Артър Кларк
Една одисея в космоса през 2001-та година (45)

Прием

Огненият стълб се движеше по ръба на слънцето подобно на буря, преминаваща оттатък хоризонта. Движещите се петънца светлина не се виждаха вече в червения ландшафт, отстоящ все още на хиляди километри под него. В своята космическа капсула, предпазван от една среда, която би могла да го унищожи за хилядна от секундата, Дейвид Боумън очакваше развоя на събитията.

Бялото джудже бързо залязваше, носейки се по своята орбита. То стигна до хоризонта, буквално го запали и изчезна. Някакъв сумрак падна върху ада под него и при внезапната промяна на осветлението Боумън забеляза, че нещо става в пространството около него.

Повърхността на червеното слънце започна да се набраздява, като че ли гледаше към него през течаща вода. За миг Боумън помисли, че това е някакъв отразяващ ефект, вероятно предизвикан от преминаването на необикновено мощна ударна вълна през измъчената атмосфера, в която бе потопен.

Светлината угасваше: сякаш настъпваше втори здрач. Неволно Боумън погледна нагоре, но веднага се усмихна на глупостта си, защото си припомни, че главният източник на светлина тук не беше небето, а пламтящият свят там долу.

Струваше му се, че около капсулата се издигат стени от някаква материя като опушено стъкло, която засенчваше червената светлина и пречеше на зрението. Ставаше все по-тъмно и по-тъмно. Слаби рев на звездните урагани също изчезна. Капсулата плаваше в тишина и в пълен мрак. Миг по-късно Боумън усети лек тласък и разбра, че тя се спря и застана неподвижно на някаква твърда повърхност.

„Спря се, но върху какво?“, се запита недоверчиво Боумън. Ето че светлината се появи отново и недоверието му се превърна в дълбоко отчаяние — защото, когато видя какво има около него, той помисли, че е полудял.

Беше готов да види всякакви чудеса. Но това, което най-малко би очаквал, беше най-обикновеното.

Космическата капсула почиваше на излъскания под на елегантна хотелска стая, каквито има във всеки голям град на Земята. Той виждаше всекидневна с масичка за кафе, диван, десетина стола, писалище, различни лампи, малка библиотека, върху която лежаха няколко списания, и дори ваза с цветя. На една стена висеше картината „Мост в Арл“ от Ван Гог, а на другата — „Светът на Христина“ от Уайът. Беше уверен, че ако дръпне чекмеджето на писалището, ще намери в него Библия…

Ако действително беше полудял, то илюзиите му бяха великолепно организирани. Всичко в тях беше напълно реално. Нищо не изчезна, когато се обърна с гръб. Единственият несъвместим елемент в тази сцена беше самата космическа капсула.

Няколко минути Боумън не се помръдна от мястото си. Почти очакваше видението пред него да изчезне, но то оставаше също така материално, както всичко, което беше виждал през живота си.

То беше реално — или пък представляваше толкова съвършено замислена халюцинация, че нямаше начин да бъде различена от действителността. Може би това беше някакъв вид тест. В такъв случай не само собствената му съдба, но и съдбата на човешката раса можеха да зависят от неговите действия през следващите минути. можеше да седи тук и да чака да види какво ще се случи или пък можеше да отвори капсулата, да излезе от нея и да изпробва реалността на обстановката. Подът изглеждаше здрав и материален. Най-малкото издържаше теглото на космическата капсула. Нямаше вероятност да пропадне през него независимо от това, какво е „той“ в действителност. Но съществуваше и въпросът за въздуха, защото твърде беше възможно тази стая да е във вакуум или да съдържа отровна атмосфера. Все пак това беше твърде невероятно, защото никой не би си дал толкова труд, без да се погрижи за една толкова съществена подробност, но въпреки това Боумън не възнамеряваше да поема ненужни рискове. Дългогодишното му обучение го караше да се предпазва от зараза. Не желаеше да се изложи на неизвестна среда, освен ако нямаше друг избор. Това място изглеждаше като хотелска стая някъде в САЩ. Но това не изменяше факта, че в действителност той се намираше на стотици светлинни години от Слънчевата система.

Боумън затвори херметичния шлем на скафандъра си и отвори люка на космическата капсула. Чу се кратко съскане вследствие на изравняването на налягането, след което той стъпи в стаята.

Доколкото можеше да каже, намираше се в съвършено нормално гравитационно поле. Вдигна едната си ръка и я остави да падне свободно. Тя го плесна по бедрото за по-малко от секунда.

Всичко му се струваше двойно нереално. Ето, той се намираше тук, облечен в космически скафандър, застанал прав — докато би трябвало да плава извън — до капсулата, която можеше да функционира правилно само при липса на гравитация. Всичките му рефлекси на космонавт бяха разстроени. Трябваше да мисли, преди дя извърши каквото и да било движение.

Подобно на човек, изпаднал в транс, той бавно тръгна от голата, немебелирана половина на стаята, където бе капсулата, към хотелската стая. Почти очакваше тя да изчезне, щом се доближи, но тя остана съвършено реална — и очевидно съвършено материална.

