Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Война и мир, –1869 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 74 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
NomaD (2011-2012)
Корекция
sir_Ivanhoe (2012)

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Първи и втори том

 

Пето издание

Народна култура, София, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Издательство „Художественная литература“

Москва, 1968

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

 

Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾

Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32

Издат. №41 (2616)

Поръчка на печатницата №1265

ЛГ IV

Цена 3,40 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София

Народна култура — София

 

 

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Трети и четвърти том

 

Пето издание

Народна култура, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Тома третий и четвертый

Издателство „Художественная литература“

Москва, 1969

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова

 

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51

Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2

Издат. №42 (2617)

Поръчка на печатницата №1268

ЛГ IV

 

Цена 3,38 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2

Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Война и мир от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Война и мир.

Война и мир
Война и миръ
АвторЛев Толстой
Създаване1863 г.
Руска империя
Първо издание1865 – 1868 г.
Русия
Оригинален езикруски
Жанрроман-епопея
Начало— Eh bien, mon prince. Gênes et Lucques ne sont plus que des apanages, des поместья, de la famille Buonaparte.
КрайВ первом случае надо было отказаться от сознания несуществующей неподвижности в пространстве и признать неощущаемое нами движение; в настоящем случае — точно так же необходимо отказаться от несуществующей свободы и признать неощущаемую нами зависимость.
Война и мир в Общомедия

„Война и мир“ е епически роман за руската история и общество, написан от Лев Толстой.

Преводачът на романа Михаил Маджаров

За пръв път е публикуван между 1865 и 1869 г. Романът разказва за Русия по времето на Наполеон. Оригиналното руско заглавие е „Война и миръ“. Сюжетът разкрива съдбата на 5 аристократични семейства в периода 1805 – 1813. Някои от героите са исторически лица.

Много критици смятат „Война и мир“ за нов етап в развитието на европейската литература. Днес никой не подлага на съмнение принадлежността на „Война и мир“ към жанра роман, но на времето дори самият Толстой е смятал, че неговият първи роман е по-късният „Ана Каренина“.

Първият превод на романа на български език е направен от Михаил Маджаров през 1889 – 1892 г.

Герои и прототипи

Ростови

  • граф Иля Андреевич Ростов
  • графиня Наталия Ростова – негова съпруга
  • Вера Илинична – голямата дъщеря на Ростови
  • граф Николай (Nicolas) Илич – големият син на Ростови. Прототип на Николай Ростов е бащата Николай Илич на Л. Н. Толстой
  • Наталия Илинична (Natalie, Наташа) – малката дъщеря на Ростови. Смята се, че прототип на Наташа е снахата на Толстой Татяна Андреевна Берс, по мъж Кузминская. Вторият е съпругата на писателя София Андреевна, по рождение Берс
  • граф Пьотър (Peter) Илич (Петя) – малкият син на Ростови
  • Соня (Sophie) – племенница на граф Иля Ростов

Безухови

Болконски

  • княз Николай Андреевич Болконски – старият княз, виден деец от екатерининската епоха. Прототип е дядото Л. Н. Толстой по майчина линия, представител на стария род Волконски
  • княз Андрей Николаевич Болконски – син на стария княз. Няма очевиден прототип. Толстой настоявал, че героят е изцяло измислен. Сред возможните прототипи се посочва Н. А. Тучков, адютант на Ф. Тизенхаузен.
  • княгиня Мария Николаевна (Marie) – дъщеря на стария княз, сестра на княз Андрей. Прототип може да е Мария Николаевна Волконска (по мъж Толстая), майка на Л. Н. Толстой
  • Лиза – жена на княз Андрей Болконски
  • младият княз Николай Андреевич Болконски – син на княз Андрей

Курагини

  • княз Василий Курагин
  • Анатолий Василиевич Курагин – син на Василий Курагин
  • Ипполит Василиевич Курагин – син на Василий Курагин
  • Елен (Елена Василиевна) Курагина – дъщеря на Василий Курагин
  • княгиня Алина Курагина – съпруга на княз Василий

Други герои

  • княгиня Анна Михайловна Друбецкая
  • Борис Друбецкой – син на Княгиня Анна Михайловна Друбецкая
  • Платон Каратаев – войник Апшеронския полк, среща Пиер Безухов в плен
  • капитан Тушин – капитан от артилерийския корпус, отличил се по време на Шенграбенското сражение. Негов прототип е капитан Я. И. Судаков
  • Долохов – в началото на романа – хусар, по-късно един от водачите на партизанското движение. Прототип – Иван Дорохов
  • Василий Дмитриевич Денисов – приятел на Николай Ростов. Прототип – Денис Давидов
  • Мария Дмитриевна Ахросимова – позната на семейство Ростови. Прототип – вдовицата на генерал-майор Офросимов Настасия Дмитриевна
  • m-lle Bourienne – компаньонка на княгиня Мария Николаевна (Болконска)

История на романа

Романът-епопея „Война и мир“ е най-великото художествено произведение в руската литература. Когато Лев Толстой пристъпва към написването на романа е бил в разцвета на своите духовни и творчески сили, около 35-годишен. Намирал се е в най-щастливия период от своя живот. На романа са отделени 7 години за написване- от 1863 до 1869. В него се сливат труд, воля, интелект и мисъл към голямото и велико дело на руския народ – Отечествената война от 1812 година. Творческата история на романа е интересна. Отначало Толстой не е имал намерението да пише роман-епопея, замисълът е бил по-скромен. Той възнамерявал да напише повест, главният герой на която е трябвало да се върне от заточение. Неволно от настоящето авторът преминава в 1825 година, когато героят е възмъжал и оженен мъж. За да разбере това, той се връща към ранните години на мъжа, тоест през 1812 година. И така се пренася от минало в настояще. Авторът решава да върне не само един от героите си в годините, но и някои от останалите. Отначало романът се е наричал „Три времена“, след това „Всичко е хубаво“ и едва накрая „Война и мир“. В първите стадии на изграждането на творбата историческите лица като Кутузов, Наполеон, Александър и други са били епизодични. При осъществяването на замисъла на романа, Толстой чете много за историята на Русия.

