Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Война и мир, –1869 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 74 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
NomaD (2011-2012)
Корекция
sir_Ivanhoe (2012)

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Първи и втори том

 

Пето издание

Народна култура, София, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Издательство „Художественная литература“

Москва, 1968

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

 

Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾

Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32

Издат. №41 (2616)

Поръчка на печатницата №1265

ЛГ IV

Цена 3,40 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София

Народна култура — София

 

 

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Трети и четвърти том

 

Пето издание

Народна култура, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Тома третий и четвертый

Издателство „Художественная литература“

Москва, 1969

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова

 

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51

Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2

Издат. №42 (2617)

Поръчка на печатницата №1268

ЛГ IV

 

Цена 3,38 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2

Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Война и мир от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Война и мир.

Война и мир
Война и миръ
АвторЛев Толстой
Създаване1863 г.
Руска империя
Първо издание1865 – 1868 г.
Русия
Оригинален езикруски
Жанрроман-епопея
Начало— Eh bien, mon prince. Gênes et Lucques ne sont plus que des apanages, des поместья, de la famille Buonaparte.
КрайВ первом случае надо было отказаться от сознания несуществующей неподвижности в пространстве и признать неощущаемое нами движение; в настоящем случае — точно так же необходимо отказаться от несуществующей свободы и признать неощущаемую нами зависимость.
Война и мир в Общомедия

„Война и мир“ е епически роман за руската история и общество, написан от Лев Толстой.

Преводачът на романа Михаил Маджаров

За пръв път е публикуван между 1865 и 1869 г. Романът разказва за Русия по времето на Наполеон. Оригиналното руско заглавие е „Война и миръ“. Сюжетът разкрива съдбата на 5 аристократични семейства в периода 1805 – 1813. Някои от героите са исторически лица.

Много критици смятат „Война и мир“ за нов етап в развитието на европейската литература. Днес никой не подлага на съмнение принадлежността на „Война и мир“ към жанра роман, но на времето дори самият Толстой е смятал, че неговият първи роман е по-късният „Ана Каренина“.

Първият превод на романа на български език е направен от Михаил Маджаров през 1889 – 1892 г.

Герои и прототипи

Ростови

  • граф Иля Андреевич Ростов
  • графиня Наталия Ростова – негова съпруга
  • Вера Илинична – голямата дъщеря на Ростови
  • граф Николай (Nicolas) Илич – големият син на Ростови. Прототип на Николай Ростов е бащата Николай Илич на Л. Н. Толстой
  • Наталия Илинична (Natalie, Наташа) – малката дъщеря на Ростови. Смята се, че прототип на Наташа е снахата на Толстой Татяна Андреевна Берс, по мъж Кузминская. Вторият е съпругата на писателя София Андреевна, по рождение Берс
  • граф Пьотър (Peter) Илич (Петя) – малкият син на Ростови
  • Соня (Sophie) – племенница на граф Иля Ростов

Безухови

Болконски

  • княз Николай Андреевич Болконски – старият княз, виден деец от екатерининската епоха. Прототип е дядото Л. Н. Толстой по майчина линия, представител на стария род Волконски
  • княз Андрей Николаевич Болконски – син на стария княз. Няма очевиден прототип. Толстой настоявал, че героят е изцяло измислен. Сред возможните прототипи се посочва Н. А. Тучков, адютант на Ф. Тизенхаузен.
  • княгиня Мария Николаевна (Marie) – дъщеря на стария княз, сестра на княз Андрей. Прототип може да е Мария Николаевна Волконска (по мъж Толстая), майка на Л. Н. Толстой
  • Лиза – жена на княз Андрей Болконски
  • младият княз Николай Андреевич Болконски – син на княз Андрей

Курагини

  • княз Василий Курагин
  • Анатолий Василиевич Курагин – син на Василий Курагин
  • Ипполит Василиевич Курагин – син на Василий Курагин
  • Елен (Елена Василиевна) Курагина – дъщеря на Василий Курагин
  • княгиня Алина Курагина – съпруга на княз Василий

