Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Война и мир, –1869 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 74 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
NomaD (2011-2012)
Корекция
sir_Ivanhoe (2012)

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Първи и втори том

 

Пето издание

Народна култура, София, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Издательство „Художественная литература“

Москва, 1968

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

 

Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾

Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32

Издат. №41 (2616)

Поръчка на печатницата №1265

ЛГ IV

Цена 3,40 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София

Народна култура — София

 

 

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Трети и четвърти том

 

Пето издание

Народна култура, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Тома третий и четвертый

Издателство „Художественная литература“

Москва, 1969

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова

 

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51

Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2

Издат. №42 (2617)

Поръчка на печатницата №1268

ЛГ IV

 

Цена 3,38 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2

Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Война и мир от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Война и мир.

Война и мир
Война и миръ
АвторЛев Толстой
Създаване1863 г.
Руска империя
Първо издание1865 – 1868 г.
Русия
Оригинален езикруски
Жанрроман-епопея
Начало— Eh bien, mon prince. Gênes et Lucques ne sont plus que des apanages, des поместья, de la famille Buonaparte.
КрайВ первом случае надо было отказаться от сознания несуществующей неподвижности в пространстве и признать неощущаемое нами движение; в настоящем случае — точно так же необходимо отказаться от несуществующей свободы и признать неощущаемую нами зависимость.
Война и мир в Общомедия

„Война и мир“ е епически роман за руската история и общество, написан от Лев Толстой.

Преводачът на романа Михаил Маджаров

За пръв път е публикуван между 1865 и 1869 г. Романът разказва за Русия по времето на Наполеон. Оригиналното руско заглавие е „Война и миръ“. Сюжетът разкрива съдбата на 5 аристократични семейства в периода 1805 – 1813. Някои от героите са исторически лица.

Много критици смятат „Война и мир“ за нов етап в развитието на европейската литература. Днес никой не подлага на съмнение принадлежността на „Война и мир“ към жанра роман, но на времето дори самият Толстой е смятал, че неговият първи роман е по-късният „Ана Каренина“.

Първият превод на романа на български език е направен от Михаил Маджаров през 1889 – 1892 г.

Герои и прототипи

Ростови

  • граф Иля Андреевич Ростов
  • графиня Наталия Ростова – негова съпруга
  • Вера Илинична – голямата дъщеря на Ростови
  • граф Николай (Nicolas) Илич – големият син на Ростови. Прототип на Николай Ростов е бащата Николай Илич на Л. Н. Толстой
  • Наталия Илинична (Natalie, Наташа) – малката дъщеря на Ростови. Смята се, че прототип на Наташа е снахата на Толстой Татяна Андреевна Берс, по мъж Кузминская. Вторият е съпругата на писателя София Андреевна, по рождение Берс
  • граф Пьотър (Peter) Илич (Петя) – малкият син на Ростови
  • Соня (Sophie) – племенница на граф Иля Ростов

Безухови

Болконски

  • княз Николай Андреевич Болконски – старият княз, виден деец от екатерининската епоха. Прототип е дядото Л. Н. Толстой по майчина линия, представител на стария род Волконски
  • княз Андрей Николаевич Болконски – син на стария княз. Няма очевиден прототип. Толстой настоявал, че героят е изцяло измислен. Сред возможните прототипи се посочва Н. А. Тучков, адютант на Ф. Тизенхаузен.
  • княгиня Мария Николаевна (Marie) – дъщеря на стария княз, сестра на княз Андрей. Прототип може да е Мария Николаевна Волконска (по мъж Толстая), майка на Л. Н. Толстой
  • Лиза – жена на княз Андрей Болконски
  • младият княз Николай Андреевич Болконски – син на княз Андрей

Курагини

  • княз Василий Курагин
  • Анатолий Василиевич Курагин – син на Василий Курагин
  • Ипполит Василиевич Курагин – син на Василий Курагин
  • Елен (Елена Василиевна) Курагина – дъщеря на Василий Курагин
  • княгиня Алина Курагина – съпруга на княз Василий

