Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Одисея в космоса (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
2001: A Space Odyssey, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 74 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Popovster (2006)
Корекция
Mandor (2006)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

Една одисея в космоса през 2001-та година. 1982. Изд. Наука и изкуство. ІІ издание. Превод: Владимир Христов Джейков [2001: A Space Odyssey]. Художник: Николай ПЕКАРЕВ. Формат: 16/60/84. Печатни коли: 12.17. Издателски No.25664. Индекс Ч820. Страници: 204.

 

Първото издание е от 1974 на същото издателство.

История

  1. — Корекция

Превръщането

След това бебето млъкна, защото видя, че вече не е само.

Блестящ, призрачен правоъгълник се бе образувал в пространството пред него. Той се превърна в твърдо кристално тяло, загуби прозрачността си и се обля в бледа, млечна луминесценция. Мъчителни, неопределени фантоми се движеха по повърхността и в дълбочината му. Те се сляха в снопове светлина и сянка и образуваха преплитащи се лъчеобразни форми, които започнаха бавно да се въртят в такт с пулсиращия ритъм, който сякаш изпълваше цялото пространство.

Това беше картина, която можеше да привлече и задържи вниманието на което и да било дете — или на която и да било човекомаймуна. Но също както преди три милиона години, това беше само външната проява на сили, твърде недоловими, за да бъдат възприети съзнателно. Това беше само една играчка, за да отклони сетивата, докато действителната обработка се провеждаше на много по-дълбоките нива на ума.

Този път обработката беше бърза и сигурна, тъй като новият модел беше вече изтъкан. Защото през хилядолетията, изминали след последната среща, тъкачът бе научил много нещо, а и материалът, с който работеше сега, притежаваше безкрайно по-фина структура. Но само бъдещето можеше да покаже дали тъкачът ще може да го превърне в част от своята все още растяща тъкан.

С очи, в които личеше съсредоточеност, много по-висока от човешката, бебето се взираше в дълбините на кристалния монолит, виждайки — но все още не разбирайки — загадките, които се криеха отвъд него. Знаеше, че се е завърнало у дома си, че тук бе произходът на много други раси освен неговата, но знаеше и че не би могло да остане тук. Отвъд този момент предстоеше друго възраждане, много по-странно от което и да било в миналото. И сега моментът беше настъпил. Светещите форми вече не отразяваха тайните в сърцето на кристала. Щом те изчезнаха, изчезнаха небитието и предпазните стени, откъдето бяха се появили за кратко време, и червеното слънце отново изпълни небето. Металът и пластмасата на забравената космическа капсула, както и облеклото, носено някога от едно същество, което се беше наричало Дейвид Боумън, избухнаха в пламъци. Последното съединително звено със Земята изчезна, разпадайки се на съставните са атоми.

Но детето едва обърна внимание на това, защото се приспособяваше към приятния блясък на новата си среда. То все още се нуждаеше за кратък период от време от тази черупка от материя, в която да съсредоточи своята мощ. Неразрушимото му тяло беше отражение на собствения му разум и въпреки че притежаваше мощ, знаеше, че все още е бебе. И такова щеше да остане, докато не реши да възприеме нова форма или премине отвъд необходимостта на материята.

А сега беше вече време да тръгне — въпреки че в известен смисъл никога не би напуснало това място, където се бе преродило, защото то винаги щеше да бъде част от съществото, което използваше тази двойна звезда за неизмеримите си и непонятни цели. Посоката, но не и естеството на неговото предназначение му бе ясна и не беше необходимо да върви по криволичещия път, по който бе дошло дотук. С инстинктите, създадени в продължение на три милиона години, то схващаше, че съществуват повече пътища, а не само един отвъд пространството. Старите механизми на Звездната врата му бяха послужили веднъж, и то добре, и то не се нуждаеше повече от тях.

* * *

Блестящият правоъгълник, който някога беше изглеждал като кристален блок, продължаваше да плува пред него, докато то проявяваше безразличие към безобидните пламъци на бушуващия под него ад. Правоъгълникът съдържаше неизмерими тайни на пространството и времето, но то вече разбираше някои от тях и можеше да ги направлява. Колко очевидно — колко необходимо беше това математическо съотношение на страните на блока, последователност от квадратите на числата: 1:4:9! И колко наивно беше човек да си въобразява, че редовете свършват в тази точка само в три измерения!

Бебето съсредоточи мисълта си върху тези геометрични съотношения и докато мисълта му се занимаваше с тях, празната рамка се изпълни с мрака на междузвездната нощ. Светлината на червеното слънце изчезна или по-скоро като че ли се оттегли едновременно във всички посоки, и пред него блесна светлият въртоп на галактиката. Това можеше да е някакъв красив, невероятно подробен модел, вместен в блок от пластмаса. Но това беше действителността, обхваната като едно цяло от сетива, много по-фини и прецизни от зрението. Ако пожелаеше, можеше да съсредоточи вниманието си върху всяка от стоте милиарда звезди, а дори можеше да направи и нещо много повече.

И ето — то се носеше тук, в тази гигантска река от слънца, на половин път между струпаните огньове на ядрото на галактиката и редките самотни звезди, разпръснати като часови по нейната периферия. И то желаеше да бъде тук, на далечния край на тази бездна в небето, тази лъкатушеща като змия лента от мрак, в която не светеше нито една звезда. То знаеше, че този безформен хаос, видим само благодарение на светлината, която очертаваше ръбовете му и ги отделяше от огнените мъгли далече отвъд него, беше още неизползваната материя на творението, суровината на бъдещите еволюции. Тук Времето не беше започнало да тече. Това щеше да стане едва когато горящите сега слънца отдавна ще са умрели и тогава светлината и животът ще преоформят това празно пространство. То го беше прекосило веднъж неволно; сега трябваше отново да го прекоси, но този път по собствено желание. При тази мисъл го обзе внезапен вледеняващ ужас; за момент бе напълно дезориентирано и новата му представа за Вселената затрепера, заплашвайки да се разбие на хиляди парчета.

Не страхът от галактическите бездни вледеняваше душата му, а едно много по-дълбоко вълнение, произхождащо от нероденото още бъдеще. Защото то бе оставило зад себе си човешките мащаби за времето и сега, когато съзерцаваше тази лента от беззвездна нощ, получи първата си представа за вечността, която зееше пред него.

Но то си спомни, че никога не ще бъде само, и чувството на паника бавно го напусна. Кристално ясната представа за Вселената му бе възвърната и то знаеше, че това не бе станало само със собствените му сили. Разбра, че когато станеше нужно, щеше да има кой да ръководи първите му колебливи стъпки. Отново придобило увереност, то се впусна през светлинните години и Галактиката разчупи духовната рамка, в която го беше затворила. Звезди и мъглявини летяха край него в една илюзия за безкрайна скорост. Призрачни слънца избухваха и оставаха назад, докато подобно на сянка то се плъзгаше през техните ядра. Студената тъмна пустош от космически прах, от която то толкова се беше страхувало някога, не му се струваше повече от размахването на крило на гарван в лицето на Слънцето.

Звездите оредяваха. Блясъкът на Млечния път се превръщаше в блед призрак на познатото му великолепие, което щеше да види отново, когато бъдеше готово.

То се беше върнало точно там, където беше искало, в пространството, което хората наричат реално.