Други герои

  • княгиня Анна Михайловна Друбецкая
  • Борис Друбецкой – син на Княгиня Анна Михайловна Друбецкая
  • Платон Каратаев – войник Апшеронския полк, среща Пиер Безухов в плен
  • капитан Тушин – капитан от артилерийския корпус, отличил се по време на Шенграбенското сражение. Негов прототип е капитан Я. И. Судаков
  • Долохов – в началото на романа – хусар, по-късно един от водачите на партизанското движение. Прототип – Иван Дорохов
  • Василий Дмитриевич Денисов – приятел на Николай Ростов. Прототип – Денис Давидов
  • Мария Дмитриевна Ахросимова – позната на семейство Ростови. Прототип – вдовицата на генерал-майор Офросимов Настасия Дмитриевна
  • m-lle Bourienne – компаньонка на княгиня Мария Николаевна (Болконска)

История на романа

Романът-епопея „Война и мир“ е най-великото художествено произведение в руската литература. Когато Лев Толстой пристъпва към написването на романа е бил в разцвета на своите духовни и творчески сили, около 35-годишен. Намирал се е в най-щастливия период от своя живот. На романа са отделени 7 години за написване- от 1863 до 1869. В него се сливат труд, воля, интелект и мисъл към голямото и велико дело на руския народ – Отечествената война от 1812 година. Творческата история на романа е интересна. Отначало Толстой не е имал намерението да пише роман-епопея, замисълът е бил по-скромен. Той възнамерявал да напише повест, главният герой на която е трябвало да се върне от заточение. Неволно от настоящето авторът преминава в 1825 година, когато героят е възмъжал и оженен мъж. За да разбере това, той се връща към ранните години на мъжа, тоест през 1812 година. И така се пренася от минало в настояще. Авторът решава да върне не само един от героите си в годините, но и някои от останалите. Отначало романът се е наричал „Три времена“, след това „Всичко е хубаво“ и едва накрая „Война и мир“. В първите стадии на изграждането на творбата историческите лица като Кутузов, Наполеон, Александър и други са били епизодични. При осъществяването на замисъла на романа, Толстой чете много за историята на Русия.

Исторически факти:

  • Отечествената война на Русия срещу Франция от 1812 година;
  • Участието на Наполеон и Александър I като исторически фигури;
  • Победата на Русия над Франция;

При отбраната на Отечеството се изявяват потенциалните възможности на руския човек – саможертва в името на родината. Неслучайно Толстой пристъпва към войната от 1805 до 1812 година. Известно е, че първата се е водила извън Русия и не е била в интерес на народа, а втората – на територията на Русия добива национален характер. Духът на армията не е един и същ в Шенграбенското, Аустерлицкото и Бородинското сражение. Войната прераства в отечествена едва когато Наполеон навлиза в пределите на Русия – това решава и нейния изход. Кулминационният момент в действието на романа е Бородинското сражение. При него най-пълно се разкрива идейно-художествената концепция на романа и най-пълно се изявява отношението не само на главните герои, но и на народа към съдбата на родината. При Бородино побеждава не тактиката и стратегията, а духът на руската армия.

Жанрова характеристика за романа: Жанровата структура, която Толстой изгражда е нещо ново в руската и световната литература. Дори самият автор се е затруднил да даде точно определение на новосъздадения от него жанр. Главната му цел е била да разкрие един от най-епичните моменти в историята на Русия. „Война и мир“ включва епопея, исторически роман и очерк на нравите. С това произведение той поставя началото на този нов вид жанр.

Тема и сюжет

За тема на своя роман Толстой избира Отечествената война, на фона на която той разкрива живота на нацията, като включва герои от три поколения. Романът е изграден на пръв поглед на две тематични линии. Те са се отразили и в заглавието – война и мир. Всяка от тях си има своя проблематика и свои герои. Има и второстепенни сюжетни линии – съдбите на отделните герои.

Действието на романа се развива в течение на 15 години. Започва през юли 1805 и завършва в 1820 година, като преминава през Аустерлицкото сражение, опожаряването на Москва, разгрома на великата армия на Наполеон. Развива се на различни места и сфери. В романа са разкрити най-важните страни на обществено-политическия, духовния, семейно-битовия живот на нацията. Пред нас се редят една след друга картини от селския и помешчически бит, от живота на висшето общество.

Широтата на жизнения обхват във „Война и мир“ позволява да се говори за „художествена система от теми“, т.е. за няколко тематични кръга, включени в идейната и художествената структура на произведението. Трите тематични центъра на романа-епопея са темата за народа, за дворянската общественост и за личния живот на човека. Всяка тема е не просто единична тема, а обобщаващ принцип, който се разкрива чрез множеството конкретни тематични детайли.

