Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Одисея в космоса (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
2001: A Space Odyssey, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 74 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Popovster (2006)
Корекция
Mandor (2006)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

Една одисея в космоса през 2001-та година. 1982. Изд. Наука и изкуство. ІІ издание. Превод: Владимир Христов Джейков [2001: A Space Odyssey]. Художник: Николай ПЕКАРЕВ. Формат: 16/60/84. Печатни коли: 12.17. Издателски No.25664. Индекс Ч820. Страници: 204.

 

Първото издание е от 1974 на същото издателство.

История

  1. — Корекция

Край Юпитер

Дори от трийсет и два милиона километра Юпитер беше вече най-забележителният обект на небето. Сега планетата представляваше блед, оранжевочервен диск с размери, два пъти по-малки от тези на Луната, гледана от Земята, като тъмните, успоредни пояси от облаци ясно се виждаха. Сновейки назад-напред в екваториалната му плоскост, се забелязваха блестящите като звезди Йо, Европа, Ганимед и Калисто — светове, които на друго място с право щяха да се смятат за планети, но които тук бяха само спътници на един господар-гигант.

Гледан през телескопа, Юпитер представляваше прекрасна картина — пъстър, многоцветен глобус, който като че ли изпълваше небето. Беше невъзможно човек да схване действителните му размери. Боумън постоянно си повтаряше, че диаметърът му е единайсет пъти по-голям от диаметъра на Земята, но за дълго време това беше само статистика без реално значение. Веднъж, като черпеше информация от магнитните видеоленти на запомнящите устройства на Хал, той откри нещо, което съсредоточи вниманието му върху внушителните размери на планетата. Това беше илюстрация, която показваше земната повърхност, сякаш обелена от глобуса и закована подобно кожата на животно върху диска на Юпитер. На този фон всички континенти и океани на Земята не бяха по-големи от Индия върху земния глобус…

Когато Боумън използваше максималната мощност на телескопите на „Дискъвъри“, той имаше чувството, че виси над леко сплескан глобус и че гледа надолу към далечната панорама от бягащи облаци, разлети в ленти от бързата ротация на гигантската планета. Понякога тези ленти замръзваха в тънки снопове и възли и в маси от оцветени пари с размерите на континент, а понякога бяха свързани чрез краткотрайни мостове, дълги хиляди километри. Скрита зад тези облаци, се намираше повече материя, отколкото всички останали планети на Слънчевата система, взети заедно. Боумън се питаше какво друго се криеше там долу.

Върху тази непрекъснато променяща се турбулентна покривка от облаци, която скриваше истинската повърхност на планетата, понякога се плъзгаха кръгли тъмни петна: някоя от близките луни на Юпитер минаваше между него и далечното Слънце и сянката й летеше под нея върху вечно неспокойната облачна покривка на Юпитер.

Дори и тук, на трийсет и два милиона километра от Юпитер, имаше други, далеч по-малки луни, но те бяха само летящи планини с диаметър няколко десетки километра и корабът минаваше далеч от тях. През няколко минути корабният радар изпращаше мощен импулс в пространството, но от празнотата не се получаваше никакъв отзвук, което означаваше, че там няма други спътници.

Единствено се долавяше само радиошумът на самия Юпитер, който все повече се увеличаваше. През 1955 г., малко преди настъпването на космическата ера, астрономите с изненада откриха, че Юпитер излъчва милиони конски сили енергия в диапазона на десетметровите вълни. Това беше само шум, дължащ се на поясите заредени частици, които заобикалят планетата, така както Ван-Аленовите пояси обхващат Земята, но много по-мощни от тях.

Понякога, по време на самотните часове, прекарвани на контролния пулт, Боумън се вслушваше в това излъчване. Той завърташе бутона на усилвателя, докато цялата кабина се изпълваше със силно пращене и съскане. Сред този комплекс от шумове през нередовни интервали се дочуваха кратки подсвирквания и цвърчене като писъци на обезумели птици. Това бе странен, зловещ звук, защото нямаше нищо общо с човека, също така самотен и безсмислен, както шепотът на вълните на брега или далечният трясък на гръмотевицата някъде отвъд хоризонта.

Дори и при сегашната си скорост, възлизаща на повече от сто шейсет и пет хиляди километра в час, на „Дискъвъри“ бяха нужни почти две седмици, за да прекоси орбитите на всички спътници на Юпитер. Броят на луните на Юпитер надвишаваше броя на планетите, въртящи се в орбита около Слънцето. Лунната обсерватория всяка година откриваше нови спътници и техният брой възлизаше вече на трийсет и шест. Най-отдалеченият — „Юпитер XXVII“, се движеше в обратна посока по една нестабилна орбита на около трийсет милиона километра от своя временен господар. Той беше жертва на постоянната война между Юпитер и Слънцето, защото планетата постоянно пленяваше спътници от астероидния пояс и ги пускаше отново на свобода след няколко милиона години. Само вътрешните спътници бяха негово постоянно притежание и Слънцето никога нямаше да ги изтръгне от обятията му.

