Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Война и мир, –1869 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 74 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
NomaD (2011-2012)
Корекция
sir_Ivanhoe (2012)

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Първи и втори том

 

Пето издание

Народна култура, София, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Издательство „Художественная литература“

Москва, 1968

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

 

Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾

Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32

Издат. №41 (2616)

Поръчка на печатницата №1265

ЛГ IV

Цена 3,40 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София

Народна култура — София

 

 

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Трети и четвърти том

 

Пето издание

Народна култура, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Тома третий и четвертый

Издателство „Художественная литература“

Москва, 1969

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова

 

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51

Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2

Издат. №42 (2617)

Поръчка на печатницата №1268

ЛГ IV

 

Цена 3,38 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2

Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Война и мир от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Война и мир.

Война и мир
Война и миръ
АвторЛев Толстой
Създаване1863 г.
Руска империя
Първо издание1865 – 1868 г.
Русия
Оригинален езикруски
Жанрроман-епопея
Начало— Eh bien, mon prince. Gênes et Lucques ne sont plus que des apanages, des поместья, de la famille Buonaparte.
КрайВ первом случае надо было отказаться от сознания несуществующей неподвижности в пространстве и признать неощущаемое нами движение; в настоящем случае — точно так же необходимо отказаться от несуществующей свободы и признать неощущаемую нами зависимость.
Война и мир в Общомедия

„Война и мир“ е епически роман за руската история и общество, написан от Лев Толстой.

Преводачът на романа Михаил Маджаров

За пръв път е публикуван между 1865 и 1869 г. Романът разказва за Русия по времето на Наполеон. Оригиналното руско заглавие е „Война и миръ“. Сюжетът разкрива съдбата на 5 аристократични семейства в периода 1805 – 1813. Някои от героите са исторически лица.

Много критици смятат „Война и мир“ за нов етап в развитието на европейската литература. Днес никой не подлага на съмнение принадлежността на „Война и мир“ към жанра роман, но на времето дори самият Толстой е смятал, че неговият първи роман е по-късният „Ана Каренина“.

Първият превод на романа на български език е направен от Михаил Маджаров през 1889 – 1892 г.

Герои и прототипи

Ростови

  • граф Иля Андреевич Ростов
  • графиня Наталия Ростова – негова съпруга
  • Вера Илинична – голямата дъщеря на Ростови
  • граф Николай (Nicolas) Илич – големият син на Ростови. Прототип на Николай Ростов е бащата Николай Илич на Л. Н. Толстой
  • Наталия Илинична (Natalie, Наташа) – малката дъщеря на Ростови. Смята се, че прототип на Наташа е снахата на Толстой Татяна Андреевна Берс, по мъж Кузминская. Вторият е съпругата на писателя София Андреевна, по рождение Берс
  • граф Пьотър (Peter) Илич (Петя) – малкият син на Ростови
  • Соня (Sophie) – племенница на граф Иля Ростов

Безухови

Болконски

  • княз Николай Андреевич Болконски – старият княз, виден деец от екатерининската епоха. Прототип е дядото Л. Н. Толстой по майчина линия, представител на стария род Волконски
  • княз Андрей Николаевич Болконски – син на стария княз. Няма очевиден прототип. Толстой настоявал, че героят е изцяло измислен. Сред возможните прототипи се посочва Н. А. Тучков, адютант на Ф. Тизенхаузен.
  • княгиня Мария Николаевна (Marie) – дъщеря на стария княз, сестра на княз Андрей. Прототип може да е Мария Николаевна Волконска (по мъж Толстая), майка на Л. Н. Толстой
  • Лиза – жена на княз Андрей Болконски
  • младият княз Николай Андреевич Болконски – син на княз Андрей

Курагини

  • княз Василий Курагин
  • Анатолий Василиевич Курагин – син на Василий Курагин
  • Ипполит Василиевич Курагин – син на Василий Курагин
  • Елен (Елена Василиевна) Курагина – дъщеря на Василий Курагин
  • княгиня Алина Курагина – съпруга на княз Василий