Обичта на автора към „народната мисъл“ се открива в оценката на историческите събития, в които решителна роля играят народните маси. Към разработването на темата за дворянското общество Толстой пристъпва не от дворянски а от народни позиции. В зависимост от връзките на дворянството с народа се мени и отношението към него. Темата за личния живот на човека е разработена предимно чрез тримата главни герои – Андрей Болконски, Пиер Безухов и Наташа Ростова. Тази тема е по-сложна и по-философски реализирана. В периода, когато Толстой пише „Война и мир“ въпросите за живота на човека и неговите права са го вълнували дълбоко. Той стига до извода, че човек сам за себе си може да бъде Наполеон. Ако той е безсилен пред лицето на историята – то той е всесилен при определяне на своя личен живот. От тази философска система Толстой излиза при реализирането на жизнения и духовен път на своите герои.

Не Наполеон и Александър I определят хода на историческите събития, а капитан Тушин, капитан Тимохин, Денисов, както и всички онези селяни, превърнати във войници – бранители на своето отечество. Не е трудно да се види, че темата за народа, за неговия героизъм и патриотизъм, за неговата историческа мисия и съдба е разработена от Толстой в един по-широк план и не откъм социалната, а от националната ѝ страна. В романа-епопея под „народ“ се разбира цялата нация. Във „Война и мир“ Толстой отразява живота в неговото естествено развитие. Времето на героите съвпада с историческото. Въпреки пролятата кръв, мъката и сълзите, „Война и мир“ е жизнеутвърждаващо произведение. Навсякъде в него се чувства радостта от живота, неговата красота.

Характеристика на героите

Василий Курагин

Представител на новата аристокрация, която е групирана около двора на Александър I. Той е гъвкав, алчен, пресметлив и кариеристичен сановник, който не се спира пред нищо при осъществяването на своята цел. Неговият морал – морал на хищника, който умее да оплете жертвата си или се възползва от нея. Такъв е случая с Пиер Безухов, когото оженва за дъщеря си Елен. Не по-добри от него са синовете му Иполит и Анатолий. Тяхната сестра – красавицата Елен ги надминава. Тя сводничи на своя брат Анатол при отвличането на Наташа. Върху семейство Курагини най-пълно се е отразила душевната празнота и нравствената деградация на светското общество.

Анатол Курагин

Представен като повърхностен, глурав, самодоволен и самоуверен, но отличен с всички външни белези на красотата, той се отдава на хедонистичен живот изпълнен със забавления и жени без да държи сметка за последствията. Несериозният Анатол Курагин подържа двусмислена връзка със своята сестра Елена Курагина и е женен за полско момиче, но го крие и живее ергенски живот в Русия, влюбва се в младата красавица Наташа Ростова, която му отвръща със същото. В името на любовта към Анатол, Наташа отказва да се омъжи за годеника си Андрей Болконски.

Андрей Болконски

Тръгва от неудовлетворението от себе си и от своя живот. Тръгва от крайния индивидуализъм и от идеята за величие, за да стигне до сближаването на народа и вярата в любовта и живота. Неговият трезв и критичен ум не може да понася аристократическата суета и глупост – той се стреми към по-голям простор, към творческа изява и Наполеоновска слава. С тази цел заминава на фронта. Войната му разкрива нови истини. Той разбира, че истинската храброст няма нищо общо с външната слава и величие, към които той се е стремил. Това е първата крачка за сближаване с народа. Важен събитиен момент е неговото развитие като герой при сражението в Аустерлиц, когато князът е ранен. Вторият съдбовен момент е смъртта на неговата жена, която довежда до душевната депресия в героя. Третият важен момент е срещата му с Наташа. Тя го връща към живота. Изневярата на Наташа с Анатол Курагин и опитът ѝ да избяга с него, поразяват княз Андрей. Изчезват радостта и безкрайните светли хоризонти. В героя настъпва отново душевна депресия. Едва в края на живота, когато Наташа се грижи за него князът разбира последната истина, че без любовта му към нея няма щастие и без връзката с народа няма постижения и успехи. Образът на княз Андрей е сложен и противоричив. В него има нещо демонично, силно безкомпромисно и в същото време нещо трагично, което идва от неудовлетворената му жажда за любов.

