Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Одисея в космоса (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
2001: A Space Odyssey, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 74 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Popovster (2006)
Корекция
Mandor (2006)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

Една одисея в космоса през 2001-та година. 1982. Изд. Наука и изкуство. ІІ издание. Превод: Владимир Христов Джейков [2001: A Space Odyssey]. Художник: Николай ПЕКАРЕВ. Формат: 16/60/84. Печатни коли: 12.17. Издателски No.25664. Индекс Ч820. Страници: 204.

 

Първото издание е от 1974 на същото издателство.

История

  1. — Корекция

За извънземните същества

Като се изключат случаите, когато хапваше набързо във въртящия се цилиндър — за щастие главните автомати за храна не бяха повредени, — фактически Боумън живееше на контролния пулт. Той се сгушваше в седалката си и така можеше да забележи всяка неизправност още щом първите признаци са появяха на екрана. Съгласно получените инструкции от ръководството на мисията той бе привел в изправност няколко от аварийните системи, които функционираха сравнително добре. Дори изглеждаше възможно да остане жив, докато „Дискъвъри“ стигне до Сатурн — нещо, което всъщност корабът щеше да извърши независимо от това, дали Боумън щеше да бъде жив, или не.

Въпреки че имаше твърде малко време, за да наблюдава, а и небето на Космоса не беше нещо ново за него, интересът му към всичко, което виждаше през прозорците, му пречеше да се съсредоточи дори и върху проблема за оцеляването си. Право пред него се простираше Млечният път с неговите толкова гъсти облаци от звезди, че просто го обземаше шемет. Ето пламтящите мъгли на съзвездието Стрелец — гъмжащо от рояци слънца, които завинаги скриваха сърцето на Галактиката от човешкото око. Ето зловещата черна сянка на Чувала с въглища — тази дупка в космоса, където не светеше нито една звезда. А ето и звездата Алфа от съзвездието Кентавър — най-близката от всички чужди слънца — първата спирка след Слънчевата система.

Въпреки че блясъкът й беше по-малък от блясъка на Сириус и на Канопус, Алфа от Кентавър привличаше погледа и обсебваше ума на Боумън винаги когато той поглеждаше навън в космоса. Защото тази нетрепкаща светлинна точка, чиито лъчи идваха до него за четири години, беше символ на тайните обсъждания, които се водеха сега на Земята и чиито отзвуци стигаха от време на време до него.

Никой не се съмняваше, че може да има някаква връзка между „Т.М.А.-1“ и системата на Сатурн, но едва ли някой учен би допуснал, че съществата, които бяха поставили монолита, са пристигнали оттам. На Сатурн не можеше да има живот, защото той беше дори по-враждебен от Юпитер, а неговите спътници бяха замръзнали във вечен студ — сто и петдесет градуса под нулата. Само един от тях — Титан — притежаваше атмосфера; тя обаче представляваше тънка обвивка от отровния газ метан. Ето защо възможно беше онези, които бяха посетили Луната преди толкова милиона години, да са дошли от някоя звезда извън Слънчевата система и да са установили базите си там, където бяха намерили за най-удобно. Но тук незабавно се поставяше и друг въпрос. Би ли могла една техника, колкото и напреднала да е, да прехвърли мост над страхотната бездна, която се разтваряше между Слънчевата система и най-близкото чуждо слънце?

Много учени направо отхвърляха такава възможност. Те изтъкваха, че за „Дискъвъри“ — най-бързия построен досега кораб — бяха необходими двайсет хиляди години, за да стигне до Алфа от Кентавър, и един милион години, за да премине едно незначително разстояние в Галактиката. Дори и ако през бъдещите столетия двигателните системи бъдеха подобрени до неузнаваемост, все пак най-накрая те щяха да се сблъскат с непреодолимата бариера на скоростта на светлината, която нито един материален предмет не може да превиши. Следователно конструкторите на „Т.М.А.-1“ трябва да са живели под едно и също слънце с човека и тъй като те не се бяха появявали през съвременните исторически епохи, навярно бяха измрели. Едно малцинство от учени отказваше да се съгласи с това предположение. Дори и да биха били необходими векове, за да се пътува от една звезда до друга, казваха те, това не би било пречка за едни достатъчно решителни изследователи. Техниката на хибернацията, използвана на самия „Дискъвъри“, беше вече един възможен отговор. Друг отговор бе построяването на самостоятелно самозадоволяващ се изкуствен свят в космически кораб, поколенията на чийто екипаж биха живели в продължение на много поколения.

Впрочем защо трябваше да се приеме непременно, че всички разумни видове живеят толкова кратко, колкото човекът? Може би във Вселената има същества, за които едно хилядолетно пътуване да е свързано само с малко скука…

Колкото и абстрактни да бяха тези аргументи, те засягаха един въпрос от огромно практическо значение: концепцията за „времето за реагиране“. Ако наистина „Т.М.А.-1“ бе изпратил сигнал до звездите — може би с помощта на друг уред, намиращ се близо до Сатурн, този сигнал не би стигнал до местоназначението си, преди да изминат много години. Дори и ако незабавно беше пратен отговор, човечеството щеше да разполага с достатъчно време да си поеме дъх, който промеждутък може би щеше да възлиза на десетки години, а по-вероятно дори на векове. За много хора това бе една успокояваща мисъл.