Други герои

  • княгиня Анна Михайловна Друбецкая
  • Борис Друбецкой – син на Княгиня Анна Михайловна Друбецкая
  • Платон Каратаев – войник Апшеронския полк, среща Пиер Безухов в плен
  • капитан Тушин – капитан от артилерийския корпус, отличил се по време на Шенграбенското сражение. Негов прототип е капитан Я. И. Судаков
  • Долохов – в началото на романа – хусар, по-късно един от водачите на партизанското движение. Прототип – Иван Дорохов
  • Василий Дмитриевич Денисов – приятел на Николай Ростов. Прототип – Денис Давидов
  • Мария Дмитриевна Ахросимова – позната на семейство Ростови. Прототип – вдовицата на генерал-майор Офросимов Настасия Дмитриевна
  • m-lle Bourienne – компаньонка на княгиня Мария Николаевна (Болконска)

История на романа

Романът-епопея „Война и мир“ е най-великото художествено произведение в руската литература. Когато Лев Толстой пристъпва към написването на романа е бил в разцвета на своите духовни и творчески сили, около 35-годишен. Намирал се е в най-щастливия период от своя живот. На романа са отделени 7 години за написване- от 1863 до 1869. В него се сливат труд, воля, интелект и мисъл към голямото и велико дело на руския народ – Отечествената война от 1812 година. Творческата история на романа е интересна. Отначало Толстой не е имал намерението да пише роман-епопея, замисълът е бил по-скромен. Той възнамерявал да напише повест, главният герой на която е трябвало да се върне от заточение. Неволно от настоящето авторът преминава в 1825 година, когато героят е възмъжал и оженен мъж. За да разбере това, той се връща към ранните години на мъжа, тоест през 1812 година. И така се пренася от минало в настояще. Авторът решава да върне не само един от героите си в годините, но и някои от останалите. Отначало романът се е наричал „Три времена“, след това „Всичко е хубаво“ и едва накрая „Война и мир“. В първите стадии на изграждането на творбата историческите лица като Кутузов, Наполеон, Александър и други са били епизодични. При осъществяването на замисъла на романа, Толстой чете много за историята на Русия.

Исторически факти:

  • Отечествената война на Русия срещу Франция от 1812 година;
  • Участието на Наполеон и Александър I като исторически фигури;
  • Победата на Русия над Франция;

При отбраната на Отечеството се изявяват потенциалните възможности на руския човек – саможертва в името на родината. Неслучайно Толстой пристъпва към войната от 1805 до 1812 година. Известно е, че първата се е водила извън Русия и не е била в интерес на народа, а втората – на територията на Русия добива национален характер. Духът на армията не е един и същ в Шенграбенското, Аустерлицкото и Бородинското сражение. Войната прераства в отечествена едва когато Наполеон навлиза в пределите на Русия – това решава и нейния изход. Кулминационният момент в действието на романа е Бородинското сражение. При него най-пълно се разкрива идейно-художествената концепция на романа и най-пълно се изявява отношението не само на главните герои, но и на народа към съдбата на родината. При Бородино побеждава не тактиката и стратегията, а духът на руската армия.

Жанрова характеристика за романа: Жанровата структура, която Толстой изгражда е нещо ново в руската и световната литература. Дори самият автор се е затруднил да даде точно определение на новосъздадения от него жанр. Главната му цел е била да разкрие един от най-епичните моменти в историята на Русия. „Война и мир“ включва епопея, исторически роман и очерк на нравите. С това произведение той поставя началото на този нов вид жанр.

Тема и сюжет

За тема на своя роман Толстой избира Отечествената война, на фона на която той разкрива живота на нацията, като включва герои от три поколения. Романът е изграден на пръв поглед на две тематични линии. Те са се отразили и в заглавието – война и мир. Всяка от тях си има своя проблематика и свои герои. Има и второстепенни сюжетни линии – съдбите на отделните герои.

Действието на романа се развива в течение на 15 години. Започва през юли 1805 и завършва в 1820 година, като преминава през Аустерлицкото сражение, опожаряването на Москва, разгрома на великата армия на Наполеон. Развива се на различни места и сфери. В романа са разкрити най-важните страни на обществено-политическия, духовния, семейно-битовия живот на нацията. Пред нас се редят една след друга картини от селския и помешчически бит, от живота на висшето общество.