Исторически факти:

  • Отечествената война на Русия срещу Франция от 1812 година;
  • Участието на Наполеон и Александър I като исторически фигури;
  • Победата на Русия над Франция;

При отбраната на Отечеството се изявяват потенциалните възможности на руския човек – саможертва в името на родината. Неслучайно Толстой пристъпва към войната от 1805 до 1812 година. Известно е, че първата се е водила извън Русия и не е била в интерес на народа, а втората – на територията на Русия добива национален характер. Духът на армията не е един и същ в Шенграбенското, Аустерлицкото и Бородинското сражение. Войната прераства в отечествена едва когато Наполеон навлиза в пределите на Русия – това решава и нейния изход. Кулминационният момент в действието на романа е Бородинското сражение. При него най-пълно се разкрива идейно-художествената концепция на романа и най-пълно се изявява отношението не само на главните герои, но и на народа към съдбата на родината. При Бородино побеждава не тактиката и стратегията, а духът на руската армия.

Жанрова характеристика за романа: Жанровата структура, която Толстой изгражда е нещо ново в руската и световната литература. Дори самият автор се е затруднил да даде точно определение на новосъздадения от него жанр. Главната му цел е била да разкрие един от най-епичните моменти в историята на Русия. „Война и мир“ включва епопея, исторически роман и очерк на нравите. С това произведение той поставя началото на този нов вид жанр.

Тема и сюжет

За тема на своя роман Толстой избира Отечествената война, на фона на която той разкрива живота на нацията, като включва герои от три поколения. Романът е изграден на пръв поглед на две тематични линии. Те са се отразили и в заглавието – война и мир. Всяка от тях си има своя проблематика и свои герои. Има и второстепенни сюжетни линии – съдбите на отделните герои.

Действието на романа се развива в течение на 15 години. Започва през юли 1805 и завършва в 1820 година, като преминава през Аустерлицкото сражение, опожаряването на Москва, разгрома на великата армия на Наполеон. Развива се на различни места и сфери. В романа са разкрити най-важните страни на обществено-политическия, духовния, семейно-битовия живот на нацията. Пред нас се редят една след друга картини от селския и помешчически бит, от живота на висшето общество.

Широтата на жизнения обхват във „Война и мир“ позволява да се говори за „художествена система от теми“, т.е. за няколко тематични кръга, включени в идейната и художествената структура на произведението. Трите тематични центъра на романа-епопея са темата за народа, за дворянската общественост и за личния живот на човека. Всяка тема е не просто единична тема, а обобщаващ принцип, който се разкрива чрез множеството конкретни тематични детайли.

Обичта на автора към „народната мисъл“ се открива в оценката на историческите събития, в които решителна роля играят народните маси. Към разработването на темата за дворянското общество Толстой пристъпва не от дворянски а от народни позиции. В зависимост от връзките на дворянството с народа се мени и отношението към него. Темата за личния живот на човека е разработена предимно чрез тримата главни герои – Андрей Болконски, Пиер Безухов и Наташа Ростова. Тази тема е по-сложна и по-философски реализирана. В периода, когато Толстой пише „Война и мир“ въпросите за живота на човека и неговите права са го вълнували дълбоко. Той стига до извода, че човек сам за себе си може да бъде Наполеон. Ако той е безсилен пред лицето на историята – то той е всесилен при определяне на своя личен живот. От тази философска система Толстой излиза при реализирането на жизнения и духовен път на своите герои.

Не Наполеон и Александър I определят хода на историческите събития, а капитан Тушин, капитан Тимохин, Денисов, както и всички онези селяни, превърнати във войници – бранители на своето отечество. Не е трудно да се види, че темата за народа, за неговия героизъм и патриотизъм, за неговата историческа мисия и съдба е разработена от Толстой в един по-широк план и не откъм социалната, а от националната ѝ страна. В романа-епопея под „народ“ се разбира цялата нация. Във „Война и мир“ Толстой отразява живота в неговото естествено развитие. Времето на героите съвпада с историческото. Въпреки пролятата кръв, мъката и сълзите, „Война и мир“ е жизнеутвърждаващо произведение. Навсякъде в него се чувства радостта от живота, неговата красота.

Характеристика на героите

Василий Курагин

Представител на новата аристокрация, която е групирана около двора на Александър I. Той е гъвкав, алчен, пресметлив и кариеристичен сановник, който не се спира пред нищо при осъществяването на своята цел. Неговият морал – морал на хищника, който умее да оплете жертвата си или се възползва от нея. Такъв е случая с Пиер Безухов, когото оженва за дъщеря си Елен. Не по-добри от него са синовете му Иполит и Анатолий. Тяхната сестра – красавицата Елен ги надминава. Тя сводничи на своя брат Анатол при отвличането на Наташа. Върху семейство Курагини най-пълно се е отразила душевната празнота и нравствената деградация на светското общество.

Анатол Курагин

Представен като повърхностен, глурав, самодоволен и самоуверен, но отличен с всички външни белези на красотата, той се отдава на хедонистичен живот изпълнен със забавления и жени без да държи сметка за последствията. Несериозният Анатол Курагин подържа двусмислена връзка със своята сестра Елена Курагина и е женен за полско момиче, но го крие и живее ергенски живот в Русия, влюбва се в младата красавица Наташа Ростова, която му отвръща със същото. В името на любовта към Анатол, Наташа отказва да се омъжи за годеника си Андрей Болконски.