Боумън се спря до масичката за кафе. На нея бе поставен обикновен видеотелефон марка „Бел“, както и съответният телефонен указател. Той се наведе и вдигна указателя с облечените си в ръкавици, тромаво движещи се ръце.

Както хиляди подобни указатели, каквито беше виждал, на него беше написано: Вашингтон Д. К.

Вгледа се по-отблизо и за първи път получи обективно доказателство, че не се намира на Земята, въпреки че всичко това можеше да е реално.

Можеше да прочете само думата „Вашингтон“. Останалото беше замъглено, като че ли беше преснимано от вестник. Отвори книгата и започна да я прелиства. Всички страници представляваха празни листове от някаква хрущяща материя, която сигурно не беше хартия, въпреки че много приличаше на такава.

Вдигна телефонната слушалка и я долепи до пластмасовия си шлем. Ако имаше някакъв звук, би могъл да го чуе през проводимия материал. Но както и беше очаквал, не се чуваше нищо.

Значи всичко беше имитация, и то направена с фантастична грижливост. Очевидно нейното предназначение не беше да го измами, а по-скоро — както той се надяваше — да го успокои. Почувства облекчение при тази мисъл, но въпреки това реши да не сваля скафандъра си, преди да завърши изследването си.

Цялата мебелировка изглеждаше твърде солидна. Боумън опита столовете и те издържаха тежестта му. Но чекмеджетата на писалището не искаха да се отворят: те бяха фалшиви.

Книгите и списанията също бяха имитация. Както и на телефонния указател, само заглавията им се четяха. Те представляваха странна смесица — повечето бяха безвкусни, масово четени произведения, няколко сензационни романа и няколко гръмко рекламирани автобиографии. Всички бяха поне отпреди три години и твърде малко имаше с интелектуално съдържание. Но това беше без значение, защото книгите дори не можеха да се вземат от рафтовете.

Имаше две врати, които лесно се отвориха. Първата водеше към малка, но удобна спалня, в която имаше креват, бюро, два стола, ключове за осветлението, които действително функционираха, и един дрешник. Той отвори дрешника. В него се намираха четири костюма, един халат, дузина бели ризи и няколко комплекта бельо, всичко грижливо окачено на окачалки.

Боумън свали един от костюмите и грижливо го разгледа. Доколкото можеше да прецени през облечените си в ръкавици ръце, той беше направен от материал, приличащ повече на кожа, отколкото на вълна. Костюмът беше и малко старомоден. Поне от четири години насам никой на Земята не носеше едноредно сако.

До спалнята се намираше баня, снабдена с всички необходими принадлежности. Боумън с облекчение забеляза, че те не са фалшиви и че функционират най-нормално. До банята се намираше малка кухничка с електрическа печка, хладилник, бюфет, чинии, вилици, лъжици и ножове, умивалник, маса и столове. Не само любопитството, но и засилващият се у него глад го накараха да изследва кухничката.

Най-напред Боумън отвори хладилника, от който излезе вълна от студена мъгла. Рафтчетата бяха заредени с пакети и кутии, които отдалеч му се видяха добре познати, при все че отблизо надписите на фабричните етикети бяха нечетливи. Забеляза, че липсват яйца, мляко, масло, месо, плодове и всякакви други необработвани продукти. Хладилникът съдържаше само продукти, които вече бяха опаковани.

Боумън взе една картонена кутия, която знаеше, че съдържа познато хлебно произведение за закуска. Видя му се странно, че такъв артикул се държи в хладилник. Но в момента, когато вдигна пакета, разбра, че той не съдържа каквото очакваше: беше твърде тежък.

Отвори капака и разгледа съдържанието на кутията. Тя съдържаше някаква влажна синя субстанция с теглото и вида на хлебен пудинг. Въпреки странния си цвят изглеждаше доста апетитна.

„Смешно — каза си Боумън. — Почти съм убеден, че съм наблюдаван, и сигурно изглеждам като идиот с този скафандър. Ако това е някакъв тест за интелигентност, вероятно вече съм пропаднал.“

Без да се колебае повече, той отиде в спалнята и започна да разхлабва притегателната гривна на шлема си. След като освободи шлема, той го повдигна няколко милиметра, отлепи херметизиращата лента и вдъхна предпазливо. Доколкото можеше да твърди, дишаше напълно нормален въздух.

Боумън постави шлема върху леглото и с доста вдървени движения започна да съблича скафандъра си. След като се съблече, той се протегна, направи няколко дълбоки вдишвания и окачи скафандъра в дрешника при обикновеното облекло. Той изглеждаше странно тук, но принудителната изрядност, която Боумън беше придобил като космонавт, никога не би му позволила да го остави някъде другаде.

След това бързо отиде в кухнята и започна да разглежда по-отблизо кутията с „хлебното произведение“.