Пиер Безухов

Представен като незаконен син на виден и богат велможа от времето на Екатерина II. Той се учи и възпитава на Запад, където възприема идеите на френската революция. Оттук идва свободолюбието и стремежът да се сближава с народа. Той е откъснат от живота и от проблемите на своята родина. След пристигането си в Русия Пиер се движи безцелно сред аристократичния свят, прахосва си времето, води разгулен живот и става съпруг на красавицата Елен, която след това му причинява разочарование. Особено значение за осъзнаване на безсмислието на живота има дуелът, в който Пиер участва срещу Долохов. Дуелът е безсмислен, защото е породен от развратната му жена. Пленничеството на Пиер във френския лагер му разкрива целта на живота – живот с щастие. Вътрешното развитие на образа е изградено върху борбата между духовното и чувственото начало.

Наташа Ростова

Съкровената мечта на автора. Тя вдъхва живот в умиращия княз Андрей, а по-късно прави щастлив и Пиер. Тя умее да живее не само за себе си, но и за всички. Бори се за щастието си и олицетворение на живота. В романа образът на Наташа е критерий за оценка на останалите образи. В Наташа всяка постъпка е продиктувана от сърцето.

Мария Болконска

Най-скъпият образ на автора. При неговото изграждане авторът е използвал някои черти на майка си.

Николай Ростов

Не е човек на дълбоките и възвишени размисли – той е човек на дълга. Той е единственият от героите, при който са застъпени връзките му с народа, със селяните.

Наполеон и Кутузов

Намират най-пълен и завършен израз в историческите събития. Толстой развенчава мнимото величие на генералите. Кутузов прилага тактика на търпение, изчакване на историческия момент, който ще наложи поврат във войната. По този начин той запазва физическите и нравстените сили на армията за решителното сражение. Кутузов е хуманист по душа. Слива се с масите и добре разбира тяхната роля в историята. Наполеон изпъква със своя краен индивидуализъм и със стремежа си да диктува историята. Наполеон мрази хората, не жали войниците и е жесток към тях. Манията за величие в него е силно изразена.

Платон Каратаев

Военнопленник. Той е представител на патриархалното селячество и неговата идеология. Каратаев се е отдал изцяло на бога и свежда всичко до божията воля.

Тихонщербати и Василиса

Активни и решителни представители на народа, непримирими и безпощадни участници в народната война, които в много отношения противостоят на Каратаев.

Външни препратки

Съпоставени текстове

V

Очаквайки съобщение, че е зачислен член на комитета, княз Андрей възобнови старите си познанства особено с ония лица, които, както знаеше, имаха власт и можеха да му потрябват. В Петербург той изпитваше сега чувство, подобно на чувството в навечерието на сражение, когато биваше измъчван от тревожно любопитство и непобедимо го влечеше към висшите сфери, там, дето се подготвяше бъдещето, от което зависеха съдбите на милионите. От озлобението на старците, от любопитството на непосветените, от сдържаността на посветените, от припряността и загрижеността на всички, от неизчислимия брой комитети и комисии, за съществуването на които узнаваше наново всеки ден, той чувствуваше, че сега, в 1809 година, тук в Петербург, се готвеше някакво гигантско гражданско сражение, главнокомандуващият на което беше неизвестно нему, тайнствено лице, което му се струваше гениално — Сперански. И самата неясна нему работа по преобразованието, и Сперански — главният деец, почнаха тъй страстно да го интересуват, че в съзнанието му работата по военния устав твърде скоро взе да отстъпва на второ място.

Княз Андрей се намираше в едно от най-изгодните положения, за да бъде добре приет в най-разнообразните и висши кръгове на тогавашното петербургско общество. Партията на преобразователите го приемаше сърдечно и го примамваше, първо, защото той беше известен като умен и много начетен, второ, защото с освобождаването на селяните си той си бе създал вече известност на либерал. Партията на недоволните старци, осъждайки преобразованията, се обръщаше към него просто като към син на баща си, за съчувствие. Женското общество, висшият свят, го приемаше сърдечно, защото той беше кандидат за женене, богат и знатен, и почти ново лице с ореол на романтична история за мнимата му смърт и трагичния край на жена му. Освен туй всички, които го познаваха от по-рано, твърдяха единодушно, че през последните пет години той се е променил много, в добро отношение, станал е по-мек и възмъжал, че сега няма вече у него предишната престореност, гордост и присмехулност, а има онова спокойствие, което се придобива с годините. Говореха за него, интересуваха се за него и всички искаха да го видят.

На другия ден след посещението при граф Аракчеев княз Андрей бе вечерта у граф Кочубей. Той разказа на графа срещата си със Сила Андреич. (Кочубей наричаше така Аракчеев със същата неопределена, неизвестно над какво насмешка, която княз Андрей бе забелязал в приемната на военния министър.)