Андрей Болконски

Тръгва от неудовлетворението от себе си и от своя живот. Тръгва от крайния индивидуализъм и от идеята за величие, за да стигне до сближаването на народа и вярата в любовта и живота. Неговият трезв и критичен ум не може да понася аристократическата суета и глупост – той се стреми към по-голям простор, към творческа изява и Наполеоновска слава. С тази цел заминава на фронта. Войната му разкрива нови истини. Той разбира, че истинската храброст няма нищо общо с външната слава и величие, към които той се е стремил. Това е първата крачка за сближаване с народа. Важен събитиен момент е неговото развитие като герой при сражението в Аустерлиц, когато князът е ранен. Вторият съдбовен момент е смъртта на неговата жена, която довежда до душевната депресия в героя. Третият важен момент е срещата му с Наташа. Тя го връща към живота. Изневярата на Наташа с Анатол Курагин и опитът ѝ да избяга с него, поразяват княз Андрей. Изчезват радостта и безкрайните светли хоризонти. В героя настъпва отново душевна депресия. Едва в края на живота, когато Наташа се грижи за него князът разбира последната истина, че без любовта му към нея няма щастие и без връзката с народа няма постижения и успехи. Образът на княз Андрей е сложен и противоричив. В него има нещо демонично, силно безкомпромисно и в същото време нещо трагично, което идва от неудовлетворената му жажда за любов.

Пиер Безухов

Представен като незаконен син на виден и богат велможа от времето на Екатерина II. Той се учи и възпитава на Запад, където възприема идеите на френската революция. Оттук идва свободолюбието и стремежът да се сближава с народа. Той е откъснат от живота и от проблемите на своята родина. След пристигането си в Русия Пиер се движи безцелно сред аристократичния свят, прахосва си времето, води разгулен живот и става съпруг на красавицата Елен, която след това му причинява разочарование. Особено значение за осъзнаване на безсмислието на живота има дуелът, в който Пиер участва срещу Долохов. Дуелът е безсмислен, защото е породен от развратната му жена. Пленничеството на Пиер във френския лагер му разкрива целта на живота – живот с щастие. Вътрешното развитие на образа е изградено върху борбата между духовното и чувственото начало.

Наташа Ростова

Съкровената мечта на автора. Тя вдъхва живот в умиращия княз Андрей, а по-късно прави щастлив и Пиер. Тя умее да живее не само за себе си, но и за всички. Бори се за щастието си и олицетворение на живота. В романа образът на Наташа е критерий за оценка на останалите образи. В Наташа всяка постъпка е продиктувана от сърцето.

Мария Болконска

Най-скъпият образ на автора. При неговото изграждане авторът е използвал някои черти на майка си.

Николай Ростов

Не е човек на дълбоките и възвишени размисли – той е човек на дълга. Той е единственият от героите, при който са застъпени връзките му с народа, със селяните.

Наполеон и Кутузов

Намират най-пълен и завършен израз в историческите събития. Толстой развенчава мнимото величие на генералите. Кутузов прилага тактика на търпение, изчакване на историческия момент, който ще наложи поврат във войната. По този начин той запазва физическите и нравстените сили на армията за решителното сражение. Кутузов е хуманист по душа. Слива се с масите и добре разбира тяхната роля в историята. Наполеон изпъква със своя краен индивидуализъм и със стремежа си да диктува историята. Наполеон мрази хората, не жали войниците и е жесток към тях. Манията за величие в него е силно изразена.

Платон Каратаев

Военнопленник. Той е представител на патриархалното селячество и неговата идеология. Каратаев се е отдал изцяло на бога и свежда всичко до божията воля.

Тихонщербати и Василиса

Активни и решителни представители на народа, непримирими и безпощадни участници в народната война, които в много отношения противостоят на Каратаев.

Външни препратки

Съпоставени текстове

XXII

В Лѝсие Гори, имението на княз Николай Андреевич Болконски, всеки ден очакваха пристигането на младия княз Андрей и княгинята; но това очакване не беше нарушило стройния ред, по който вървеше животът в дома на стария княз. Откак през царуването на Павел бе заточен на село, генерал ан шеф княз Николай Андреевич, наричан във висшето общество „le roi de Prusse“[1], живееше постоянно в имението си Лѝсие Гори с дъщеря си княжна Маря и компаньонката й m-lle Bourienne. И макар че след възцаряването на новия цар бе позволено да отива в столицата, той продължаваше да живее на село, без да излиза оттам, като казваше, че комуто потрябва, ще пропътува сто и петдесет версти от Москва до Лѝсие Гори, а лично нему никой и нищо не му трябвало. Той казваше, че има само два извора на хорските пороци: безделието и суеверието, и че има само две добродетели: деятелността и умът. Сам се занимаваше с възпитанието на дъщеря си и за да развие в нея главните добродетели, даваше й уроци по алгебра и геометрия и разпределяше целия й живот в непрекъснати занимания. Той самият биваше постоянно зает: ту пишеше спомените си, ту правеше изчисления из висшата математика, ту изработваше на струг табакери, ту работеше в градината, ту надзираваше строежите, които не спираха в имението му. Тъй като най-важното условие за деятелността е редът, в неговия начин на живот редът стигаше до последната степен на точността. Той се явяваше на трапезата при едни и същи неизменни условия и не само в един и същ час, но и в една и съща минута. С хората, които бяха около него, от дъщеря му до слугите, князът беше рязък и неизменно взискателен и затова, без да бъде жесток, той вдъхваше такъв страх и почит, каквито мъчно можеше да постигне и най-жестокият човек. Макар че беше в оставка и нямаше вече никакво влияние в държавните работи, всеки началник на губернията, дето беше имението на княза, смяташе за свое задължение да му се представи и също като архитекта, градинаря или княжна Маря чакаше определения час, когато князът щеше да влезе в чакалнята с високия потон. И всеки в тая чакалня изпитваше същото чувство на почит и дори страх, когато грамадно-високата врата на кабинета се отваряше и се показваше дребната фигура на стареца с напудрена перука, с малки сухи ръчички и надвиснали, побелели вежди, които понякога, когато той се намръщваше — закриваха блясъка на умните и младежки блестящи очи.