Други герои

  • княгиня Анна Михайловна Друбецкая
  • Борис Друбецкой – син на Княгиня Анна Михайловна Друбецкая
  • Платон Каратаев – войник Апшеронския полк, среща Пиер Безухов в плен
  • капитан Тушин – капитан от артилерийския корпус, отличил се по време на Шенграбенското сражение. Негов прототип е капитан Я. И. Судаков
  • Долохов – в началото на романа – хусар, по-късно един от водачите на партизанското движение. Прототип – Иван Дорохов
  • Василий Дмитриевич Денисов – приятел на Николай Ростов. Прототип – Денис Давидов
  • Мария Дмитриевна Ахросимова – позната на семейство Ростови. Прототип – вдовицата на генерал-майор Офросимов Настасия Дмитриевна
  • m-lle Bourienne – компаньонка на княгиня Мария Николаевна (Болконска)

История на романа

Романът-епопея „Война и мир“ е най-великото художествено произведение в руската литература. Когато Лев Толстой пристъпва към написването на романа е бил в разцвета на своите духовни и творчески сили, около 35-годишен. Намирал се е в най-щастливия период от своя живот. На романа са отделени 7 години за написване- от 1863 до 1869. В него се сливат труд, воля, интелект и мисъл към голямото и велико дело на руския народ – Отечествената война от 1812 година. Творческата история на романа е интересна. Отначало Толстой не е имал намерението да пише роман-епопея, замисълът е бил по-скромен. Той възнамерявал да напише повест, главният герой на която е трябвало да се върне от заточение. Неволно от настоящето авторът преминава в 1825 година, когато героят е възмъжал и оженен мъж. За да разбере това, той се връща към ранните години на мъжа, тоест през 1812 година. И така се пренася от минало в настояще. Авторът решава да върне не само един от героите си в годините, но и някои от останалите. Отначало романът се е наричал „Три времена“, след това „Всичко е хубаво“ и едва накрая „Война и мир“. В първите стадии на изграждането на творбата историческите лица като Кутузов, Наполеон, Александър и други са били епизодични. При осъществяването на замисъла на романа, Толстой чете много за историята на Русия.

Исторически факти:

  • Отечествената война на Русия срещу Франция от 1812 година;
  • Участието на Наполеон и Александър I като исторически фигури;
  • Победата на Русия над Франция;

При отбраната на Отечеството се изявяват потенциалните възможности на руския човек – саможертва в името на родината. Неслучайно Толстой пристъпва към войната от 1805 до 1812 година. Известно е, че първата се е водила извън Русия и не е била в интерес на народа, а втората – на територията на Русия добива национален характер. Духът на армията не е един и същ в Шенграбенското, Аустерлицкото и Бородинското сражение. Войната прераства в отечествена едва когато Наполеон навлиза в пределите на Русия – това решава и нейния изход. Кулминационният момент в действието на романа е Бородинското сражение. При него най-пълно се разкрива идейно-художествената концепция на романа и най-пълно се изявява отношението не само на главните герои, но и на народа към съдбата на родината. При Бородино побеждава не тактиката и стратегията, а духът на руската армия.

Жанрова характеристика за романа: Жанровата структура, която Толстой изгражда е нещо ново в руската и световната литература. Дори самият автор се е затруднил да даде точно определение на новосъздадения от него жанр. Главната му цел е била да разкрие един от най-епичните моменти в историята на Русия. „Война и мир“ включва епопея, исторически роман и очерк на нравите. С това произведение той поставя началото на този нов вид жанр.

Тема и сюжет

За тема на своя роман Толстой избира Отечествената война, на фона на която той разкрива живота на нацията, като включва герои от три поколения. Романът е изграден на пръв поглед на две тематични линии. Те са се отразили и в заглавието – война и мир. Всяка от тях си има своя проблематика и свои герои. Има и второстепенни сюжетни линии – съдбите на отделните герои.

Действието на романа се развива в течение на 15 години. Започва през юли 1805 и завършва в 1820 година, като преминава през Аустерлицкото сражение, опожаряването на Москва, разгрома на великата армия на Наполеон. Развива се на различни места и сфери. В романа са разкрити най-важните страни на обществено-политическия, духовния, семейно-битовия живот на нацията. Пред нас се редят една след друга картини от селския и помешчически бит, от живота на висшето общество.

Широтата на жизнения обхват във „Война и мир“ позволява да се говори за „художествена система от теми“, т.е. за няколко тематични кръга, включени в идейната и художествената структура на произведението. Трите тематични центъра на романа-епопея са темата за народа, за дворянската общественост и за личния живот на човека. Всяка тема е не просто единична тема, а обобщаващ принцип, който се разкрива чрез множеството конкретни тематични детайли.

