Артър Кларк
Една одисея в космоса през 2001-та година (43)

Чуждото небе

Далече пред Боумън стените на процепа добиха отново мъгливи очертания под слабата светлина, разпръсквана надолу от някакъв невидим източник. След това мракът внезапно изчезна и малката капсула се втурна нагоре към едно небе, обсипано с блестящи звезди.

Той отново се беше върнал в космоса такъв, какъвто го познаваше, но само един поглед беше достатъчен, за да разбере, че се намира на стотици светлинни години от Земята. Дори не се опита да открие някои от познатите му съзвездия, които от началото на историята бяха приятели на човека. Може би нито една от звездите, които блестяха край него, не са били виждани от невъоръжено човешко око.

Повечето звезди бяха съсредоточени в един светещ пояс, разкъсан тук-там от тъмни ленти космически прах, които напълно опасваха небето. Той напомняше Млечния път, но бе десетки пъти по-бляскав. Боумън се запита дали това наистина не е неговата галактика, гледана от точка, намираща се много по-близо до блестящият й, претъпкан със звезди център.

Надяваше се, че това е така, защото по този начин нямаше да се намира толкова далеч от дома. Но веднага схвана колко детински беше тази мисъл. Той беше толкова невъобразимо далеч от Слънчевата система, че нямаше никакво значение дали се намираше в собствената си галактика или в най-отдалечената, която не е била виждана през никакъв телескоп.

Боумън погледна назад, за да види откъде бе излязъл, и получи нов шок. Под него нямаше никакъв свят, обсипан с хиляди фасетки, нито нещо подобно на Япет. Под него нямаше нищо освен една мастилена сянка на фона на звездите, подобна на врата на тъмна стая, която се отваря в още по-тъмна нощ. Както наблюдаваше, тази врата се затвори. Тя не се отдалечи от него, а бавно се изпълни със звезди, като че ли бе закърпена някаква цепнатина в материята на космоса. Той отново остана сам под това чуждо небе.

Космическата капсула бавно се въртеше и разкриваше нови чудеса пред очите му. Най-напред той видя един съвършено сферичен рояк от звезди, които непрекъснато се сгъстяваха в центъра, така че сърцевината му се превръщаше в трайна светлина. Външните му ръбове не бяха добре очертани и представляваха един постепенно отслабващ ореол от слънца, който изпъкваше недоловимо на фона на по-отдалечени звезди.

Боумън знаеше, че това красиво явление бе кълбовиден куп. Виждаше нещо, което човешкото око никога не бе съзирало освен като размазано светлинно петно в полето на телескопа. Не можеше да си припомни разстоянието до най-близкия известен куп, но беше сигурен, че такъв нямаше на хиляди светлинни години от Слънчевата система.

Капсулата продължаваше бавната си ротация. Пред него се разкри още по-странна гледка — едно гигантско червено слънце, много пъти по-голямо от Луната, гледана от Земята. Боумън можеше спокойно да гледа право в него — ако се съдеше по цвета му, то не беше по-горещо от тлеещ въглен. Тук-там по тъмночервената му повърхност се виждаха реки със светложълт цвят — пламтящи Амазонки, които криволичеха в продължение на хиляди километри, преди да изчезнат в пустините на това умиращо слънце.

Умиращо? — Не! Това впечатление беше напълно погрешно, защото беше плод на човешка представа, както и на емоциите, предизвикани от багрите на залеза или мъждеенето на гаснещата жарава. Това беше звезда, която беше вече изживяла огненото разточителство на своята младост, бе минала през виолетовите, сините и зелените цветове на спектъра за няколко бегли милиарда години и сега бе стигнала до състояние на спокойна зрелост, което щеше да трае невъобразимо дълго време. Всичко, което беше минало досега, не представляваше дори и хилядна част от онова, което й предстоеше. Историята на тази звезда едва беше започнала.

Капсулата беше спряла да се върти и голямото червено слънце се намираше право пред нея. Въпреки че не усещаше някакво движение, Боумън знаеше, че е управляван от същата онази сила, която го бе докарала тук от Сатурн. Сега цялата наука и техника на Земята му се струваха безнадеждно примитивни в сравнение със силите, които го носеха към една неизвестна и невъобразима участ.

Той се взря в небето пред него, опитвайки се да открие целта, към която бе насочван — вероятно някаква планета, която обикаляше около това голямо Слънце. Но никъде не се забелязваше никакъв диск или някаква изключителна светлина. Ако тук орбитираха планети, то той не можеше да ги различи на звездния фон.