В деня, когато щяха да пристигнат младите, княжна Маря както обикновено влезе в определеното време в чакалнята за утринния поздрав и със страх се прекръсти и прочете на ум молитвата си. Всеки ден тя влизаше тук и всеки ден се молеше: да мине благополучно тая всекидневна среща.

Старият слуга с напудрена перука, който седеше в чакалнята, стана с леко движение и каза шепнешком: „Заповядайте.“

Зад вратата се чуваха равномерните звуци на струга. Княжната боязливо дръпна вратата, която се отваряше лесно и плавно, и спря на прага. Князът работеше на струга, извърна се да погледне и продължи работата си.

Грамадният кабинет беше изпълнен с неща, очевидно непрестанно употребявани. Голямата маса, по която бяха сложени книги и планове, високите стъклени библиотечни шкафове с ключове на вратичките, високата маса за писане стоешком, на която имаше разтворена тетрадка, стругът с наредени инструменти и разпилени наоколо стружки — всичко сочеше постоянна, разнообразна и доста голяма дейност. От движенията на малкия крак, обут в татарско, извезано със сребърна сърма ботушче, от твърдото натискане на жилестата суха ръка личеше, че князът все още има упоритата и много издръжлива сила на една бодра старост. Като завъртя колелото няколко пъти, махна крака си от педала на струга, избърса длетото, пусна го в кожения джоб, прикрепен към струга, приближи до масата и повика дъщеря си. Той никога не благославяше децата си, само приближи към нея бодливата си, още необръсната днес буза и каза, като я изгледа строго и в същото време внимателно нежно:

— Здрава ли си?… Седни тогава!

Взе тетрадката по геометрия, изписана от неговата ръка, и подръпна с крак креслото си.

— За утре! — каза той, като намери бързо страницата и отбеляза с твърдия си нокът от един параграф до друг.

Княжната се наведе над тетрадката върху масата.

— Чакай, имаш писмо — каза неочаквано старецът, извади от прикрепения над масата джоб един плик, надписан с женски почерк, и го хвърли на масата.

При вида на писмото лицето на княжната се покри с червени петна. Тя го взе бързо, и се приведе над него.

— От Елоиза ли е? — попита князът и при студената му усмивка се показаха още здрави и жълтеникави зъби.

— Да, от Жули — рече княжната, като го погледна боязливо и се усмихна боязливо.

— Ще ти дам още две писма, но третото ще прочета — каза строго князът, — страхувам се, че си пишете много празни работи. Третото ще го прочета.

— Можете да прочетете и това, mon père[2] — отговори княжната, като се изчерви още повече, и му подаде писмото.

— Третото, казах, третото — извика отсечено князът, като бутна писмото, облакъти се на масата и приближи тетрадката с чертежите по геометрия.

— Е, госпожице — почна старецът, навеждайки се над тетрадката по-близо до дъщеря си, и сложи едната си ръка върху гърба на креслото, дето седеше княжната, тъй че княжната се усети обкръжена от всички страни с толкова отдавна познатия тютюнев и старчески остър мирис на баща си. — Е, госпожице, тия триъгълници са подобни един на друг; както виждаш, ъгълът a b c…

Княжната се вглеждаше уплашено в очите на баща си, които блестяха близко до нея: червените петна се губеха и появяваха по лицето й и личеше, че тя не разбира нищо и толкова се бои, че страхът ще й попречи да разбере всички по-нататъшни обяснения на баща й, колкото и ясни да бяха те. Учителят ли бе виновен, или ученичката бе виновна, но всеки ден се повтаряше едно и също нещо: на княжната й притъмняваше пред очите, тя не виждаше и не чуваше нищо, усещаше само близо до себе си слабото лице на строгия си баща, усещаше дъха и мириса му и мислеше само как по-скоро да се измъкне от кабинета и в своята стая да проумее на свобода задачата. Старецът излизаше от кожата си: със силен тропот отместваше и придърпваше креслото, на което бе седнал, правеше усилия да не кипне и почти всеки път кипваше, хокаше, а по някой път и запращаше тетрадката.

Княжната сбърка отговора.

— Е, как да не си глупачка! — извика князът, блъсна тетрадката и бързо се извърна, но веднага стана, разходи се из стаята, досегна с ръце косите на княжната и отново седна.

Той се приближи и продължи обяснението.

— Не бива така, княжна, не бива — каза той, когато княжната взе и затвори тетрадката със зададения урок и се готвеше вече да излиза, — математиката е велико нещо, госпожице. А не ща да приличаш на нашите глупави дами. Като свикнеш — ще я обикнеш. — Той я потупа по бузата. — И глупостите ще изхвръкнат от главата ти.

Тя поиска да излезе, но той я спря с жест и взе от високата маса една нова, неразрязана книга.

— Ето, твоята Елоиза ти изпраща и някакъв Ключ на тайнството. Религиозна. А пък аз не се бъркам в ничия вяра… Прегледах я. Вземи. Хайде, върви, върви!

Той я потупа по рамото и сам затвори вратата след нея.