Обичта на автора към „народната мисъл“ се открива в оценката на историческите събития, в които решителна роля играят народните маси. Към разработването на темата за дворянското общество Толстой пристъпва не от дворянски а от народни позиции. В зависимост от връзките на дворянството с народа се мени и отношението към него. Темата за личния живот на човека е разработена предимно чрез тримата главни герои – Андрей Болконски, Пиер Безухов и Наташа Ростова. Тази тема е по-сложна и по-философски реализирана. В периода, когато Толстой пише „Война и мир“ въпросите за живота на човека и неговите права са го вълнували дълбоко. Той стига до извода, че човек сам за себе си може да бъде Наполеон. Ако той е безсилен пред лицето на историята – то той е всесилен при определяне на своя личен живот. От тази философска система Толстой излиза при реализирането на жизнения и духовен път на своите герои.

Не Наполеон и Александър I определят хода на историческите събития, а капитан Тушин, капитан Тимохин, Денисов, както и всички онези селяни, превърнати във войници – бранители на своето отечество. Не е трудно да се види, че темата за народа, за неговия героизъм и патриотизъм, за неговата историческа мисия и съдба е разработена от Толстой в един по-широк план и не откъм социалната, а от националната ѝ страна. В романа-епопея под „народ“ се разбира цялата нация. Във „Война и мир“ Толстой отразява живота в неговото естествено развитие. Времето на героите съвпада с историческото. Въпреки пролятата кръв, мъката и сълзите, „Война и мир“ е жизнеутвърждаващо произведение. Навсякъде в него се чувства радостта от живота, неговата красота.

Характеристика на героите

Василий Курагин

Представител на новата аристокрация, която е групирана около двора на Александър I. Той е гъвкав, алчен, пресметлив и кариеристичен сановник, който не се спира пред нищо при осъществяването на своята цел. Неговият морал – морал на хищника, който умее да оплете жертвата си или се възползва от нея. Такъв е случая с Пиер Безухов, когото оженва за дъщеря си Елен. Не по-добри от него са синовете му Иполит и Анатолий. Тяхната сестра – красавицата Елен ги надминава. Тя сводничи на своя брат Анатол при отвличането на Наташа. Върху семейство Курагини най-пълно се е отразила душевната празнота и нравствената деградация на светското общество.

Анатол Курагин

Представен като повърхностен, глурав, самодоволен и самоуверен, но отличен с всички външни белези на красотата, той се отдава на хедонистичен живот изпълнен със забавления и жени без да държи сметка за последствията. Несериозният Анатол Курагин подържа двусмислена връзка със своята сестра Елена Курагина и е женен за полско момиче, но го крие и живее ергенски живот в Русия, влюбва се в младата красавица Наташа Ростова, която му отвръща със същото. В името на любовта към Анатол, Наташа отказва да се омъжи за годеника си Андрей Болконски.

Андрей Болконски

Тръгва от неудовлетворението от себе си и от своя живот. Тръгва от крайния индивидуализъм и от идеята за величие, за да стигне до сближаването на народа и вярата в любовта и живота. Неговият трезв и критичен ум не може да понася аристократическата суета и глупост – той се стреми към по-голям простор, към творческа изява и Наполеоновска слава. С тази цел заминава на фронта. Войната му разкрива нови истини. Той разбира, че истинската храброст няма нищо общо с външната слава и величие, към които той се е стремил. Това е първата крачка за сближаване с народа. Важен събитиен момент е неговото развитие като герой при сражението в Аустерлиц, когато князът е ранен. Вторият съдбовен момент е смъртта на неговата жена, която довежда до душевната депресия в героя. Третият важен момент е срещата му с Наташа. Тя го връща към живота. Изневярата на Наташа с Анатол Курагин и опитът ѝ да избяга с него, поразяват княз Андрей. Изчезват радостта и безкрайните светли хоризонти. В героя настъпва отново душевна депресия. Едва в края на живота, когато Наташа се грижи за него князът разбира последната истина, че без любовта му към нея няма щастие и без връзката с народа няма постижения и успехи. Образът на княз Андрей е сложен и противоричив. В него има нещо демонично, силно безкомпромисно и в същото време нещо трагично, което идва от неудовлетворената му жажда за любов.