Внезапно Боумън забеляза, че нещо странно става на самия ръб на пурпурния диск на слънцето. Появил се беше един бял блясък, който непрекъснато се засилваше. Може би това беше някакво внезапно изригване или лумване, което се случва от време на време в повечето звезди.

Светлината стана по-силна и по-синя. Тя обхвана ръба на слънцето, чиито кървавочервени багри избледняваха бързо. Изглеждаше, като че ли — Боумън се усмихна на абсурдната си мисъл — наблюдава изгрев на слънце върху едно слънце.

Но в действителност беше тъкмо така. Над пламтящия хоризонт се издигна нещо, не по-голямо от звезда, но с толкова силен блясък, че го заслепи. Една точка синьобял блясък като блясъка на волтовата дъга се движеше с невероятна скорост над повърхността на голямото слънце. Сигурно беше много близо до гигантския си другар, защото непосредствено под него, издърпвана от гравитационното му притегляне, се издигаше нагоре колона от пламъци, висока хиляди километри. Като че ли гигантска приливна вълна от огън се движеше непрекъснато по дължината на екватора на тази звезда, преследвайки напразно блестящото малко слънце на небето.

Тази светеща точка сигурно беше „бяло джудже“ — една от онези странни огнени малки звезди, не по-големи от Земята, но с милиони пъти по-голяма маса. Такива неподхождащи си звездни двойки не бяха нещо рядко, но Боумън дори и не бе сънувал, че ще види някога такава двойка със собствените си очи.

Бялото джудже беше преминало вече почти половината диск на своя другар — сигурно то правеше една обиколка около него за няколко минути, когато Боумън забеляза, че и той се движи. Пред него една от звездите бързо започна да става по-блестяща и да са приближава. Това беше някакво малко, близко тяло — може би светът, за който пътуваше.

То се доближи с неочаквана скорост и Боумън видя, че това не е никакъв свят.

Една слабо мъждукаща паяжина, прилична на дантела от метал, дълга стотици километри, изскочи отнякъде и запълни небосклона. По повърхността й, голяма колкото земен континент, бяха пръснати някакви строежи, които може би бяха големи колкото градове, но които очевидно бяха някакви машини. Около много от тях бяха отрупани десетки по-малки предмети, подредени грижливо в редици и колони. Боумън беше отминал няколко от тези групи, когато разбра, че това са флоти от космически кораби. Той летеше над гигантско орбитиращо място за паркиране.

Тъй като липсваха познати предмети, с които да сравни мащаба на картината, която се разкриваше под него, той нямаше възможност да прецени размерите на корабите, които висяха там в пространството. Но несъмнено те бяха огромни. Някои от тях бяха дълги километри. Те имаха най-различна форма: сфери, кристали с много фасети, тънки моливи, овоиди, дискове. Това беше сигурно едно от местата за среща и общуване на звездните обитатели. Или по-скоро е било преди може би един милион години, защото Боумън никъде не можеше да забележи признаци на дейност и на живот. Това голямо космическо пристанище беше също така мъртво, както и Луната.

Това се познаваше не само от липсата на движение, но и от такива непогрешими признаци като големите дупки, образувани в металната паяжина от бродещи астероиди, които я бяха пробивали продължение на хилядолетия. Това вече не беше място за паркиране — то беше гробница на космически кораби.

Боумън беше закъснял с хиляди години за срещата с техните конструктори. При тази мисъл той почувства как сърцето му се сви. Въпреки че не знаеше какво трябва да очаква, той се бе надявал поне да се срещне с някои разумни звездни същества. Изглеждаше, че е дошъл твърде късно. Бе попаднал в една древна автоматична клопка, поставена с неизвестни цели, но все още функционираща, докато нейните строители отдавна бяха измрели. Тя го беше пренесла през галактиката и го беше стоварила (с колко ли още други?) в това космическо Саргасово море, където бе обречен на смърт, щом му се свършеше въздухът.

Е да, беше неразумно да очаква нещо повече. Беше видял чудеса, за които много хора биха пожертвали живота си. Спомни си за мъртвите си другари. Нямаше причина да се оплаква.

През това време напуснатото космическо пристанище продължаваше да се плъзга край него със същата скорост. Той минаваше вече над самия му край. Назъбеният му краен ръб отмина и нищо вече не засенчваше частично звездите. След няколко минути то изчезна зад хоризонта.

Съдбата на Боумън нямаше да се реши тук, а далече пред него, на тъмночервеното слънце, към което се насочваше сега космическата капсула.