Сега за мощните гравитационни полета на гиганта се бе появила нова плячка: „Дискъвъри“ набираше ускорение в посока към Юпитер по протежение на сложна орбита, изчислена преди много месеци от астрономите на Земята, която непрекъснато се проверяваше от Хал. От време на време неговата траектория получаваше автоматично фини корекции чрез кратките включвания на контролните реактори, чиято работа едва се долавяше във вътрешността на кораба.

Благодарение на радиовръзката към Земята непрекъснато течеше поток от информации. Корабът се намираше вече толкова далеч от родната планета, че сигналите му, при все че пътуваха със скоростта на светлината, достигаха до местоназначението си едва след пет-десет минути. Целият свят наблюдаваше сближаването с Юпитер през техните очи и чрез техните уреди, но трябваше да измине почти един час, докато съобщението за откритията им стигнеше до Земята.

Телескопните камери работеха непрекъснато, докато корабът пресичаше орбитите на гигантските вътрешни спътници, от които всеки бе по-голям от Луната и представляваше една неизследвана територия. Три часа преди транзитното преминаване „Дискъвъри“ прелетя само на трийсет и две хиляди километра от спътника Европа и всичките му уреди бяха насочени към приближаващия се свят, който непрекъснато растеше, променяше формата си от глобус на полумесец и се насочваше бързо към Слънцето.

Това бе територия, обхващаща трийсет и шест милиона квадратни километра, която до този момент не бе нищо повече от глава на топлийка, гледана с най-мощния телескоп. Те щяха да се стрелнат край нея за няколко минути, но трябваше да използват оптимално тази среща, за да запишат максимално количество информация. Щяха да дойдат месеци, през които те щяха да могат спокойно да разчетат събраните сведения.

Отдалеч спътникът Европа изглеждаше като гигантска снежна топка, отразяваща светлината на далечното Слънце със забележителна сила. При по-близко наблюдение това обстоятелство се потвърди. За разлика от прашната Луна, Европа имаше блестящ бял цвят, тъй като голяма част от повърхността й бе покрита с искрящи блокове, напомнящи заседнали айсберги. Почти със сигурност тези айсберги бяха образувани от амоняк и вода, които по някаква случайност гравитационното поле на Юпитер не бе могло да плени.

Голи скали можеха да се забележат само по протежение на екватора. Това бе невероятно назъбена територия от каньони и безразборно разхвърлени огромни камъни, образуващи тъмна лента, която опасваше малкия свят. Виждаха се малки кратери, причинени от външен удар, но нямаше признаци за вулканична дейност. Очевидно Европа никога не бе притежавала вътрешни топлинни източници.

Забелязваха се следи от атмосфера, нещо, което отдавна беше известно. Когато тъмният ръб на спътника пресече една звезда, той потъмня за кратко време, преди да настъпи затъмнението. В някои области се забелязваше нещо като облак, може би мъгла от капчици амоняк, носени от слаби метанови ветрове.

Европа се придвижи назад също така бързо, както се бе появила откъм носа на кораба и сега Юпитер се намираше само на два часа път. Хал бе проверил отново и отново орбитата на кораба с най-голяма грижливост, така че нямаше нужда от допълнителни корекции на скоростта до момента на най-близката точка на доближаването. Въпреки че знаеха това, нервите на космонавтите бяха обтегнати, Когато наблюдаваха гигантския глобус, който нарастваше с всяка измината минута. Трудно можеше да се повярва, че „Дискъвъри“ не се гмурка право в него и че огромното гравитационно поле на планетата не го притегля надолу към унищожението му.

Беше настъпил моментът за пускането на атмосферните сонди. Земните учени се надяваха, че те ще издържат достатъчно дълго, за да изпратят известна информация от областите, лежащи под капака от облаци на Юпитер. Две къси капсули, напомнящи бомби, обвити в топлинни щитове, бяха леко изведени в орбита, които през първите няколко хиляди километра едва ли се отклоняваха от орбитата на „Дискъвъри“.

Обаче те бавно започнаха да се отдалечават и накрая дори с невъоръжено око можеше да се види онова, което твърдеше Хал. Корабът се движеше по орбита, почти тангентна, и нямаше да се сблъска с Юпитер, а щеше да мине извън неговата атмосфера. Наистина разликата възлизаше само на неколкостотин километра, което беше почти нищо, като се имаше предвид диаметърът от сто и петдесет хиляди километра на планетата, но и това беше достатъчно.

Сега вече Юпитер изпълваше цялото небе. Той беше толкова грамаден, че нито разумът, нито окото можеха да го обхванат и затова те дори и не се опитваха. Ако не беше необикновеното разнообразие на цветовете — черно и розово, жълто и оранжево, дори алено — в лежащата под тях атмосфера, Боумън би могъл да повярва, че лети ниско над облачното покривало на Земята.

Сега за първи път през цялото си пътуване те щяха да загубят Слънцето. Макар че се бе смалило и избледняло, то бе постоянният придружител на „Дискъвъри“ от деня на излитането му от Земята преди пет месеца. Но сега орбитата на космическия кораб минаваше през сянката на Юпитер и той скоро щеше да навлезе откъм тъмната страна на планетата.