Княжна Маря се върна в стаята си с тъжен, изплашен израз, който рядко изчезваше и правеше нейното грозно, болезнено лице още по-грозно, и седна до писмената си маса, наредена с миниатюрни портрети и отрупана е тетрадки и книги. Колкото баща й бе човек на реда, толкова княжната живееше в безредие. Тя сложи тетрадката по геометрия и нетърпеливо разпечата писмото. Писмото беше от най-близката, още от детинство приятелка на княжната; тая приятелка бе същата Жули Карагина, която беше ходила на имен ден у Ростови. Жули пишеше:

„Chère et excellente amie, quelle chose terrible et effrayante que l’absence! J’ai beau me dire que la moitié de mon existence et de mon bonheur est en vous, que malgré la distance qui nous sépare, nos coeurs sont unis par des liens indissolubles; le mien se révolte contré la destinée, et je ne puis, malgré les plaisirs et les distractions qui m’entourent, vaincre une certaine tristesse cachée que je ressens au fond du coeur depuis notre séparation. Pourquoi ne scmmes-nous pas réunies, comme cet été dans votre grand cabinet sur le canapé bleu, le canapé à confidences? Pourquoi ne puis-je, comme il y a trois mois, puiser de nouvelles forces morales dans votre regard si doux, si calme et si pénétrant, regard que j’aimais tant et que je crois voir devant moi, quand je vous êcrisl“[3]

Като прочете дотук, княжна Маря въздъхна и се вгледа в голямото огледало, изправено вдясно от нея. Огледалото отрази едно грозно, слабо тяло и мършаво лице. Очите, винаги тъжни, се оглеждаха сега в огледалото особено безнадеждно. „Тя ме ласкае“ — помисли княжната, извърна се и продължи да чете. Ала Жули не ласкаеше приятелката си: наистина очите на княжната, големи, дълбоки и лъчисти (понякога сякаш лъчи от топла светлина излизаха на снопчета от тях), бяха толкова хубави, че много често, въпреки некрасивостта на цялото лице, тия очи ставаха по-привлекателни от красотата. Но княжната никога не виждаше хубавия израз на очите си, оня израз, който те добиваха, когато тя не мислеше за себе си. Щом се погледнеше в огледалото, лицето й, както на всички хора, добиваше пресилено-неестествен, грозен израз. Тя продължи да чете:

„Tout Moscou ne parle que de guerre. L’un de mes deux frères est déjà à l’étranger, l’autre est avec la garde, qui se met en marche vers la frontière. Notre cher empereur a quitté Pêtersbourg et, à ce qu’on prétend, compte lui-même exposer sa précieuse existence aux chances de la guerre. Dieu veuille que le monstre corsicain, qui détruit le repos de l’Europe soit terrassé par l’ange que le Tout-Puissant, dans sa miséricorde, nous a donné pour souverain. Sans parler de mes frères, cette guerre m’a privée d’une relation des plus chères à mon coeur. Je parle du jeune Nicolas Rostoff, qui avec son enthousiasme n’a pu supporter l’inaction et a quitté l’université pour aller s’enrôler dans l’armée. Eh bien, chère Marie, je vous Avouerai que, malgié son extrême jeunesse, son départ pour l’armée a été un grand chagrin pour moi. Le jeune homme, dont je vous parlais cet été, a tant de noblesse, de véritable jeunesse qu’on rencontre si rarement dans le siècle où nous vivons parmi, nos vieillards de vingt ans. Il a surtout tant de franchise et de coeur. Il est tellement pur et poétique, que mes relations avec lui, quelque passagères qu’elles fussent, ont été l’une, des plus douces jouissances de mon pauvre coeur, qui a déjà fant souffert. Je vous raconterai un jour nos adieux et tout te qui s’est dit en partant. Tout cela est encore trop frais. Àh, chère amie, vous êtes heureuse de ne pas connaître ces jouissances et ces peines si poignantes. Vous êtes heureuse, puisque les dernières — sont ordinairement les plus fortes! Je sais fort bien que le comte Nicolas est trop jeune pour pouvoir jamais devenir pour moi quelque chose de plus qu’un ami, mais cette douce amitié, ces relations si poétiques et si pures ont été un besoin pour mon coeur. Mais n’en parlons plus. La grande nouvelle du jour qui occupe tout Moscou est la mort du vieux comte Безухов et son héritage. Figurez-vous que les trois princesses n’ont reçu que très peu de chose, le prince Basile rien, et que c’est M. Pierre qui a tout hérité, et qui par-dessus le marché a été reconnu pour fils légitime, par conséquent Comte Безухов est possesseur de la plus belle fortune de la Russie. On prétend que le prince Basile a joué un très vilain rôle dans toute cette histoire et qu’il est reparti tout penaud pour Pêtersbourg.

Je vous avoue que je comprends très peu toutes ces affaires de legs et de testament; ce que je sais, c’est que depuis que le jeune homme que nous connaissions tous sous le nom de M. Pierre tout Court est devenu comte Безухов et possesseur de l’une des plus grandes fortunes de la Russie, je m’amuse fort a observer le changement de ton et des manières des mamans accablées de tilles à marier et des demoiselles elles-mêmes à l’égard de cet individu, qui, par parenthèse, m’a paru toujours être un pauvre sire. Comme on s’amuse depuis deux ans à me donner des promis que je ne connais pas le plus souvent, la chronique matrimoniale de Moscou me fait comtesse Безуховая. Mais vous sentez bien que je ne me soucie nullement de le devenir. A propos de mariage, savez-vous que tout dernièrement la tante en général Ана Михайловна m’a confié sous le sceau du plus grand secret un projet de mariage pour vous. Ge n’est ni plus ni moins, que le fils du prince Basile, Anatole, qu’on voudrait ranger en le mariant à une personne riche et distinguée, et c’est sur vous qu’est tombé le choix des parents. Je ne sais comment vous envisagerez la chose, mais j’ai cru de mon devoir de vous en avertir. On le dit très beau et très mauvais sujet; c’est tout ce que j’ai pu savoir sur son compte.

Mais assez de bavardage comme cela. Je finis mon second feuillet, et maman me fait chercher pour aller dîner chez les Apraksines. Lisez le livre mystique que je vous envoie et qui fait fureur chez nous. Quoiqu’il y ait des choses dans ce livre difficiles à atteindre avec la faible conception humaine, c’est un livre admirable dont la lecture calme et élève l’âme. Adieu. Mes respects à monsieur votre père et mes compliments à m-elle Bourienne. Je vous embrasse comme je vous aime.