— Mon cher — каза Кочубей, — дори за тая работа няма да можете без Михаил Михайлович. C’est le grand faiseur.[1] Аз ще му кажа. Той обеща да дойде тая вечер…

— Че какво се интересува Сперански от военните устави? — попита княз Андрей.

Усмихвайки се, Кочубей поклати глава, сякаш се учудваше от наивността на Болконски.

— Ние с него наскоро приказвахме за вас — продължи Кочубей, — за вашите свободни земеделци…

— Вие ли, княже, сте освободили селяните си? — каза един старец от времето на Екатерина, обръщайки се презрително към Болконски.

— Малкото имение не даваше никакъв доход — отговори Болконски, за да не раздразва напразно стареца, като се помъчи да смекчи пред него постъпката си.

— Vous craignez d’être en retard[2] — рече старецът като гледаше Кочубей. — Едно нещо не разбирам — продължи старецът, — кой ще оре земята, ако им се даде свобода? Лесно се пишат закони, но мъчно се управлява. На̀, както сега, питам ви, графе, кои ще бъдат началници на учрежденията, щом всички трябва да държат изпити?

— Мисля, че ония, които издържат изпитите — отговори Кочубей, като метна крак върху крак и погледна наоколо си.

— Ето на, при мене служи Пряничников, чудесен човек, злато човек, но е на шестдесет години, нима и той ще отиде на изпити?…

— Да, това е затруднително, тъй като образованието е съвсем слабо разпространено, но… — Граф Кочубей не довърши, стана, улови княз Андрей за ръката и тръгна да посрещне влизащия висок, плешив, рус човек, около четиридесетгодишен, с голямо открито чело и необикновено, странно бяло продълговато лице. Влезлият беше в син фрак, с кръст на шията и звезда от лявата страна на гърдите. Той беше Сперански. Княз Андрей веднага го позна и в душата му нещо трепна, както става във важните мигове на живота. Уважение ли бе това или завист, или очакване — той не знаеше. Цялата фигура на Сперански имаше някакъв особен характер, по който човек веднага можеше да го познае. У никого сред обществото, в което живееше, княз Андрей не беше виждал това спокойствие и самоувереност на несръчните и тъпи движения, у никого не беше виждал такъв твърд и в същото време мек поглед на полузатворените и малко влажни очи, не беше виждал такава твърдост на нищо неозначаващата усмивка, такъв тънък, равен, тих глас и най-важното, такава нежна белота на лицето и особено на ръцете; малко широки, но извънредно пълнички, нежни и бели. Такава белота и нежност на лицето княз Андрей беше виждал само у войници, които дълго са били в болница. Това беше Сперански, държавният секретар, докладчикът на царя и негов спътник в Ерфурт, дето той неведнъж се бе срещал и говорил с Наполеон.

Сперански не скачаше с поглед от едно лице на друго, както става неволно, когато човек влиза в голямо общество, и не бързаше да заговори. Той говореше тихо, с увереност, че ще го слушат, й гледаше само оня, с, когото говореше.

Княз Андрей следеше особено внимателно всяка дума и движение на Сперански. Както се случва с добрата, особено с ония, които съдят строго своите ближни, когато се срещнеше с ново лице, особено с такова като Сперански, когото той знаеше по репутацията му, — княз Андрей винаги очакваше да намери в него пълно съвършенство на човешките достойнства.

Сперански изказа на Кочубей съжалението си, че не е могъл да дойде по-рано, тъй като го задържали в двореца. Той не каза, че царят го бе задържал. И княз Андрей забеляза това подчертаване на скромността. Когато Кочубей му каза името на княз Андрей, Сперански бавно изви очи към Болконски все със същата усмивка и го загледа мълчаливо.

— Много ми е драго да се запозная с вас, слушал съм както всички за вас — рече той.

Кочубей каза с няколко думи как Аракчеев приел Болконски. Сперански още повече се усмихна.

— Директорът на комисията по военните устави е мой добър приятел — господин Магницки — каза той, като изговаряше докрай всяка сричка и всяка дума, — и ако пожелаете, аз мога да ви свържа с него. (При точката той млъкна за малко.) Надявам се, че ще намерите в него съчувствие и желание да съдействува за всичко, което е разумно.

Около Сперански веднага се образува групичка и оня старец, който разправяше за своя чиновник, за Пряничников, също зададе въпрос на Сперански.