Широтата на жизнения обхват във „Война и мир“ позволява да се говори за „художествена система от теми“, т.е. за няколко тематични кръга, включени в идейната и художествената структура на произведението. Трите тематични центъра на романа-епопея са темата за народа, за дворянската общественост и за личния живот на човека. Всяка тема е не просто единична тема, а обобщаващ принцип, който се разкрива чрез множеството конкретни тематични детайли.

Обичта на автора към „народната мисъл“ се открива в оценката на историческите събития, в които решителна роля играят народните маси. Към разработването на темата за дворянското общество Толстой пристъпва не от дворянски а от народни позиции. В зависимост от връзките на дворянството с народа се мени и отношението към него. Темата за личния живот на човека е разработена предимно чрез тримата главни герои – Андрей Болконски, Пиер Безухов и Наташа Ростова. Тази тема е по-сложна и по-философски реализирана. В периода, когато Толстой пише „Война и мир“ въпросите за живота на човека и неговите права са го вълнували дълбоко. Той стига до извода, че човек сам за себе си може да бъде Наполеон. Ако той е безсилен пред лицето на историята – то той е всесилен при определяне на своя личен живот. От тази философска система Толстой излиза при реализирането на жизнения и духовен път на своите герои.

Не Наполеон и Александър I определят хода на историческите събития, а капитан Тушин, капитан Тимохин, Денисов, както и всички онези селяни, превърнати във войници – бранители на своето отечество. Не е трудно да се види, че темата за народа, за неговия героизъм и патриотизъм, за неговата историческа мисия и съдба е разработена от Толстой в един по-широк план и не откъм социалната, а от националната ѝ страна. В романа-епопея под „народ“ се разбира цялата нация. Във „Война и мир“ Толстой отразява живота в неговото естествено развитие. Времето на героите съвпада с историческото. Въпреки пролятата кръв, мъката и сълзите, „Война и мир“ е жизнеутвърждаващо произведение. Навсякъде в него се чувства радостта от живота, неговата красота.

Характеристика на героите

Василий Курагин

Представител на новата аристокрация, която е групирана около двора на Александър I. Той е гъвкав, алчен, пресметлив и кариеристичен сановник, който не се спира пред нищо при осъществяването на своята цел. Неговият морал – морал на хищника, който умее да оплете жертвата си или се възползва от нея. Такъв е случая с Пиер Безухов, когото оженва за дъщеря си Елен. Не по-добри от него са синовете му Иполит и Анатолий. Тяхната сестра – красавицата Елен ги надминава. Тя сводничи на своя брат Анатол при отвличането на Наташа. Върху семейство Курагини най-пълно се е отразила душевната празнота и нравствената деградация на светското общество.

Анатол Курагин

Представен като повърхностен, глурав, самодоволен и самоуверен, но отличен с всички външни белези на красотата, той се отдава на хедонистичен живот изпълнен със забавления и жени без да държи сметка за последствията. Несериозният Анатол Курагин подържа двусмислена връзка със своята сестра Елена Курагина и е женен за полско момиче, но го крие и живее ергенски живот в Русия, влюбва се в младата красавица Наташа Ростова, която му отвръща със същото. В името на любовта към Анатол, Наташа отказва да се омъжи за годеника си Андрей Болконски.

Андрей Болконски

Тръгва от неудовлетворението от себе си и от своя живот. Тръгва от крайния индивидуализъм и от идеята за величие, за да стигне до сближаването на народа и вярата в любовта и живота. Неговият трезв и критичен ум не може да понася аристократическата суета и глупост – той се стреми към по-голям простор, към творческа изява и Наполеоновска слава. С тази цел заминава на фронта. Войната му разкрива нови истини. Той разбира, че истинската храброст няма нищо общо с външната слава и величие, към които той се е стремил. Това е първата крачка за сближаване с народа. Важен събитиен момент е неговото развитие като герой при сражението в Аустерлиц, когато князът е ранен. Вторият съдбовен момент е смъртта на неговата жена, която довежда до душевната депресия в героя. Третият важен момент е срещата му с Наташа. Тя го връща към живота. Изневярата на Наташа с Анатол Курагин и опитът ѝ да избяга с него, поразяват княз Андрей. Изчезват радостта и безкрайните светли хоризонти. В героя настъпва отново душевна депресия. Едва в края на живота, когато Наташа се грижи за него князът разбира последната истина, че без любовта му към нея няма щастие и без връзката с народа няма постижения и успехи. Образът на княз Андрей е сложен и противоричив. В него има нещо демонично, силно безкомпромисно и в същото време нещо трагично, което идва от неудовлетворената му жажда за любов.