Пиер Безухов

Представен като незаконен син на виден и богат велможа от времето на Екатерина II. Той се учи и възпитава на Запад, където възприема идеите на френската революция. Оттук идва свободолюбието и стремежът да се сближава с народа. Той е откъснат от живота и от проблемите на своята родина. След пристигането си в Русия Пиер се движи безцелно сред аристократичния свят, прахосва си времето, води разгулен живот и става съпруг на красавицата Елен, която след това му причинява разочарование. Особено значение за осъзнаване на безсмислието на живота има дуелът, в който Пиер участва срещу Долохов. Дуелът е безсмислен, защото е породен от развратната му жена. Пленничеството на Пиер във френския лагер му разкрива целта на живота – живот с щастие. Вътрешното развитие на образа е изградено върху борбата между духовното и чувственото начало.

Наташа Ростова

Съкровената мечта на автора. Тя вдъхва живот в умиращия княз Андрей, а по-късно прави щастлив и Пиер. Тя умее да живее не само за себе си, но и за всички. Бори се за щастието си и олицетворение на живота. В романа образът на Наташа е критерий за оценка на останалите образи. В Наташа всяка постъпка е продиктувана от сърцето.

Мария Болконска

Най-скъпият образ на автора. При неговото изграждане авторът е използвал някои черти на майка си.

Николай Ростов

Не е човек на дълбоките и възвишени размисли – той е човек на дълга. Той е единственият от героите, при който са застъпени връзките му с народа, със селяните.

Наполеон и Кутузов

Намират най-пълен и завършен израз в историческите събития. Толстой развенчава мнимото величие на генералите. Кутузов прилага тактика на търпение, изчакване на историческия момент, който ще наложи поврат във войната. По този начин той запазва физическите и нравстените сили на армията за решителното сражение. Кутузов е хуманист по душа. Слива се с масите и добре разбира тяхната роля в историята. Наполеон изпъква със своя краен индивидуализъм и със стремежа си да диктува историята. Наполеон мрази хората, не жали войниците и е жесток към тях. Манията за величие в него е силно изразена.

Платон Каратаев

Военнопленник. Той е представител на патриархалното селячество и неговата идеология. Каратаев се е отдал изцяло на бога и свежда всичко до божията воля.

Тихонщербати и Василиса

Активни и решителни представители на народа, непримирими и безпощадни участници в народната война, които в много отношения противостоят на Каратаев.

Външни препратки

Съпоставени текстове

II

През месец ноември 1805 година княз Василий трябваше да замине по ревизия на четири губернии. Той бе си наредил това назначение, за да може едновременно да обиколи своите разстроени имения и като вземе сина си Анатол от мястото, дето бе настанен неговият полк, да се отбие заедно с него при княз Николай Андреевич Болконски, та да ожени сина си за дъщерята на тоя богат старец. Но преди заминаването си и преди тия нови работи княз Василий трябваше да реши работата с Пиер, който наистина напоследък прекарваше по цели дни в къщи, тоест у княз Василий, дето живееше и беше смешен, развълнуван и глупав (както се полага на влюбения) пред Елен, но все още не правеше предложение.

„Tout ça est bel et bon, mais il faut que ça finisse“[1] — каза си една сутрин княз Василий с тъжна въздишка, смятайки, че Пиер, който му беше толкова задължен (но от мене да замине!), не постъпва много добре в тоя случай. „Младост… лекомислие… е, тъй нека да бъде — помисли княз Василий, като чувствуваше с удоволствие своята доброта, — mais il faut que ça finisse[2]. Вдругиден е именният ден на Льоля[3], аз ще поканя някои и други хора и ако той не разбере какво трябва да стори, то ще бъде вече моя грижа. Да, моя грижа. Аз съм баща!“

