Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Одисея в космоса (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
2001: A Space Odyssey, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 74 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Popovster (2006)
Корекция
Mandor (2006)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

Една одисея в космоса през 2001-та година. 1982. Изд. Наука и изкуство. ІІ издание. Превод: Владимир Христов Джейков [2001: A Space Odyssey]. Художник: Николай ПЕКАРЕВ. Формат: 16/60/84. Печатни коли: 12.17. Издателски No.25664. Индекс Ч820. Страници: 204.

 

Първото издание е от 1974 на същото издателство.

История

  1. — Корекция

Леопардът

Сечивата, за целта, за която бяха програмирани, бяха твърде прости и все пак можеха да променят този свят и да направят хората-маймуни негови господари. Най-примитивното от тях бе камъкът, държан в ръка, който многократно увеличаваше силата на удара. След това дойде костният топор, който удължи размаха, а можеше и да бъде средство за защита срещу зъбите или ноктите на разярени животни. Благодарение на тези оръжия неограничените количества храна, която бродеше из саваната, беше тяхна.

Обаче хората-маймуни сега се нуждаеха и от друга помощ, защото зъбите и ноктите им не бяха в състояние да разкъсват нещо, по-голямо от заек. За щастие природата им предлагаше най-усъвършенстваните сечива, които изискваха от тях само достатъчно съобразителност, за да ги вземат.

Най-напред се появи грубият, но извънредно ефикасен нож-трион, предмет, който щеше да служи добре през следващите три милиона години. Всъщност това бе долната челюст на антилопа заедно със зъбите; това сечиво нямаше да претърпи чувствителни подобрения до откриването на стоманата. След това се появи шилото-кинжал под формата на рог от газела и накрая стъргалото, направено от челюстта на някое дребно животно.

Каменният боздуган, зъбчатият трион, роговият кинжал, костното стъргало — това бяха чудните изобретения, от които хората-маймуни се нуждаеха, за да оцелеят. Скоро те щяха да ги признаят за символи на своята мощ, но щяха да изминат много месеци, преди техните тромави пръсти да добият достатъчно сръчност или воля, за да ги използват.

Може би с течение на времето те сами щяха да дойдат до грандиозната блестяща идея да използват естествените оръжия като изкуствени сечива. Всички шансове бяха против тях; дори и сега вероятността за неуспех през бъдещите хилядолетия бе безкрайно голяма.

На хората-маймуни бе предоставен първият шанс. Втори нямаше да има; бъдещето буквално беше в собствените им ръце.

* * *

Идваха пълнолуния и изчезваха; бебета се раждаха и понякога оживяваха. Слаби, беззъби трийсетгодишни хора-маймуни умираха; леопардът вземаше жертвите си през нощта; Другите ежедневно отправяха заплахи срещу стадото на Муун-Уочър. И все пак то започна да благоденства. В течение само на една година Муун-Уочър и другарите му се бяха променили до неузнаваемост.

Те бяха научили добре уроците си; сега можеха да боравят с всички сечива, които им бяха разкрити. Споменът за глада изчезваше от съзнанието им и въпреки че глиганите бяха станали плашливи, в равнините пасяха хиляди и хиляди газели, антилопи и зебри. Всички тези животни, както и много други ставаха жертва на новаците-ловци.

Тъй като вече не бяха изтощени от глад, те имаха свободно време както за почивка, така и за началните проблясъци на първичен мисловен процес. Те приеха новия си начин на живот и ни най-малко не го свързваха с монолита, който все още стоеше край пътеката, водеща към рекичката. Ако някога биха се замислили по този въпрос, сигурно щяха да се похвалят, че са постигнали подобряването на положението си благодарение на собствените си усилия; в действителност те вече бяха забравили всякакъв друг начин на съществуване.

Но нито една утопия не е съвършена; затова и тази имаше две тъмни петна. Първото бе леопардът, чието настървение към месото на хората-маймуни сякаш се бе засилило, след като те бяха вече поохранени. Второто бе племето от отвъдната страна на реката. По някакъв начин Другите бяха оцелели и упорито се бяха вкопчили в живота.

Проблемът за леопарда бе разрешен отчасти случайно, отчасти вследствие на една сериозна — всъщност почти фатална — грешка на Муун-Уочър. И все пак по онова време неговата идея изглеждаше толкова блестяща, че той се бе разскачал от радост и едва ли би могъл да бъде обвиняван за това, че не е предвидил последствията.

Хората-маймуни все още изживяваха от време на време тежки дни, въпреки че съществуването им не бе застрашено. Един ден към здрач ловците не бяха успели да убият нито едно животно. Пещерите вече се виждаха и Муун-Уочър поведе уморените си и недоволни другари към домовете им, когато пред самия им праг намериха един истински дар на Природата.

Край пътеката лежеше едра антилопа. Предният й крак беше счупен, но тя все още имаше достатъчно сили за борба и наобиколилите я чакали се държаха на почетно разстояние от кинжалоподобните й рога. Те можеха да си позволят да чакат, защото знаеха, че времето работи в тяхна полза.

Но те бяха забравили, че вече съществува конкуренция, и се оттеглиха със злобно ръмжене, щом се появиха хората-маймуни. Последните също предпазливо заобиколиха раненото животно, държейки се извън обсега на опасните му рога, но скоро го нападнаха с тояги и камъни.

Нападението не бе нито много ефикасно, нито добре координирано. Когато най-сетне успяха да убият раненото животно, беше се почти смрачило и чакалите отново бяха събрали кураж.

Разкъсван от страх и глад, Муун-Уочър постепенно схвана, че всичките му усилия може би са отишли напразно, защото беше твърде опасно да се остава повече на това място.