Пиер Безухов

Представен като незаконен син на виден и богат велможа от времето на Екатерина II. Той се учи и възпитава на Запад, където възприема идеите на френската революция. Оттук идва свободолюбието и стремежът да се сближава с народа. Той е откъснат от живота и от проблемите на своята родина. След пристигането си в Русия Пиер се движи безцелно сред аристократичния свят, прахосва си времето, води разгулен живот и става съпруг на красавицата Елен, която след това му причинява разочарование. Особено значение за осъзнаване на безсмислието на живота има дуелът, в който Пиер участва срещу Долохов. Дуелът е безсмислен, защото е породен от развратната му жена. Пленничеството на Пиер във френския лагер му разкрива целта на живота – живот с щастие. Вътрешното развитие на образа е изградено върху борбата между духовното и чувственото начало.

Наташа Ростова

Съкровената мечта на автора. Тя вдъхва живот в умиращия княз Андрей, а по-късно прави щастлив и Пиер. Тя умее да живее не само за себе си, но и за всички. Бори се за щастието си и олицетворение на живота. В романа образът на Наташа е критерий за оценка на останалите образи. В Наташа всяка постъпка е продиктувана от сърцето.

Мария Болконска

Най-скъпият образ на автора. При неговото изграждане авторът е използвал някои черти на майка си.

Николай Ростов

Не е човек на дълбоките и възвишени размисли – той е човек на дълга. Той е единственият от героите, при който са застъпени връзките му с народа, със селяните.

Наполеон и Кутузов

Намират най-пълен и завършен израз в историческите събития. Толстой развенчава мнимото величие на генералите. Кутузов прилага тактика на търпение, изчакване на историческия момент, който ще наложи поврат във войната. По този начин той запазва физическите и нравстените сили на армията за решителното сражение. Кутузов е хуманист по душа. Слива се с масите и добре разбира тяхната роля в историята. Наполеон изпъква със своя краен индивидуализъм и със стремежа си да диктува историята. Наполеон мрази хората, не жали войниците и е жесток към тях. Манията за величие в него е силно изразена.

Платон Каратаев

Военнопленник. Той е представител на патриархалното селячество и неговата идеология. Каратаев се е отдал изцяло на бога и свежда всичко до божията воля.

Тихонщербати и Василиса

Активни и решителни представители на народа, непримирими и безпощадни участници в народната война, които в много отношения противостоят на Каратаев.

Външни препратки

Съпоставени текстове

VIII

Княжна Маря не беше в Москва и вън от опасност, както мислеше княз Андрей.

След връщането на Алпатич от Смоленск старият княз като че изведнъж се пробуди от сън. Той заповяда да съберат от селата опълченци, да ги въоръжат и писа на главнокомандуващия писмо, в което му съобщаваше за взетото решение да остане в Лѝсие Гори до последната възможност и да се защищава, като оставяше на него да реши да вземе, или не мерки за защита на Лѝсие Гори, дето ще бъде пленен или убит един от най-старите руски генерали, и съобщи на домашните си, че остава в Лѝсие Гори.

Но като оставаше в Лѝсие Гори, князът разпореди княжната и Десал с малкия княз да се изпратят в Богучарово, а оттам в Москва. Княжна Маря, уплашена от трескавата, безсънна дейност на баща си, която бе сменила дотогавашната му отпуснатост, не се реши да го остави сам и за пръв път в живота си позволи да не го послуша. Тя отказа да тръгне и страшната буря на княжевия гняв я връхлетя. Той й припомни всички неща, в които беше несправедлив към нея. Като се мъчеше да я обвини, той й каза, че тя го е измъчила, че го е скарала със сина му, че е имала нечисти подозрения към него, че си е поставила като задача на живота да трови неговия живот и я изпъди от кабинета си, казвайки й, че му е все едно дали тя ще замине. Той й каза, че не иска да знае за съществованието й, но че я предупреждава за в бъдеще да не му се мярка пред очите. Това, че въпреки опасенията на княжна Маря той не заповяда да я откарат насила, а само й заповяда да не се мярка пред очите му, зарадва княжна Маря. Тя знаеше, че в дъното на душата си той е доволен, че тя оставаше в къщи и не бе заминала.