Месец и половина след вечерта у Ана Павловна и последвалата я безсънна, тревожна нощ, през която беше решил, че женитбата с Елен ще бъде нещастие и че трябва да я отбягва и да замине, Пиер не напусна дома на княз Василий след това решение и с ужас чувствуваше, че в очите на хората всеки ден той все повече се свързва с нея, че по никакъв начин не може да я гледа така, както по-рано, но че не може и да се откъсне от нея, че това ще бъде ужасно, но ще трябва да свърже съдбата си с нея. Може би той би могъл да се въздържи, но не минаваше вечер, когато у княз Василий (у когото рядко имаше приеми) да няма гости и Пиер винаги трябваше да бъде там, ако не искаше да развали общото удоволствие и да излъже очакванията на всички. В редките минути, когато биваше у дома си, княз Василий, минавайки край Пиер, дръпваше надолу ръката му, разсеяно приближаваше избръснатата си сбръчкана буза да го целуне и казваше или „до утре“ или „на обяд, защото иначе няма да те видя“, или „аз оставам заради тебе“ и така нататък. И макар че когато княз Василий оставаше заради Пиер (както разправяше), не му казваше и две думи, Пиер нямаше сили да излъже очакванията му. Той всеки ден си повтаряше едно и също: „Трябва най-сетне да я разбера и да си дам сметка: каква е тя? По-рано ли съм се лъгал, или сега се лъжа! Не, тя не е глупава; не, тя е прекрасна девойка! — казваше си понякога той. — Никога за нищо не се лъже, никога не е казала нищо глупаво. Говори малко, но което каже, винаги е просто и ясно. И, значи, не е глупава. Тя никога не се е смущавала и не се смущава. Значи, не е лоша жена!“ Често му се случваше да почне да разсъждава с нея, да мисли гласно и всеки път тя му отговаряше на това било с къса, на място казана забележка, от която личеше, че това не я интересува, било с мълчалива усмивка и поглед, които по-ясно от всичко показваха на Пиер нейното превъзходство. Тя беше права, като смяташе, че всички разсъждения са глупост в сравнение с тая усмивка.

Тя се обръщаше към него винаги с радостна, доверчива отнасяща се само за него усмивка, в която имаше нещо по-значително от онова, което имаше в еднаквата за всички усмивка, украсяваща винаги лицето й. Пиер знаеше, че всички очакваха той да каже най-после една дума, да прекрачи известна черта и знаеше, че рано или късно ще я прекрачи; но някакъв неразбираем ужас го обземаше, щом само помисляше за тая страшна крачка. Хиляди пъти през тоя месец и половина, през който усещаше, че все повече и повече затъва в тая пропаст, която го плашеше, Пиер си казваше: „Но какво е това? Трябва решителност! Нима тя ми липсва?“

Той искаше да се реши, но с ужас чувствуваше, че в тоя случай му липсва оная решителност, която знаеше, че има и която наистина имаше. Пиер беше от ония хора, които са силни само когато се чувствуват съвсем чисти. А от деня, когато го обзе онова чувство на желание, което бе изпитал при случката с табакерката у Ана Павловна, едно неосъзнато чувство, че в тоя стремеж има нещо непозволено, парализираше неговата решителност.

На именния ден на Елен в дома на княз Василий бяха на вечеря малка група най-близки хора, както казваше княгинята, роднини и приятели. На всички тия роднини и приятели им беше дадено да разберат, че в тоя ден ще трябва да се реши съдбата на именницата. Гостите бяха седнали да вечерят. Княгиня Курагина, масивна, някога красива, представителна жена, седеше на мястото на домакинята. От двете й страни бяха най-почетните гости — един стар генерал, жена му и Ана Павловна Шерер; към края на масата седяха не толкова възрастни и почетни гости, там седяха също така и домашните, Пиер и Елен — един до друг. Княз Василий не вечеряше; във весело настроение той ходеше около масата и присядаше ту при едного, ту при другиго от гостите. На всекиго казваше по някоя небрежна и приятна дума освен на Пиер и Елен, чието присъствие сякаш не забелязваше. Княз Василий оживяваше всички. Восъчните свещи горяха ярко, сребърните и кристални съдове, премените на дамите, както и златните и сребърни еполети блестяха; около трапезата сновяха слуги в червени кафтани; чуваше се шум от ножове, чаши, чинии и глъчката на оживени приказки от няколко разговора на масата. Чуваше се как в единия край един стар камерхер уверява една бабичка-баронеса в пламенната си любов към нея и как тя се смее; на друго място разказваха за неуспеха на някоя си Маря Викторовна. В средата на трапезата княз Василий бе събрал наоколо си слушатели. С шеговита усмивка на устни той разказваше на дамите за последното — в сряда — заседание на държавния съвет, на което бе получен и четен от Сергей Кузмич Вязмитинов, новия петербургски военен генерал-губернатор, знаменития по онова време рескрипт на императора Александър Павлович от армията, в който императорът, обръщайки се към Сергей Кузмич, казваше, че получава от всички страни уверения за предаността на народа, че особено му е приятно уверението на Петербург и че се гордее с честта да възглавява такава нация и ще се постарае да бъде достоен за нея. Тоя рескрипт почваше с думите: „Сергей Кузмич! От всички страни стигат до мене сведения“ и така нататък.

