Артър Кларк
Една одисея в космоса през 2001-та година (39)

Стражът

Въздухът в кораба започна значително да се разваля и аз страдам от главоболие почти през цялото време. Все още разполагам с много кислород, но пречиствателните инсталации никога не можаха да пречистят напълно атмосферата, след като намиращите се на борда течности започнаха да кипят във вакуума. Когато положението стане нетърпимо, слизам долу в гаража на космическите капсули и си пускам малко чист кислород от самите капсули…

Не забелязвам никакво реагиране на сигналите, които изпращам. Вследствие наклона на орбитата бавно се отдалечавам от „Т.М.А.-2“. Впрочем името, което сте му дали, е съвсем неподходящо — няма и следа от магнитно поле.

В момента най-голямото ми доближаване е сто километра. Това разстояние ще се увеличи на около сто и шейсет километра вследствие на въртенето на Япет, след което ще се сведе до нула. След трийсет дни ще мина точно над предмета — но толкова дълго не ми се чака, а и впрочем тогава ще бъде тъмно.

Дори и сега той се вижда само няколко минути, след което потъва отново под хоризонта. Дяволски е неприятно — не мога да направя каквито и да е сериозни наблюдения.

Предлагам за одобрение следния план. Космическите капсули притежават достатъчно гориво и маневреност за едно кацане и връщане до кораба. Искам да изляза вън от кораба и да разгледам отблизо обекта. Ако няма някаква опасност, ще кацна до него — или дори върху него.

Корабът ще продължава да се намира над хоризонта ми, докато сляза долу, така че ще мога да ви предам всичко. Ще ви докладвам пак при следващата си орбита, така че няма да имате връзка с мене не повече от деветдесет минути.

Убеден съм, че това е единственото, което може да се направи. Изминах един милиард и половина километра и не желая да бъда спрян при последните сто.

* * *

В продължение на седмици Звездната врата наблюдаваше наближаващия кораб със своите странни сетива, насочени винаги към Слънцето. Нейните конструктори я бяха подготвили за много цели и това беше една от тях. Тя разпозна онова, което се изкачваше към нея от топлото сърце на Слънчевата система.

Ако беше живо същество, би почувствала вълнение, но подобна емоция далеч не бе в рамките на нейните възможности. Дори и ако корабът я беше отминал, тя нямаше да почувства и следа от разочарование. Тя беше чакала три милиона години. Беше готова да чака цяла вечност.

Звездната врата наблюдаваше и отбелязваше, без да предприема каквото и да е действие, когато посетителят намали скоростта си чрез струи нажежен газ. По-късно тя почувства лекото докосване на лъчи, които се опитваха да разкрият нейните тайни. И пак нищо не направи.

Сега корабът беше в орбита и се движеше ниско над повърхността на тази странна гола луна. Той започна да говори чрез снопове радиовълни, броейки първите числа от едно до единайсет, и повтори това няколко пъти. След това започна да предава по-сложни сигнали на различни честоти — ултравиолетови, инфрачервени, рентгенови. Звездната врата не отговори. Тя нямаше какво да каже.

Настъпи дълга пауза. След това тя видя, че нещо пада надолу от движещия се в орбита кораб. Тя сондира своите паметни устройства и логическите й схеми взеха решение съгласно заповедите, дадени им преди милиони години.

Под студената светлина на Сатурн Звездната врата разбуди дремещата си мощ.