Сутринта на другия ден след заминаването на Николушка старият княз се облече в пълна униформа и се готвеше да отиде при главнокомандуващия. Каляската вече го чакаше. Княжна Маря го видя как излезе от къщи в мундир и с всички ордени и тръгна за градината да направи преглед на въоръжените селяни и слуги. Княжна Маря бе седнала до прозореца и се вслушваше в гласа му, който идеше откъм градината. Изведнъж от алеята изтичаха няколко души с уплашени лица.

Княжна Маря изтича през входната площадка по цветната пътечка към алеята. Насреща й идеше голяма тълпа опълченци и хора от прислугата и сред тая тълпа няколко души бяха хванали под ръце и влачеха дребно старче в мундир и с ордени. Княжна Маря изтича при него и в играта на ситните кръгчета светлина, която падаше през сенките на липовата алея, не можа да си даде сметка каква промяна бе станала в лицето му. Единственото нещо, което видя, беше това, че предишното строго и решително изражение на лицето му се бе сменило с изражение на плахост и покорност. Като видя дъщеря си, той раздвижи безсилните си устни и захърка. Не можеше да се разбере какво иска. Взеха го на ръце, занесоха го в кабинета и го сложиха на дивана от който той толкова се страхуваше напоследък.

Доведеният с кола доктор още същата нощ му пусна кръв и каза, че князът има удар в дясната половина.

Ставаше все по-опасно й по-опасно да се седи в Лѝсие Гори и на другия ден след удара закараха с кола княза в Богучарово. Докторът замина с него.

Когато пристигнаха в Богучарово, Десал и малкият княз бяха вече заминали за Москва.

Все в същото положение, нито по-зле, нито по-добре. Парализиран, старият княз лежа в Богучарово три седмици в новата, построена от княз Андрей къща. Старият княз беше в безсъзнание; лежеше като обезобразен труп. Непрестанно бърбореше нещо, веждите и устните му подскачаха нервно и не можеше да се проумее разбира ли, или не, това, което го обкръжаваше. Едно нещо беше сигурно — това, че той страда и чувствува нужда още да изрази нещо. Но никой не можа да разбере какво беше то; дали беше някакъв каприз на болен и полупобъркан, дали се отнасяше до общия ход на работите, или до семейни обстоятелства?

Докторът казваше, че проявяваното от него безпокойство не означавало нищо, че то имало физически причини; но княжна Маря мислеше (и това, че нейното присъствие винаги усилваше неговото безпокойство, потвърждаваше предположението й), мислеше, че той иска да й каже нещо. Очевидно се измъчваше и физически, и нравствено.

Нямаше надежда, че ще се излекува. Да го возят с кола — не можеше. И какво би било, ако умреше по пътя? „Не би ли било по-добре край, истински край?“ — мислеше понякога княжна Маря. Денем и нощем, почти без сън, тя следеше как е той и страшно е да се каже, често следеше не с надежда да види признаци на облекчение, но често с желание да съзре признаци за приближаване на края.

Колкото и странно да беше за княжната да съзнава в себе си това чувство, то съществуваше в нея. И което бе още по-ужасно за нея, това беше, че откакто баща й се разболя (дори едва ли не по-рано, дали не когато тя, очаквайки, че ще се случи нещо, остана с него), в нея се пробудиха всичките заспали, забравени лични желания и надежди. Онова, което от години не й минаваше през ума — мислите за свободен живот, без вечния страх от баща й, дори мислите за възможна любов и семейно щастие, непрестанно, като дяволски изкушения, се въртяха във въображението й. Колкото и да ги отпъждаше от себе си, в ума й непрестанно изникваха въпроси — как тя сега, след това, ще нареди: живота си. Това бяха изкушения на дявола и княжна Маря го знаеше. Тя знаеше, че единственото средство срещу него бяха молитвите и се опитваше да се моли. Тя заставаше в положение за молитва, гледаше иконата, четеше думите на молитвата, но не можеше да се моли. Чувствуваше, че сега я е обзел друг свят — на житейска, мъчна и свободна дейност, съвсем противоположна на предишния нравствен свят; в който бе заключена по-рано и в който най-добрата утеха беше молитвата. Тя не можеше да се моли, не можеше да плаче и житейската грижа я бе обхванала.