И тогава не за първи път, но не и за последен той доказа, че е истински гений. С огромно усилие на въображението си той си представи ясно мъртвата антилопа — на сигурно място в собствената си пещера. Ето защо започна да я влачи към скалата, където се намираха пещерите. Останалите разбраха намеренията му и започнаха да му помагат.

Ако знаеше колко тежка ще се окаже тази задача, той никога не би се и опитал. Само благодарение на голямата си сила и на ловкостта си, наследена от своите живели по дърветата прадеди, Муун-Уочър успя да изтегли трупа по стръмния склон. На няколко пъти, почти плачейки от изтощение, той беше склонен да изостави плячката си, но въпреки всичко продължаваше, подтикван от упоритост, заседнала у него също така дълбоко, както и гладът. Понякога другарите му му помагаха, понякога му пречеха, като често просто заставаха на пътя му. Най-сетне, когато последните багри на слънчевите лъчи изчезнаха от небето, пребитата антилопа бе довлечена до входа на пещерата и пиршеството започна.

Натъпкал стомаха си до пресищане, няколко часа по-късно Муун-Уочър се събуди, без да знае защо. Той седна в тъмнината сред изтегналите се също така преситени свои другари и внимателно се вслуша в нощта.

Не се чуваше нищо друго освен тежкото дишане на другите около него. Целият свят изглеждаше заспал. Скалите пред входа на пещерата изглеждаха бледи като кост под силната светлина на Луната, която се беше извисила високо на небосклона. Всяка мисъл за опасност изглеждаше безкрайно далечна.

Но ето че долетя шум от падащо камъче. Уплашен, но и любопитен, Муун-Уочър изпълзя на площадката пред пещерата и погледна надолу от стръмната канара.

Там видя нещо, което го парализира от ужас, и в продължение на няколко секунди не бе в състояние да се помръдне. Само на няколко метра по-долу той съзря две огненозлатисти очи, които се бяха втренчили в него. Те така го хипнотизираха, че от страх буквално не забеляза гъвкавото, петнисто тяло зад тях, което се плъзгаше леко и безшумно от скала на скала. Никога досега леопардът не се бе покатервал толкова високо. Той беше отминал по-долните пещери, въпреки че знаеше кои са техните обитатели, и бе тръгнал по следите на друг дивеч — леопардът следваше кървавата следа, водеща нагоре по обляната от лунните лъчи канара.

Секунди по-късно в нощта прозвуча зловещият тревожен вик на хората-маймуни от горната пещера. Леопардът изръмжа яростно, разбирайки, че не е успял да ги изненада. Но това не го спря, защото знаеше, че няма от какво да се страхува.

Той стигна до площадката и си почина за момент на тясното открито пространство. Миризма на кръв се носеше наоколо, изпълвайки неговия малък свиреп мозък с едно-единствено желание. Без всякакво колебание той тихо се промъкна в пещерата.

Тук леопардът извърши първата си грешка, защото, напускайки осветената от Луната площадка, той влезе в тъмната пещера, където дори и нагодените му към тъмнината очи за момент не можеха да го ориентират. Хората-маймуни го виждаха по-ясно, отколкото той виждаше тях, защото силуетът му отчасти се очертаваше срещу отвора на пещерата. Те бяха ужасени, но вече не бяха толкова безпомощни.

Ръмжейки и размахвайки опашка самоуверено, леопардът влезе навътре, търсейки крехката вкусна храна, която толкова му се харесваше. Ако беше срещнал жертвата си на открито, за него нямаше да възникнат проблеми. Но сега хората-маймуни бяха хванати в капан и отчаянието им вдъхна смелост да се опитат да направят невъзможното. При това те за първи път разполагаха със средства, за да го направят.

Леопардът разбра, че е в опасност, когато почувства зашеметяващ удар по главата. Той замахна с предната си лапа и чу вик на болка, когато ноктите му раздраха меката плът. Но след това някакво острие се заби веднъж, дваж, триж в слабините му и той усети непоносима болка. Леопардът се мяташе настрани, като се опитваше да удря по крещящите и подскачащи от всички страни сенки.

Последва нов страшен удар — този път по муцуната. Зъбите му се врязаха в нещо, което не можеше да определи; бе захапал някаква мъртва кост, а сега — невероятно посегателство върху достойнството му — някой започна да му дърпа опашката сякаш искаше да я изтръгне.

Леопардът бясно се завъртя и отхвърли безумно смелия си мъчител към стената на пещерата. Но каквото и да правеше, той не беше в състояние да избегне дъжда от удари, нанасяни му от груби оръжия, размахвани от несръчни, но яки ръце. Ревът му премина от болка в тревога, от тревога в истински ужас. Страшният ловец се бе превърнал в жертва и сега отчаяно се опитваше да се оттегли.

Тогава той извърши втората си грешка, защото от уплаха и изненада бе забравил къде се намира. Може би бе зашеметен или заслепен от тежките удари по главата, ала каквато и да беше причината, той се втурна внезапно към изхода на пещерата и със страхотен крясък изчезна в пропастта. Изминаха секунди, докато тялото му се разби с тъп удар в една издатина на канарата. След това единственият доловим звук бе търкалянето на камъни надолу по склона, но и той бързо замря в нощта.

Опиянен от победата, Муун-Уочър дълго скача и издава нечленоразделни звуци до входа на пещерата. Той с право чувстваше, че целият му живот се бе променил и че вече не беше безпомощна жертва на силите, които го заобикаляха.

След това се завърна в пещерата и за първи път в живота си заспа дълбок, непробуден сън.

* * *

Сутринта намериха тялото на леопарда в подножието на канарата. Макар и мъртъв, трябваше да измине известно време, преди някой да се осмели да се доближи до победеното чудовище. След това се нахвърлиха върху него с ножове и триони.

Работата им се стори много трудна и този ден те не отидоха на лов.