— Та, значи, не отиде по-нататък от „Сергей Кузмич“? — питаше една дама.

— Да, да, нито на косъм — отговори със смях княз Василий. — „Сергей Кузмич… от всички страни, От всички страни, Сергей Кузмич!…“ Клетият Вязмитинов никак не можа да продължи. На няколко пъти той наново почваше писмото, но щом кажеше Сергей… изхлипваше… Ку… зми… ч — сълзи… и от всички страни се заглушаваше от ридания и той не можеше да продължи. И пак — кърпата, и пак — „Сергей Кузмич, от всички страни“ — и сълзи… тъй че помолиха друг да го прочете.

— Кузмич… от всички страни… и сълзи… — повтори някой със смях.

— Не ставайте лоши — закани се с пръст от другия край на трапезата Ана Павловна, — c’est un si brave et excellent homme, notre bon Viasmitinoff[4].

Всички много се смяха. На горния, почетния, край на масата всички изглеждаха весели и повлияни от най-различни оживени настроения; само Пиер и Елен седяха мълком един до друг почти в долния край на масата; лицата и на двамата сдържаха сияещата си усмивка, която не зависеше от Сергей Кузмич — усмивка на стеснение от своите чувства. Каквото и да приказваха и както и да се смееха и шегуваха другите, колкото и апетитно и да ядяха и пиеха и рейнското вино, и соте, и сладолед, колкото и да се мъчеха да не гледат тая двойка, колкото и да изглеждаха равнодушни, невнимателни към нея, кой знае защо, по хвърляните от време на време към тях погледи се чувствуваше, че и анекдотът за Сергей Кузмич, и смехът, и яденето — всичко беше престорено, а цялото внимание на обществото бе насочено само към тая двойка — Пиер и Елен. Княз Василий представяше как Сергей Кузмич хлипа и в същото време мяташе поглед към дъщеря си, и в същото време, когато се смееше, изразът на лицето му казваше: „Тъй, тъй, всичко върви добре; днес всичко ще се реши.“ Ана Павловна му се заканваше за notre bon Viasmitinoff, а в очите й, които в тоя миг блеснаха набързо към Пиер, княз Василий прочете поздравление за бъдещия зет и за щастието на дъщеря си. Старата княгиня, която с тъжна въздишка предложи вино на съседката си и сърдито погледна дъщеря си, с тая въздишка като че искаше да каже: „Да, сега на нас двете не ни остава нищо друго, мила моя, освен да пием сладко вино; сега дойде времето на тая младеж да бъде тъй дръзко, предизвикателно щастлива.“ „Какви глупости разправям аз, като че това ме интересува! — помисли дипломатът, като поглеждаше щастливите лица на влюбените. — Ето, това е щастие!“

Сред нищожно дребните изкуствени интереси, свързващи това общество, бе попаднало естественото чувство на стремеж, което красивите и здрави млади мъже и жени изпитват един към друг. И това човешко чувство потисна всичко и се носеше над всичкия им изкуствен мълвеж! Шегите бяха невесели, новините неинтересни, оживлението — очевидно фалшиво. Не само те, но и лакеите, прислужващи на трапезата, като че чувствуваха същото и забравяха реда на службата си, заглеждаха се в красавицата Елен с нейното сияещо лице и в червеното, пълно, щастливо и неспокойно лице на Пиер. Сякаш и светлините на свещите бяха съсредоточени само в тия две щастливи лица.

Пиер чувствуваше, че беше център на всичко и това положение и го радваше, и стесняваше. Той приличаше на човек, задълбочен в някакво занимание. Нищо ясно не виждаше, не разбираше и не чуваше. Само от време на време в душата му се мяркаха покъсани мисли и впечатления от действителността.

„И тъй, всичко вече е свършено! — мислеше той. — И как стана всичко това? Толкова бързо! Сега знам, че не само заради нея, не само заради мене, но и заради всички това неизбежно трябва да стане. Те всички тъй очакват това, тъй са уверени, че то ще стане, че не мога, не мога да ги излъжа. Но как ще стане? Не знам, но ще стане, без друго ще стане!“ — мислеше Пиер, като поглеждаше тил рамене, които блестяха до самите му очи.