Ставаше опасно да стоят в Богучарово. От всички страни се чуваше, че французите приближават и в едно село, на петнадесетина версти от Богучарово, едно имение било разграбено от френски мародери.

Докторът настояваше да отведат княза по-далеч; предводителят изпрати чиновник при княжна Маря да я склони да тръгнат колкото е възможно по-скоро. Околийският началник, дошъл в Богучарово, настояваше за същото, като каза, че французите са на четиридесетина версти, че из селата са пръснати френски прокламации и че ако до петнадесето число княжната с баща й не заминат, той не отговаря за нищо.

На петнадесети княжната реши да замине. Грижите около приготовленията, заповедите, които трябваше да дава и за които всички се обръщаха към нея, й отнеха целия ден. Нощта срещу петнадесети тя прекара както обикновено, без да се съблича, в стая, съседна на стаята, дето лежеше князът. На няколко пъти, като се събуждаше, тя чуваше неговото пъшкане, бърборене, скърцането на кревата и стъпките на Тихон и на доктора, които го обръщаха. На няколко пъти тя се вслушваше до вратата и й се струваше, че сега той бърбори по-високо от друг път и по-често се обръща. Тя не можа да спи и няколко пъти ходи до вратата, вслушваше се, искаше да влезе и не се решаваше да го направи. Макар че той не го казваше, но княжна Маря виждаше и знаеше колко неприятна му беше всяка проява на страх за него. Тя забелязваше как недоволно отбягва той нейния поглед, когато тя понякога неволно и упорито го устремяваше в него. Тя знаеше, че нейното появяване нощем, в необикновено време, ще го раздразни.

Но никога не й беше ставало тъй мъчно и толкова страшно, че ще го загуби. Тя си припомняше целия си живот с него и във всяка дума и постъпка намираше израз на обичта му към нея. От време на време между тия спомени се вмъкваха във въображението й изкушенията на дявола, мислите за онова, което ще бъде след смъртта му, и как ще се нареди нейният нов, свободен живот. Но тя с отвращение пъдеше тия мисли. Призори той притихна и тя заспа.

Събуди се късно. Оная искреност, която се случва при пробуждането й показа ясно това, което най-много я занимаваше в болестта на баща й. Тя се събуди, вслуша се в онова, което ставаше зад вратата, и като чу неговото пъшкане, каза си с въздишка, че е все същото.

— Но какво пък трябва да бъде? Какво исках? Искам смъртта му! — извика тя с отвращение към себе си.

Тя се облече, изми, прочете си молитвите и излезе на входната площадка. До площадката бяха докарани екипажите без коне, дето се товареха нещата.

Утрото беше топло и сиво. Княжна Маря се спря на входната площадка, като не преставаше да се ужасява от душевната си мръсота и се мъчеше да подреди мислите си, преди да влезе при него.

Докторът слезе от стълбите и се приближи до нея.

— Днес му е по-добре — каза докторът. — Аз ви търсех. Може да се разбере нещо от онова, което приказва, главата му е по-бистра. Елате да отидем. Той ви вика…

При тия думи сърцето на княжна Маря толкова силно заби, че тя побледня и се облегна на вратата, за да не падне. Да го види, да говори с него, да се намери под погледа му сега, когато цялата душа на княжна Маря бе препълнена с тия страшни престъпни изкушения — това беше мъчително-радостно и ужасно.

— Елате да отидем — каза докторът.

Княжна Маря влезе при баща си и се приближи до кревата. Той лежеше нависоко по гръб, с малките си кокалести ръце, покрити с морави възлести жилчици и сложени върху завивката, с втренчено напред ляво око и с изкривено дясно око, с неподвижни вежди и устни. Той беше целият такъв един слабичък, мъничък и жалък. Лицето му като че се бе съсухрило или стопило, чертите му бяха станали дребни. Княжна Маря се приближи и му целуна ръка. Лявата му ръка стисна ръката й така, че личеше колко отдавна я бе чакал. Той задърпа ръката й и веждите и устните му замърдаха ядосано.