Julie

P.S. Donnez-moi des nouvelles de votre frère et de sa charmante petite femme.[4]

Княжната помисли, усмихна се замислено (от което лицето й, озарено от лъчистите очи, съвсем се преобрази), изведнъж стана и като стъпваше, тежко, седна до масата. Тя взе хартия и ръката й бързо се задвижи по нея. Написа в отговор следното:

„Chère et excellente amie. Votre lettre du 13 m’a causé une grande joie. Vous m’aimez donc toujours, ma poétique Julie. L’absence dont vous dites tant de mal, n’a donc pas eu son influence habituelle sur vous. Vous vous plaignez de l’absence — que devrai-je dire moi, si j’osaisme plaindre, privée de tous ceux qui me sont chers? Ah! si nous n’avions pas la religion pour nous consoler, la vie serait bien triste. Pourquoi me supposez-vous un regard sévère quand vous me parlez de votre affection pour le jeune homme? Sous ce rapport je ne suis rigide que pour moi. Je comprends ces sentiments chez les autres et si je ne puis approuver ne les ayant jamais ressentis, je ne les condamne pas. Il me paraît seulement que l’amour chrétien, l’amour du prochain, l’amour pour ses ennemis est plus méritoire, plus doux et plus beau, que ne le sont les sentiments que peuvent inspirer les beaux yeux d’un jeune homme à une jeune fille poétique et aimante comme vous.

La nouvelle de la mort du comte Безухов nous est parvenue avant votre lettre, et mon père en a été très affecté. Il dit que c’était Pavant-dernier représentant du grand siècle, et qu’à présent c’est son tour; mais qu’il fera son possible pour que son tour vienne le plus tard possible. Que Dieu nous garde de ce terrible malheur! Je ne puis partager votre opinion sur Pierre que j’ai connu enfant. Il me paraissait toujours avoir un coeur excellent, et c’est la qualité que j’estime le plus dans les gens. Quant à son héritage et au rôle qu’y a joué le prince Basile, c’est bien triste pour tout les deux. Ah! chère amie, la parole de notre divin Sauveur qu’il est plus aisé à un chameau de passer par le trou d’une aiguille, qu’il ne l’est à un riche d’entrer dans le royaume de Dieu, cette parole est terriblement vraie; je plains le prince Basile et je regrette encore davantage Pierre. Si jeune et accablé de cette richesse, que de tentations n’aura-t-il pas à subir! Si on me demandait ce que je désirerais le plus au monde, ce serait d’être plus pauvre que le plus pauvre des mendiants. Mille grâces, chère amie, pour l’ouvrage que vous m’envoyez, et qui fait si grande fureur chez vous. Cependant, puisque vous me dites qu’au milieu de plusieurs bonnes choses il y en a d’autres que la faible conception humaine ne peut atteindre, il me paraît assez inutile de s’occuper d’une lecture inintelligible, qui par là même ne pourrait être d’aucun fruit. Je n’ai jamais pu comprendre la passion qu’ont certaines personnes de s’embrouiller l’entendement, en s’attachant à des livres mystiques qui n’élèvent que des doutes dans leurs esprits, exajtent leur imagination et leur donnent un caractère d’exagération tout-â-fait contraire à la simplicité chrétienne. Lisons les apôtres et l’Evangile. Ne cherchons pas à pénétrer ce que ceux-là renferment de mystérieux, car, comment oserions nous, misérables pécheurs que nous sommes, prétendre à nous initier dans les secrets terribles et sacrés de la Providence, tant que nous portons cette dépouille charnelle, qui élève entre nous et l’Eternel un voile inpénétrable? Bornons-nous donc à étudier les principes sublimes que notre divin Sauveur nous a laissé pour notre conduite ici-bas; cherchons à nous y conformer et à les suivre, persuadons-nous que moins nous donnons d’essor à notre faible esprit humain et plus il est agréable à Dieu, Qui rejette toute science ne venant pas de Lui; que moins nous cherchons à approfondir ce qu’il Lui a plu de dérober à notre connaissance, et plutôt II nous en accordera la découverte par Son divin esprit.

Mon père ne m’a pas parlé du prétendant, mais il m’a dit seulement qu’il a reçu une lettre et attendait une visite de prince Basile. Pour ce qui est du projet de mariage qui me regarde, je vous dirai, chère et excellente amie, que le mariage, selon moi, est une instution divine à laquelle il faut se conformer. Quelque pénible que cela soit pour moi, si le Tout-Puissant m’impose jamais les devoirs d’épouse et de mère, je tâcherai de les remplir aussi fidèlement que je le pourrai, sans m’inquiéter de l’examen de mes sentiments à l’égard de celiu qu’il me donnera pour époux.

J’ai reçu une lettre de mon frère, qui m’annonce son arrivé à Лѝсие Гори avec sa femme. Ce sera une joie de courte durée, puisqu’il nous quitte pour prendre part à cette malheureuse guerre, à laquelle nous sommes entraînés Dieu sait comment et pourquoi. Non seulment chez vous au centre des affaires et du monde, on ne parle que de guerre, mais ici, au millien de ces travaux champêtres et de ce calme de la nature, que les citadins se représentent ordinairement à la campagne, les bruits de la guerre se font entendre et sentir péniblement. Mon père ne parle que marche et contremarche, choses auxquelles je ne comprends rien; et avant-hier en faisant ma promenade habituelle dans la rue du village, je fus témoin d’une scène déchirante… C’était un convoi des recrues enrôlées chez nous et expédiés pour l’armée… Il fallait voir l’état dans lequel se trouvaient les mères, les femmes, les enfants des hommes qui partaient et entendre les sanglots des uns et des autres! On dirait que l’humanité a oublié les lois de son divin Sauveur, Qui prêchait l’amour et le pardon des offenses, et qu’elle fait consister son plus grand mérite dans l’art de s’entretuer.

Adieu, chère et bonne amie, que notre divin Sauveur et Sa très Sainte Mère vous aient en Leur sainte et puissante garde.