Но не за всички. Няколко учени — повечето от тях търсачи по дивите брегове на теоретичната физика — задаваха тревожния въпрос: „Сигурни ли сме, че скоростта на светлината е непреодолима бариера?“ Вярно е, че специалната теория на относителността се оказа изключително жизнена и трайна и скоро щеше да наближи своята стогодишнина. Но ето че в нея се бяха появили някои пукнатини. Но дори и да не можеше да бъде опроверган, Айнщайн можеше да бъде заобиколен. Онези, които застъпваха това становище, говореха с надежда за скъсяване на разстоянията чрез по-висши измерения, за линии, които са по-прави от правата, и за свръхпространствена мостова връзка. Те обичаха да употребяват един характерен израз, изкован от един математик от Принстън през последния век: „Тунели в пространството.“ На критиците, които твърдяха, че тези идеи са прекалено фантастични, за да се погледне сериозно на тях, те припомняха думите на Нилс Бор: „Вашата теория е налудничава и все пак не дотам налудничава, за да бъде вярна.“

Но споровете между физиците бяха нищо в сравнение със споровете между биолозите, когато разискваха по извънредно стария проблем: „Как биха изглеждали извънземните разумни същества?“ Те се бяха разделили на два лагера — едните твърдяха, че подобни същества трябва да са човекоподобни, а другите също така убедително твърдяха, че „те“ ни най-малко не биха приличали на хората.

Първото становище се застъпваше от онези, които смятаха, че наличието на два крака, две ръце и най-вече на главните сетивни органи е от толкова съществено значение, че би било трудно да се мисли за нещо по-добро. Естествено те допускаха съществуването на дребни разлики, като шест пръста вместо пет, необикновен цвят на кожата или косата и особено различия в лицето, но според тях повечето разумни извънземни същества — накратко И.З.С. — биха приличали толкова много на човека, че при по-слаба светлина или от по-голямо разстояние не биха могли да бъдат различени. Това антропоморфно схващане бе осмивано от друга група биолози — истински продукт на космическата ера, които се чувстваха освободени от предразсъдъците на миналото. Те изтъкваха, че човешкото тяло е резултат от милиони случайни еволюционни подбори в течение на хилядолетията. При всяко от тези безброй решения генетичният зар се е падал различно, в някои случаи може би с по-добри резултати. Защото човешкото тяло е странно дело на импровизация; то е пълно с органи, които са били отклонявани от една функция към друга — не винаги твърде сполучливо, и дори съдържа изхвърлени от употреба органи, като апендикса, от които сега няма никаква полза.

Боумън откри, че има и други мислители с още по-фантастични възгледи. Те не можеха да повярват, че едни действително напреднали същества биха изобщо притежавали органични тела. Рано или късно успоредно с развитието на техните научни познания те биха се отърсили от крехката, подлежаща на болести и изложена на злополуки обвивка, дадена им от природата, която ги е обричала на неизбежна смърт. Когато плътта им се износи, а може би още преди това, те ще я сменят с метални или пластмасови конструкции и ще достигат по този начин безсмъртие. Мозъкът може да се запази за известно време като последен остатък от органичното тяло, ръководейки механичните крайници и наблюдавайки Вселената със своите електронни сетива, много по-фини и по-съвършени от сетивата, развити от сляпата еволюция.

Дори и на Земята бяха направени стъпки в това направление. Съществуваха милиони хора, обречени на смърт още в ранна възраст, които водеха сега активен и щастлив живот благодарение на изкуствени крайници, бъбреци, бели дробове и сърца. От този процес можеше да се извади само едно заключение, колкото и невероятно да звучеше то.

И накрая дори и мозъкът можеше да си отиде. Като център на съзнанието той не е от съществено значение. Това бе доказано от развитието на електронния мозък. Така конфликтът между разума и машината можеше да бъде разрешен най-сетне чрез постигането на пълна симбиоза…

Но това ли е краят? Някои мистично настроени биолози отиваха още по-далеч. Базирайки се на много религии, те смятаха, че разумът накрая ще се освободи от материята. Тялото-робот подобно на тялото от плът и кръв не е нищо повече от мост, водещ към нещо, което отдавна хората са наричали „дух“.

А ако има нещо и отвъд това, то неговото име може да бъде само бог.[1]

Бележки

[1] Тук в последните два пасажа се предава схващането на някои мистично настроени биолози. По този повод би следвало да се отбележи, че съзнанието, се схваща като свойство на определена биологична форма на материята. В наше време се допуска, че то може да е функция на организирани по определен начин материални системи независимо от субстратния носител. Между тези схващания се води дискусия. Но във всички случаи знанието е свойство на определени материални системи. Да се допусне „освобождаване“ на разума от съзнанието, т.е. на свойство, което не е на нещо, е просто безсмислица (contradiction in adjesto) свойствена, както с право се отбелязва, на мистически настроени автори. — Б.ред.