Тя го гледаше изплашено и се мъчеше да разбере какво искаше от нея. Когато промени мястото си, тъй че лявото му око виждаше лицето й, той се успокои, без да откъсва очи от нея няколко секунди. След това устните и езикът му се размърдаха, чуха се звуци и той почна да говори, като я гледаше плахо и умолително, страхувайки се очевидно, че тя няма да го разбере.

Напрегнала цялото си внимание, княжна Маря го гледаше. Комичният труд, с който той въртеше езика си, принуди княжна Маря да навежда очи и да сдържа с мъка издигащите се до гърлото й ридания. Той каза нещо, като повтаряше по няколко пъти думите си. Княжна Маря не можа да ги разбере; но се мъчеше да отгатне това, което казваше той, и повтаряше въпросително казаните от него думи.

— Гага — бои… бои… — повтори няколко пъти той.

Никак не можеха да разберат тия думи. Докторът смяташе, че е отгатнал, и като повтори неговите думи, попита: княжната ли се бои? Той поклати глава отрицателно и отново повтори същото.

Душата, душата ме боли — отгатна и каза княжна Маря. Той измуча утвърдително, хвана ръката й и почна да я притиска към различни места на гърдите си, като че търсеше истинското й място.

— Все мисли! За тебе… мисли… — изрече той сега много по-добре и по-ясно от по-рано, защото бе сигурен, че го разбират. Княжна Маря притисна глава до ръката му, като се мъчеше да скрие риданията и сълзите си.

Той мърдаше ръка по косите й.

— Виках те цялата нощ… — промълви той.

— Ако знаех… — рече през сълзи тя. — Аз се страхувах да вляза.

Той стисна ръката й.

— Не си ли спала?

— Не, не спах — рече княжна Маря, като поклати отрицателно глава. Подчинявайки се, без да ще, на баща си, тя сега се мъчеше също като него да говори повече със знаци и сякаш също тъй едва превърташе езика си.

— Душке… или — дружке… — Княжна Маря не можа да разбере; но навярно по изражението на погледа му той бе изрекъл нежна, гальовна дума, каквато никога не бе казвал. — Защо не дойде?

„А аз желаех, желаех смъртта му!“ — мислеше княжна Маря. Той млъкна за малко.

— Благодаря ти… дъще, миличка… за всичко, за всичко… прости… благодаря… прости… благодаря! — И сълзите течаха от очите му. — Извикайте Андрюша — каза неочаквано той и нещо детски плахо и недоверчиво се изписа, по лицето му при това искане. Той сякаш сам знаеше, че това искане няма смисъл. Тъй поне се стори на княжна Маря.

— Аз получих писмо от, него — отговори княжна Маря.

Той учудено и плахо я гледаше.

— Но де е той?

— В армията, mon pere, в Смоленск.

Той дълго мълча със затворени очи; след това утвърдително, сякаш в отговор на съмненията си и за да потвърди, че сега всичко е разбрал и си е спомнил, кимна и отвори очи.

— Да — каза той ясно и тихо. — Загина Русия! Погубиха я! — И отново зарида и сълзите потекоха от очите му. Княжна Маря не можеше вече да се сдържа, гледаше лицето му и също плачеше.

Той пак затвори очи. Риданията му спряха. Направи знак с ръка към очите си; и Тихон, който го разбра, избърса сълзите му.

Сетне отвори очи и каза нещо, което дълго никой не можа да разбере, и най-сетне единствен Тихон го разбра и предаде. Княжна Маря търсеше смисъла на думите му в онова настроение, в което той приказваше минута преди това. Тя мислеше, че той приказва ту за Русия, ту за княз Андрей, ту за нея, ту за внука си, ту за смъртта си. И затуй не можа да отгатне думите му.

— Облечи бялата си рокля, аз я обичам — рече той.

Като разбра тия думи, княжна Маря зарида още по-високо и докторът я взе под ръка, изведе я от стаята на терасата, като я убеждаваше да се успокои и заеме с приготовленията за заминаването. След излизането на княжна Маря от стаята на княза той отново заговори за сина си, за войната, за царя, веждите му ядовито заиграха, той повиши прегракналия си глас и го сполетя втори и последен удар.