Marie“[5]

— Ah, vous expédiez le courrier, princesse, moi j’ai déjà expédié le mien. J’a écris à ma pauvre mère[6] — заговори с бърз, приятен и сочен гласец усмихващата се m-elle Bourienne, която натъртваше „р“-то, и донесе със себе си в съсредоточената, тъжна и навъсена атмосфера на княжна Маря съвсем друг, лекомислено-весел и самодоволен свят.

— Princesse, il faut que je vous prévienne — добави тя, като заговори тихо, — le prince a eu une altercation — „altercation“ — каза тя, като особено засилваше „р“-то и с удоволствие се вслушваше сама, — une altercation avec Michel Ivanoff. Il est de très mauvaise humeur, très morose. Soyez prévenue, vous savez…[7]

— Ah! Chère amie — отговори княжна Маря, — je vous ai priée de ne jamais me prévenir de l’humeur dans laquelle se trouve mon père. Je ne me permets pas de le juger, et je ne voudrais pas que les autres le fassent.[8]

Княжната погледна часовника и като видя, че е пропуснала вече пет минути от времето, което трябваше да се употреби за свирене на клавикорд, отиде с уплашен вид в диванната стая. Съгласно установения за всеки ден ред между дванадесет и два часа князът си почиваше, а княжната свиреше на клавикорд.

Бележки

[1] Пруски крал.

[2] Татко.

[3] „Мила и безценна приятелко, какво страшно и ужасно нещо е раздялата! Колкото и да си повтарям, че половината от моето съществуване и моето щастие е във вас и че въпреки разстоянието, което ни разделя, сърцата ни са свързани неразривно, моето сърце се възмущава от съдбата и въпреки удоволствията и развлеченията, с които съм заобиколена, не мога да надвия известна скрита тъга, която изпитвам в дъното на сърцето си от деня на раздялата ни. Защо не сме заедно, както миналото лято, във вашия голям кабинет, на синия диван, на дивана «на признанията»? Защо не мога както преди три месеца да почерпя нови нравствени сили от вашия поглед, кротък, спокоен и проницателен, който толкова обичах и който сега, когато ви пиша, виждам пред себе си?“

[4] „Цяла Москва говори само за война. Единият от двамата ми братя е вече в чужбина, другият — в гвардията, която потегля към границата. Нашият мил монарх напуска Петербург и както предполагат, възнамерява сам да изложи на случайностите на войната своето скъпоценно съществуване. Дай Боже корсиканското чудовище, което смущава спокойствието на Европа, да бъде низвергнато от ангела, когото всемогъщият в своята благост е поставил като повелител над нас. Без да споменавам за братята ми, тая война ме лиши от най-близка на сърцето ми връзка. Говоря за младия Николай Ростов, който поради ентусиазма си не можа да понесе бездействието и напусна университета, за да постъпи в армията. Признавам ви, мила Мари, че въпреки извънредната му младост, неговото заминаване за армията бе голяма скръб за мене. Тоя млад човек, за когото ви разправях миналото лято, има толкова благородство и истинска младост, които тъй рядко се срещат в наше време — сред нашите двадесетгодишни старци! Особено големи са неговата откровеност и неговото сърце. Той е толкова чист и пълен с поезия, че макар и съвсем бързолетни, моите отношения с него бяха една от най-сладостните, радости на клетото ми сърце, което толкова много вече е страдало. Някой ден ще ви разправя за нашето сбогуване и за всичко, което се казва при сбогуването. Сега всичко това е още много прясно… Ах, мила приятелко, вие сте щастлива, че не познавате тия остри наслади и тия остри скърби. Вие сте щастлива, защото последните обикновено са по-силни от първите. Аз зная много, добре, че граф Николай е твърде млад, за да стане за мене нещо по-друго от приятел. Ала това сладко приятелство, тия толкова поетични и толкова чисти отношения бяха потребност на сърцето ми. Но стига за това. Най-важната новина, с която се занимава сега цяла Москва, е смъртта на стария граф Безухов и наследството, което е оставил. Представете си, трите княжни получили нещо съвсем дребно, княз Василий нищо, а Пиер е наследник на всичко и освен туй признат за законен син и затова е граф Безухов и собственик на най-голямото състояние в Русия. Разправя се, че княз Василий играл много мръсна роля в цялата тая история и че си е заминал за Петербург много сконфузен.

Да ви призная, аз почти нищо не разбирам от всички тия работи по духовните завещания; зная само, че откак момъкът, когото всички познавахме просто под името Пиер, стана граф Безухов и собственик на едно от най-големите състояния в Русия, мене ме забавляват наблюденията върху промяната в тона на мамичките, които имат щерки за омъжване, и на самите госпожици към тоя господин, който, казано в скоби, винаги ми се е струвал твърде нищожен. Тъй като от две години насам всички се забавляват да ми търсят кандидати, повечето от които аз не познавам, брачната хроника на Москва ме прави графиня Безухова. Но вие разбирате, нали, че аз никак не желая това. А — щом става дума за бракове: знаете ли, че неотдавна всеобщата леля Ана Михайловна ми повери под най-строга тайна намерението си да уреди вашето омъжване. Кандидатът е ни повече, ни по-малко синът на княз Василий, когото искат да наредят добре, като го оженят за богата и знатна мома, и изборът на родителите паднал на вас. Не зная как ще погледнете на тая работа, но сметнах за свой дълг да ви я съобщя предварително. Разправят, че той бил много хубав и голям развейпрах. Това е всичко, което можах да науча за него.

Но стига съм бъбрила. Свършвам втория си лист, а мама праща да ме викат, за да отидем на обяд у Апраксини.

Прочетете мистичната книга, която ви изпращам; тук тя има грамаден успех. Макар и да съдържа неща, които мъчно могат да се разберат от слабия човешки ум, тя е отлична книга; четенето й успокоява и възвишава душата. Довиждане. Моите уважения на баща ви и поздрав на мамзел Буриен. Прегръщам ви от все сърце.