Ту пък изведнъж го досрамяваше от нещо. Стеснително му бе, че само той заема вниманието на всички, че другите го смятат за щастливец, че той с некрасивото си лице е някакъв Парис, който притежава Елена. „Но навярно винаги тъй става и тъй трябва — утешаваше се той. — И всъщност какво съм направил аз за това? Кога почна то? Заминах от Москва заедно с княз Василий. Тогава още нищо нямаше. След това защо пък да не отседнех у него? След това играх с нея на карти и дигнах чантичката й, разхождах се с нея в карета. Но кога почна то, кога стана всичко това?“ И ето на, той седи до нея като годеник, слуша, вижда, чувствува нейната близост, нейното дихание, нейните движения, нейната красота. Ту изведнъж му се струва, че не тя, а той е необикновено красив, че тъкмо затова го гледат така, и щастлив от общото учудване, той изпъчва гърди, дига глава и се радва на щастието си. Друг път изведнъж се чува някакъв глас, нечий познат глас, който му казва нещо. Но Пиер е толкова зает, че не разбира какво му казват.

— Аз те питам кога получи писмо от Болконски — за трети път му каза княз Василий. — Колко си разсеян, мили мой!

Княз Василий се усмихва и Пиер вижда, че всички, всички се усмихват на него и на Елен. „Е добре, щом всички знаете — казва си Пиер. — Че какво пък? Вярно е.“ — И той сам се усмихва със своята кротка детска усмивка, и Елен също се усмихва.

— Е, кога го получи? От Олмюц ли? — повтаря княз Василий, комуто като че е необходимо да знае това, за да реши някакъв спор.

„Може ли да се приказва и мисли за такива празни работи?“ — мисли Пиер.

— Да, от Олмюц — отговаря с въздишка той.

От трапезата Пиер поведе дамата си след другите в салона. Гостите почнаха да се разотиват и някои си отидоха, без да се сбогуват с Елен. Някои, като не искаха сякаш да я откъсват от сериозното й занимание, приближаваха за миг и се отдалечаваха твърде скоро като й забраняваха да ги изпраща. На излизане от приемната дипломатът тъжно мълчеше. Той виждаше цялата безполезност на своята дипломатическа кариера сравнена с щастието на Пиер. Когато жената на стария генерал попита мъжа си как са краката му, той й измърмори нещо сърдито. „Гледай я, старата глупачка — помисли той. — Виж Елена Василевна, тя и на петдесет години ще бъде красавица.“

— Струва ми се, мога да ви честитя — прошепна Ана Павловна на княгинята и силно я целуна. — Бих останала, ако нямах мигрена.

Княгинята не отговори нищо; измъчваше я завист от щастието на дъщеря й.

Докато изпращаха гостите, Пиер дълго стоя насаме с Елен в малкия салон, дето бяха седнали. Той и по-рано през последния месец и половина често оставаше сам с Елен, но никога не й бе говорил за любов. Сега чувствуваше, че това е необходимо, но все не можеше да се реши на тая последна стъпка. Срам го беше; струваше му се, че тук, при Елен, той заема нечие чуждо място. „Не е за тебе това щастие — думаше му някакъв вътрешен глас. — Това щастие е за хора, които нямат онова, което имаш ти.“ Но трябваше да каже нещо и той заговори. Попита я доволна ли е от тая вечер. Както винаги с присъщата й простота тя отговори, че за нея тазгодишният й имен ден е един от най-приятните.

Някои от най-близките роднини още не си отиваха. Те седяха в големия салон. С лениви крачки княз Василий се приближи до Пиер. Пиер стана и каза, че е късно вече. Княз Василий го погледна строго-въпросително, сякаш това, което той бе казал, беше толкова странно, та не можеше и да се чуе. Но веднага изразът на строгост се промени, княз Василий дръпна надолу ръката на Пиер, накара го да седне и любезно се усмихна.

— Е, Льоля, как е? — обърна се той веднага към дъщеря си с небрежен тон на привична нежност, усвояван от родителите, които от детинство галят децата си, но който княз Василий бе налучкал само чрез подражаване на други родители.

И пак се обърна към Пиер.

Сергей Кузмич, от всички страни — рече той и разкопча най-горното копче на жилетката си.