Княжна Маря се спря на терасата. Денят се проясни, беше слънчево и горещо. Тя не можеше да разбира нищо, не можеше да мисли за каквото и да е и да чувствува нищо друго освен своята страстна обич към баща си, обич, която, струваше й се, че не е знаела до тоя миг. Тя отърча в градината и изтича с ридания надолу към езерото по новите пътечки, обградени с посадени от княз Андрей липи.

— А пък… аз… аз… аз желаех смъртта му! Да, аз желаех да се свърши по-скоро… Исках да се успокоя… А какво ще стане с мене? За какво ми е спокойствие, когато него не ще го има? — бърбореше гласно княжна Маря и се разхождаше с бързи стъпки из градината, като натискаше с ръце гърдите си, от които избухваха на спазми ридания. Като обиколи градината в кръга, който я доведе пак до къщи, тя видя запътилите се насреща й m-lle Bourienne (която остана в Богучарово и не искаше да замине никъде) и непознат мъж. Той беше околийският предводител, пристигнал лично при княжната, за да й изложи крайната необходимост да замине по-скоро. Княжна Маря слушаше и не го разбираше; тя го заведе в къщи, предложи му да закуси и седна с него. След това се извини на предводителя и се приближи до вратата на стария княз. Докторът излезе насреща й с разтревожено лице и каза, че не бива да влезе.

— Идете си, княжна, идете си, идете!

Княжна Маря отиде отново в градината и седна на тревата под могилката над езерото, там, дето никой не можеше да я види. Тя не знаеше колко време бе стояла там. Нечии тичащи женски стъпки по пътечката я сепнаха. Тя стана и видя, че Дуняша, горничната й, която очевидно бе тичала да я търси, изведнъж спря, сякаш се уплаши от вида на господарката си.

— Заповядайте, княжна… князът… — рече Дуняша с пресеклив глас.

— Веднага, ида, ида — рече бързо княжната, като не остави Дуняша да й доизкаже, каквото имаше да й каже, и като се мъчеше да не погледне Дуняша, затича се към къщи.

— Княжна, извършва се Божията воля, трябва да бъдете готова за всичко — каза предводителят, посрещайки я на входната врата.

— Оставете ме! Не е истина! — извика му злобно тя. Докторът искаше да я спре. Тя го отблъсна и изтича до вратата. „И защо тия хора с изплашени лица ме спират? Аз нямам нужда от никого. И какво правят те тук?“ Тя отвори вратата и силната дневна светлина в тая полутъмна досега стая я ужаси. В стаята имаше жени, беше и бавачката. Всички й сториха път, за да отиде до кревата. Той все така лежеше на кревата; но строгият вид на спокойното му лице възпря княжна Маря до прага на стаята.

„Не, той не е умрял, това не може да бъде!“ — каза си княжна Маря, приближи се до него и преодолявайки ужаса, който я бе обхванал, долепи устни до бузата му. Но веднага се отдръпна. Мигновено цялата сила на нежността към него, която усещаше в себе си изчезна и се смени с чувство на ужас към онова, което беше пред нея. „Няма го, няма го вече! Него го няма, а тук, на същото място, дето беше той, има нещо чуждо и враждебно, някаква страшна, ужасяваща и отблъскваща тайна“… И като закри лицето си с ръце, княжна Маря падна в ръцете на доктора, който я подкрепяше.

В присъствието на Тихон и доктора жените измиха онова, което беше по-рано той, вързаха с кърпа главата, за да не се вцепени отворена устата, и с друга кърпа вързаха разтворените крака. След това облякоха в мундир с ордени малкото съсухрено тяло и го сложиха на маса. Бог знае кой и кога се бе погрижил за това, но всичко стана сякаш от само себе си. През нощта около ковчега горяха свещи, ковчегът имаше плащеница, на пода бе изсипана хвойна, под мъртвата съсухрена глава бе сложена печатна молитва, а в ъгъла седеше псалт и четеше псалтира.

Както конете се дърпат, събират се и пръхтят над умрял кон, тъй около ковчега в салона се струпаха хора, чужди и близки — предводителят, кметът и жените; и всички, със застинали изплашени погледи се кръстеха и правеха поклони и целуваха студената, вкочанена ръка на стария княз.