Жули

P.S. Съобщете ми как е брат ви и неговата прелестна женичка.“

[5] „Мила и безценна приятелко! Писмото ви от тринадесети ми донесе голяма радост. Вие все още ме обичате, моя поетична Жули. Раздялата, за която пишете толкова лоши неща, очевидно не е оказала на вас своето обикновено въздействие. Вие се оплаквате от раздялата, а какво да кажа аз, ако бих посмяла, аз, лишена от всички, които ми са скъпи? Ах, ако нямахме за утеха религията, животът би бил много тъжен. Защо ми приписвате строги възгледи, когато говорите за вашата склонност към младия човек? В това отношение съм строга само към себе си. Аз разбирам тия чувства у другите и ако не мога да ги одобря, тъй като никога не съм ги изпитвала — не ги и осъждам. Струва ми се само, че християнската обич към ближния, обичта към враговете, е по-достойна, по-радостна и по-ценна от чувствата, които могат да събудят прекрасните очи на един млад човек у някоя млада девойка, поетична и любеща, каквато сте вие.

Известието за смъртта на граф Безухов стигна до нас преди вашето писмо и баща ми бе много разстроен от него. Той казва, че графът бил предпоследният представител на един велик век и че сега е негов ред, но че той ще стори всичко, каквото зависи от него, за да дойде тоя ред колкото е възможно по-късно. Да ни пази Бог от това нещастие!

Не мога да се съглася с мнението ви за Пиер, когото познавам още като дете. Струваше ми се, че той винаги е имал прекрасно сърце, а това качество най-много ценя в хората. Колкото за наследството му и за ролята, която княз Василий е играл в тая работа, това е много тъжно и за двамата. Ах, мила приятелко, думите на нашия Божествен спасител, че по-скоро камила ще мине през иглени уши, отколкото богатият да влезе в Царството Божие — тия думи са страшно верни! Аз съжалявам княз Василий, но още повече Пиер. Толкова млад да бъде обременен с такова грамадно състояние — през колко изкушения ще трябва да мине той! Ако биха ме попитали какво най-много желая, бих казала: желая да бъда по-бедна от най-бедния просяк. Благодаря ви хиляди пъти, мила приятелко, за книгата, която ми изпращате и която предизвиква толкова шум у вас. Но тъй като ми казвате, че между многото хубави работи, които има в нея, има и такива, които слабият човешки ум не може да проумее, струва ми се излишно да се занимавам с неразбираемо четиво, което само поради това не би могло да принесе никаква полза. Никога не съм могла да разбера страстта, която имат някои хора: да объркват мислите си, да се пристрастяват към мистически книги, които възбуждат в умовете им само съмнение, раздразват въображението и създават у тях склонност към преувеличение, което напълно противоречи на християнската простота. По-добре да четем апостолите и евангелието. Нека не се опитваме да проникваме в тайнственото, което съдържат те, защото как ние, жалките грешници, ще можем да вникнем в страшните и свещени тайни на провидението, докато носим тая плътска обвивка, която възправя непроницаема завеса между нас и вечното? Нека по-добре да се ограничим с изучаване на великите правила, които нашият Божествен спасител ни е оставил за ръководство тук на земята; да се мъчим да го следваме и да се опитаме да се убедим, че колкото по-малък размах позволяваме на нашия ум, толкова по-угодни ще бъдем Богу, който отхвърля всяко знание, неизхождащо от него, и че колкото по-малко се задълбочаваме в онова, което е било угодно нему да скрие от нас, толкова по-скоро той ще ни даде това откритие чрез своя Божествен разум.

Баща ми не ми е споменавал нищо за кандидат, но ми каза само, че получил писмо и очаква посещение от княз Василий; що се отнася до брачен план за мене, ще ви кажа, мила и безценна приятелко, че според мене бракът е божествена наредба, на която трябва да се подчиняваме. Макар и да ми бъде много тежко, ако на всемогъщия бъде угодно да възложи върху ми задълженията на съпруга и майка, аз ще се старая да ги изпълнявам колкото ми е възможно по-предано, без да се занимавам с проверка на чувствата си към оня, когото той ще ми даде за съпруг.

Получих писмо от брат си, който ми съобщава, че ще пристигне в «Лисие Гори» с жена си. Радостта ни не ще бъде за дълго, тъй като той ще ни напусне, за да вземе участие в тая война, в която ние се вмъкнахме бог знае как и защо. Не само при вас, в центъра на нещата и на обществото, но и тук, сред тия земеделски работи и тая тишина, каквато гражданите обикновено си представят, че царува на село, отгласите на войната се чуват и чувствуват тежко. Баща ми непрестанно разправя за походи и преходи от които аз не разбирам нищо, а преди два дни, когато правех обикновената си разходка из улиците на селото, видях една разкъсваща сърцето сцена. Бяха група новобранци, събрани оттук и изпращани в армията. Трябваше човек да види в какво състояние бяха майките, жените и децата на ония, които заминаваха, и да чуе риданията на едните и на другите! Сякаш човечеството е забравило законите на своя Божествен спасител, който ни учи на обич и прощаване на неправдите, и смята, че най-голямото му достойнство е изкуството на взаимоубиването.

Сбогом, мила и добра приятелко. Нека Божественият ни спасител и пресветата му майка ви вземат под своята света и могъща закрила.

Мари“

[6] А, вие пращате писмо, аз вече изпратих моето. Писах на клетата си майка.

[7] Княжна, трябва да ви предупредя, князът се скара на Михаил Иванич. Той е в много лошо настроение, много е мрачен. Предупреждавам ви, знаете…

[8] Ах, мила! Аз ви бях помолила да не ми казвате никога какво е настроението на баща ми. Аз не си позволявам да го съдя и не бих искала и другите да правят това.