Пиер се усмихна, но по усмивката му личеше, че разбираше: княз Василий сега не се интересува от анекдота за Сергей Кузмич; и княз Василий разбра, че Пиер разбира това. Княз Василий изведнъж избърбори нещо и излезе. На Пиер му се стори, че княз Василий бе дори смутен. Смущението на тоя стар светски човек трогна Пиер; той се извърна към Елен — тя също като че беше смутена и погледът й казваше: „Ами не вие сам сте виновен.“

„Трябва без друго да прекрача, но не мога, не мога“ — помисли Пиер и отново заприказва за странични неща, за Сергей Кузмич и попита какъв беше тоя анекдот, тъй като не бил го чул. Елен отговори с усмивка, че и тя не знае.

Когато княз Василий влезе в салона, княгинята тихо приказваше с една възрастна дама за Пиер.

— Разбира се, c’est un parti très brillant, mais le bonheur, ma chère…[5]

— Les mariages se font dans les deux[6] — отговори възрастната дама.

Княз Василий, сякаш без да слуша дамите, отиде в един от по-далечните ъгли и седна на дивана. Затвори очи и като че задряма. Главата, му по едно време се отпусна и той се стресна.

Aline — каза той на жена си, — allez voir ce qu’ils font.[7]

Княгинята отиде до вратата, мина край нея с многозначителен, равнодушен вид и надникна в салона. Пиер и Елен все тъй седяха и разговаряха.

— Все същото — каза тя на мъжа си.

Княз Василий се намръщи, сви уста на една страна, бузите му се разтрепериха с присъщия му неприятен, груб израз; той се стресна, скочи, отметна глава назад, тръгна с решителни стъпки край дамите, и влезе в малкия салон. С бързи крачки отиде радостно до Пиер. Лицето на княза беше толкова необикновено тържествено, че като то видя, Пиер уплашено стана.

— Слава Богу! — каза той. — Жена ми ми каза всичко. — С едната си ръка той прегърна Пиер, с другата — дъщеря си. — Миличка Льоля! Много, много се радвам. Гласът му затрепери. — Аз обичах баща ти… и тя ще ти бъде добра жена… Бог да ви благослови!

Той прегърна дъщеря си, след това отново Пиер и го целуна със старешката си уста. Бузите му наистина бяха мокри от сълзи.

— Княгиньо, я ела тука! — викна той.

Княгинята дойде и също заплака. Възрастната дама също се бършеше с кърпичка. Целуваха Пиер и той няколко пъти целуна ръка на прекрасната Елен. След малко пак ги оставиха сами.

„Всичко това трябваше да бъде така и не би могло да бъде иначе — мислеше Пиер, — затуй няма защо да се питам добро ли е или лошо? Хубаво е, защото е нещо определено и няма предишното мъчително съмнение.“ Пиер държеше мълчаливо ръката на годеницата си и гледаше нейните дигащи се и снишаващи се прекрасни гърди.

— Елен! — каза той гласно и млъкна.

„В такива случаи се казва нещо по-особено“ — мислеше той, но все не можеше да си спомни какво точно се казва в такива случаи. Погледна я в лицето. Тя се премести по-близо до него. Лицето й поруменя.

— Ах, свалете тия… как се казват… — посочи тя очилата.

Пиер свали очилата и очите му, освен общия странен израз на очите у хора, които са свалили очилата си, гледаха уплашено и въпросително. Той искаше да се наведе над ръката й и да я целуне; но тя с бързо и грубо движение на главата си привлече устните му и ги прилепи към своите. Лицето й порази Пиер с променения си, неприятно-смутен израз.

„Сега вече е късно, всичко е свършено; пък и аз я обичам“ — помисли Пиер.

— Je vous aime![8] — каза той, като си припомни онова, което трябваше да се каже в такива случаи; но тия думи прозвучаха тъй сиромашки, че го досрамя за себе си.

След месец и половина той бе венчан и се настани, както казваха, като щастлив притежател на красавица-жена и на милиони в големия наново преустроен дом на графовете Безухови.

Бележки

[1] Всичко това е прекрасно, но всичко трябва да има край.

[2] Трябва да се сложи край.

[3] Льоля — галено име на Елена. — Б.пр.

[4] Той е такъв прекрасен човек, нашият добър Вязмитинов.

[5] Разбира се, това би бил блестящ брак, но щастието, мила моя…

[6] Браковете се извършват в небесата.

[7] Алина, виж какво правят те.

[8] Обичам ви!