Хиляди километри пред тях зоната на сумрака се втурваше към космическия кораб, а отзад Слънцето бързо потъваше в облаците на Юпитер. Лъчите му озаряваха хоризонта като два пламтящи, обърнати надолу рога. Сега те се сляха и изчезнаха в кратък проблясък на хроматична красота. Нощта настъпи.

Въпреки това грамадната планета долу не бе напълно тъмна. Тя бе залята с фосфоресцираща светлина, която се засилваше все повече и повече, когато очите им привикваха към обстановката. Реки от бледа светлина протичаха от хоризонт до хоризонт подобно на светещите следи, оставяни от корабите, плаващи в тропическото море. Тук-там те се вливаха в езера от течен огън, трептящи под влиянието на гигантски вълнения, предизвиквани от скритото сърце на Юпитер. Гледката беше толкова внушителна, че Пуул и Боумън можеха да я наблюдават с часове. Те се запитваха дали това не бе резултат от бушуващите долу химически и електрически сили, скрити в този кипящ котел, или бе вторичен продукт на някаква фантастична форма на живот? Това бяха въпроси, по които учените все още щяха да разискват, когато двайсет и първият век щеше да наближи към своя край.

Колкото по-дълбоко проникваха в юпитеровата нощ, толкова светлината под тях ставаше по-ярка. Веднъж Боумън бе летял над Северна Канада по време, когато северното сияние бе достигнало своя апогей. Снежният пейзаж беше също така пуст и блестящ, както този. Той си припомни, че тази земна арктическа пустош бе по топла с повече от сто градуса от областите, над които се носеше сега „Дискъвъри“.

— Земният сигнал бързо отслабва — съобщи Хал. — Навлизаме в първата дифракционна зона.

Те бяха очаквали това явление. Всъщност това бе една от задачите на мисията, тъй като абсорбирането на радиовълните щеше да даде ценна информация за юпитеровата атмосфера. Но сега, след като действително бяха минали зад планетата, при което връзката им със Земята се бе прекъснала, внезапно ги обхвана чувство на непреодолима самота. Радиозаглъхването щеше да трае само един час, след което те щяха да излязат извън засенчващия екран на Юпитер и щяха да възобновят връзката си с човешката раса. Обаче този час щеше да бъде един от най-дългите часове в живота им.

Въпреки че бяха сравнително млади, Пуул и Боумън бяха космически ветерани и бяха участвали в дванайсет космически полета. Сега обаче те се чувстваха като новаци. За първи път участваха в такъв експеримент, защото никога досега космически кораб не бе пътувал с такива скорости, нито се бе излагал на влиянието на толкова мощно гравитационно поле. Една нищожна навигационна грешка в този критичен пункт и „Дискъвъри“ щеше да се отправи към далечните предели на Слънчевата система, където нямаше вече никаква надежда за спасение.

Минутите бавно течаха. Сега Юпитер представляваше отвесна фосфоресцираща стена, издигаща се над тях до безкрайност — и корабът се катереше право нагоре по пламтящото му лице. Въпреки че знаеха, че се движат твърде бързо дори и за гравитационното поле на Юпитер, вследствие на което той не можеше да ги плени, беше им трудно да повярват, че „Дискъвъри“ не се е превърнал в спътник на тази чудовищна планета.

Най-сетне далеч пред тях на хоризонта се появи блестяща светлина — бяха започнали да изплават от сянката му и се насочваха към Слънцето. Почти в същия момент Хал съобщи:

— Аз съм в радиовръзка със Земята. Щастлив съм да съобщя, че маневрата относно пертурбацията бе изпълнена сполучливо. Полетът ни до Сатурн ще трае сто шейсет и седем дни, пет часа и единайсет минути.

Изчислението бе направено с точност до една минута. Прелитането край Юпитер бе извършено с безпогрешна прецизност. Подобно на топка, търкаляща се по космическа билярдна маса, „Дискъвъри“ беше отскочил от движещото се гравитационно поле на Юпитер и в резултат от стълкновението си с него бе придобил допълнителен импулс. Без да употребява гориво, космическият кораб бе увеличил скоростта си с няколко хиляди километра в час.

В случая нямаше никакво нарушение на законите на механиката. Природата винаги балансира сметките си и Юпитер бе загубил точно толкова енергия, колкото бе спечелил „Дискъвъри“. Планетата се бе забавила, но тъй като нейната маса бе един секстилион пъти по-голяма от тази на космическия кораб, изменението в орбитата и бе твърде нищожно, за да бъде забележимо. Още не беше настъпило времето, когато човекът би могъл да остави своя белег върху Слънчевата система.

Светлината край тях бързо се засилваше и когато смалилото се Слънце се издигна отново на юпитеровото небе, Пуул и Боумън мълчаливо си подадоха ръка.

Колкото и да бе невероятно, първата част от мисията им бе приключила благополучно.