Синият хлебен пудинг имаше слаб пикантен аромат, напомнящ ореховка. Боумън го претегли на ръка, отчупи едно парче и предпазливо го помириса. Въпреки че вече беше сигурен, че няма да бъде извършен преднамерен опит да бъде отровен, винаги съществуваше възможност от грешки — най-вече в една толкова сложна област като биохимията.

Отхапа едно парче, след което го сдъвка и глътна. Беше превъзходно, въпреки че вкусът му беше неопределен — просто не можеше да се опише. Ако затвореше очи, би могъл да си представи, че е месо или хляб, или дори сушени плодове. Не беше застрашен от глад, стига тази храна да не даваше неочаквани вторични ефекти.

Боумън изяде няколко хапки от тази субстанция и се почувства сит. Сега потърси нещо за пиене. В дъното на хладилника имаше шест кутии с бира — прочута марка. Опита се да отвори една от тях. Капачката отскочи, както обикновено. Но кутията не съдържаше бира. С изненада и разочарование Боумън констатира, че тя съдържа същата синя храна.

За няколко секунди отвори няколко от останалите пакети и кутии. Независимо от етикетите, съдържанието им бе едно и също. Очевидно диетата му щеше да бъде малко еднообразна и трябваше да пие само вода. Той си напълни една чаша от чешмата в кухнята и предпазливо сръбна. Обаче незабавно изплю още първите капки. Вкусът й беше ужасен. Засрамен от инстинктивната си реакция, той се насили да изпие цялата чаша.

Още след първата глътка Боумън можа да идентифицира течността. Тя имаше ужасен вкус, защото изобщо нямаше никакъв вкус: от чешмата течеше чиста дестилирана вода. Очевидно неизвестните му домакини не поемаха никакви рискове със здравето му.

Боумън уталожи жаждата си, след което взе душ. Нямаше сапун — друго дребно неудобство, но в замяна на това имаше чудесен сешоар с топъл въздух, с който с удоволствие изсуши тялото си, преди да си облече пижамата и да сложи халата си. След това се изтегна на кревата, загледа се в тавана и се опита да анализира това фантастично положение.

Не можа да стигне до никакво заключение, но в мозъка му проблясна нова мисъл. На тавана непосредствено над леглото се намираше телевизионен екран — нещо обикновено за всяка хотелска спалня. Боумън предположи, че подобно на телефона и книгите и той беше фалшив.

Но таблото с бутоните, намиращи се на въртящата се поставка до леглото му, изглеждаше толкова реално, че не можа да се въздържи да не ги завърти. Щом завъртя бутона за включване, екранът светна.

Боумън започна трескаво да върти бутона за каналите и почти незабавно получи първата картина.

На екрана се виждаше един добре известен африкански коментатор, който говореше за опитите да се запазят последните диви животни и растения в неговата страна. Боумън слуша известно време, очарован толкова от звука на човешкия глас, че просто не разбираше за какво говори коментаторът. След това започна да сменя каналите.

През следващите пет минути предаваха концерт за цигулка от Уолтън със съпровод на симфоничен оркестър, слуша една дискусия за печалното състояние на театъра, гледа един каубойски филм, една демонстрация за нов начин на лечение на главоболие, някаква игра на някакъв източен език, една психическа драма, три политически коментара, футболен мач, лекция за геометрията на твърдите тела (на руски език), няколко сигнала за настройка и съобщение за бъдещите предавания. Това наистина беше нормално предаване на световните телевизионни програми. То не само че повдигна духа му, но и потвърди едно зараждащо се в него убеждение.

Всички програми бяха още отпреди две години. Това е било по времето на откриването на „Т.М.А.-1“ и трудно би могло да се повярва, че в случая се касае за случайно съвпадение. Нещо беше контролирало и насочвало радиовълните. Очевидно абаносовият блок е изпълнявал много повече функции, отколкото хората бяха предполагали.

Боумън продължи да сменя каналите и изведнъж видя една позната сцена — същата стая, в която той се намираше сега; един известен актьор яростно упрекваше невярната си любовница. Боумън получи истински шок, разпознавайки всекидневната, която току-що бе напуснал — и когато камерата последва каращата се двойка към спалнята, той неволно погледна към вратата, за да види дали някой не влиза.

Значи приемът му е бил подготвен по този начин. Домакините му бяха обосновали идеята си за земния начин на живот върху телевизионни програми. Чувството му, че е действащо лице в някакъв филм, почти беше вярно.

Боумън беше разбрал всичко, каквото бе искал. Той изключи телевизора. „Какво да правя сега?“, се запита той, кръстосвайки ръце зад главата си и взирайки се в празния екран. Беше изтощен както физически, така и психически; въпреки това му се струваше невъзможно да заспи в такава фантастична обстановка, на такова невъобразимо разстояние от Земята, недостигнато от никакъв човек. Но удобното легло и инстинктивната мъдрост на тялото надделяха над волята му. Ръката му потърси ключа за осветлението и в стаята настъпи мрак. За няколко секунди той премина отвъд обсега на сънищата.

И така Дейвид Боумън заспа за последен път.