Княз Андрей, без да се намесва в разговора, наблюдаваше всички движения на Сперански, на тоя човек, доскорошен нищожен семинарист, който, както мислеше. Болконски, държеше сега в ръцете си, тия бели, пълнички ръце — съдбата на Русия. Княз Андрей бе смаян от необикновеното, презрително спокойствие, с което Сперански отговаряше на стареца. Той сякаш от някаква неизмерима висота му отправяше своите снизходителни думи. Когато старецът почна да говори прекалено високо, Сперански се усмихна и каза, че той не може да съди за изгодата или вредата от онова, което е било угодно на царя.

След като поговори известно време в общия кръг, Сперански стана, приближи се до княз Андрей и го дръпна със себе си в другия край на стаята. Личеше, че той смята за необходимо да се занимае с Болконски.

— Не успях да поприказвам с вас, княже, сред оня въодушевен разговор, в който бях въвлечен от тоя почтен старец — рече той, като се усмихна кротко презрително и с тая усмивка сякаш признаваше, че той заедно с княз Андрей разбира нищожността на хората, с които току-що бе говорил. Това обръщение поласка княз Андрей. — Аз ви зная отдавна: първо, поради работата с вашите селяни, това е първият наш пример, за който е много желателно да има повече последователи, и, второ, защото сте един от ония камерхери, които не се сметнаха оскърбени от новия указ за придворните чинове, предизвикващ такива приказки и клюки.

— Да — каза княз Андрей, — баща ми не искаше да се ползувам от това право; аз започнах службата си като долен чин.

— Вашият баща, човек от старото време, е очевидно по-горе от нашите съвременници, които толкова осъждат тая мярка, а тя възстановява само естествената справедливост.

— Аз мисля все пак, че и в това осъждане има основание — каза княз Андрей, опитвайки се да се бори с влиянието на Сперански, което почваше да усеща. Неприятно му беше да се съгласява за всичко с него: искаше да му противоречи. Княз Андрей, който обикновено говореше лесно и хубаво, сега, говорейки със Сперански, чувствуваше затруднение в изказването. Прекалено много го занимаваха наблюденията над личността на знаменития човек.

— Основание за личното честолюбие може би — изказа тихо мнението си Сперански.

— Отчасти и за държавата — рече княз Андрей.

— Как разбирате това?… — каза Сперански, като наведе бавно очи.

— Аз съм почитател на Montesquieu — рече княз Андрей. — И неговата мисъл, че le principe des monarchies est l’honneur, me paraît incontestable. Certains droits et privilèges de la noblesse me paraissent Être des moyens de soutenir ce sentiment.[3]

Усмивката изчезна от бялото лице на Сперански и физиономията му много спечели от това. Навярно мисълта на княз Андрей му се видя интересна.

— Si vous envisagez la question sous ce point de vue[4] — почна той, като изговаряше думите на френски с очевидно затруднение и говореше още по-бавно, отколкото на руски, но съвсем спокойно. Той каза, че честта, l’honneur, не може да се поддържа с предимства, вредни за вървежа на службата, че честта, l’honneur, е или отрицателно понятие, за да не се вършат осъдителни постъпки, или известен източник на съревнование, за да се получат одобрение и награди, които изразяват одобрението.

Доводите му бяха сбити, прости и ясни.

— Институтът, който поддържа тая чест — източник на съревнование, е институт, подобен на Légion d’honneur[5] на великия император Наполеон, който не вреди, но съдействува за успеха на службата, а не е съсловно или придворно предимство.

— Не споря, но не може да се отрече, че придворното предимство постигна същата цел — каза княз Андрей: — всеки придворен се смята задължен да бъде достоен за своето положение.

— Но вие не искахте да го използувате, княже — рече Сперански с усмивка, която показваше, че той желае да прекъсне с любезност неудобния за събеседника си спор. — Ако ми направите честта да заповядате у мене в сряда — добави той, — аз, след като поговоря с Магницки, ще ви съобщя онова, което може да ви интересува, и освен туй ще имам удоволствието да поприказвам по-подробно с вас. — Той затвори очи, поклони се à la française[6], без да се сбогува, и като се помъчи да не го забележат, излезе от залата.

Бележки

[1] Всичко се върши от него.

[2] Страх ви е да не закъснеете.

[3] … основанието на монархията е честта, ми се чини безспорна. Някои права и предимства на дворянството ми се струват като средства за поддържането на това чувство.

[4] Ако се отнасяте към въпроса от това гледище.

[5] Почетният легион.

[6] По френски маниер.