Артър Кларк
Една одисея в космоса през 2001-та година (10)

Лунният кораб

Съветският астроном беше рус, висок и строен. Лицето му, по което нямаше бръчки, не издаваше петдесет и петте му години, от които последните десет той бе прекарал в изграждането на гигантската радиообсерватория върху обратната страна на Луната с надежда, че три хиляди и двеста километра твърда скала ще я предпазят от електронните шумове на Земята.

— Но това е Хейуд — извика той, разтърсвайки енергично ръката му. — Колко е малък светът! Как сте? Какво правят очарователните ви деца?

— Много са добре — отговори топло, но с леко разсеян вид Флойд. — Често говорим за прекрасното прекарване с вас миналото лято. — Съжаляваше, че гласът му не можеше да звучи по-искрено. Наистина бяха прекарали една чудесна седмица с Димитри в Одеса през време на едно от посещенията си на Земята.

— А, вие, предполагам, сте тръгнали нагоре? — запита Димитри.

— А, да, рейсът ми заминава след половин час — отговори Флойд. — Познавате ли г-н Милър?

Отговорникът по сигурността се бе доближил и стоеше на почтително разстояние, държейки пластмасова чаша с кафе.

— Естествено. Но, моля, г-н Милър, оставете това кафе! Това е последната възможност на д-р Флойд да пийне едно цивилизовано питие — не му я отнемайте. Настоявам.

Двамата последваха Димитри вън от главния салон и влязоха в наблюдателното отделение, където седнаха на една маса при меката замъглена светлина и се загледаха в движещата се звездна панорама. Космическата станция 1 се завърташе веднъж в минута и центробежната сила, породена от този бавен спин, произвеждаше изкуствена гравитация, равна на гравитацията на Луната. Установено бе, че по този начин се постига благоприятно равновесие между земната гравитация и липсата на каквато и да било гравитация; освен това се даваше възможност на пътниците, пътуващи за Луната, да се приспособят.

Навън от почти незабележимите люкове Земята и звездите се движеха в мълчалива процесия. В момента тази страна на станцията беше наведена към обратната на Слънцето страна, иначе би било невъзможно да се гледа навън, защото салонът би бил изпълнен с ослепителен блясък. Дори и при сегашното положение светлината на Земята, която изпълваше половината небе, позволяваше да се видят само най-бляскавите звезди.

Но Земята започваше да залязва, тъй като станцията преминаваше от тъмната страна на планетата. След няколко минути тя щеше да представлява грамаден черен диск, обсипан със светлините на градовете. А след това небето щеше да принадлежи на звездите.

— Сега — каза Димитри, след като бе глътнал бързо първата чашка и въртеше в ръката си втората — какво означават всички тези слухове за епидемия в американския сектор? Аз исках да замина нататък с този рейс. „Не, професоре, ми се каза, много съжаляваме, но е наложена най-строга карантина до второ нареждане.“ Използвах всички възможни връзки, но напразно. Сега кажете ми вие какво става.

Флойд изстена. „Ето пак — помисли си той. — Колкото по-скоро се кача в лунната ракета, толкова по-щастлив ще се почувствам.“

— Хм, карантината е чисто и просто една предпазна мярка — каза той предпазливо. — Ние дори не сме сигурни дали е необходима, но не искаме да поемаме рискове.

— Но каква е болестта — какви са симптомите? Възможно ли е да има извънземен характер? Не желаете ли помощ от нашите медицински служби?

— Съжалявам, Димитри. Засега ни е наредено да не казваме нищо по този въпрос. Благодаря за предложението, но ние сами можем да се справим с положението.

— Хъм-м — каза Мойсеевич, очевидно ни най-малко убеден. — Вижда ми се странно, че вие — един астроном, сте изпратен на Луната, за да се занимавате с някаква епидемия.

— Аз съм само бивш астроном; от години не съм се занимавал с истински научни изследвания. Сега съм научен експерт; това означава, че нищо не знам за каквото и да било.

— Тогава сигурно знаете какво означава „Т.М.А.-1“?

Милър едва не се задави с питието си, но Флойд беше омесен от по-друго тесто. Той погледна стария си приятел право в очите и каза спокойно:

— „Т.М.А.-1“? Какъв странен израз! Къде го чухте?

— Няма значение — отвърна Димитри. — Не можете да ме измамите. Но ако сте изправени пред нещо, с което не можете да се справите, надявам се, че не ще започнете да търсите помощ, когато ще бъде вече твърде късно.

Милър погледна многозначително часовника си.

— След пет минути трябва да бъдете на борда, д-р Флойд — каза той. — Мисля, че е време да тръгваме.

Флойд знаеше, че имаха на разположение още цели двайсет минути, но той бързо стана. Движението му обаче беше прекалено бързо, защото бе забравил, че тегловността му е 1/6 от нормалната. Той успя да сграбчи навреме масата и да предотврати излитането й.

— Радвам се, че се срещнахме, Димитри — каза Флойд не съвсем искрено. — Надявам се, че ще пътувате добре към Земята. Ще ви се обадя веднага щом се върна.

След като напуснаха салона и минаха през транзитната бариера на американския сектор, Флойд възкликна:

— Уф! За малко не загазихме. Благодаря ви, че ме спасихте.

— Знаете ли, д-р Флойд — каза отговорникът по сигурността. — Да се надяваме, че той няма да се окаже прав.

— За какво?

— За това, че може би се сблъскваме с нещо, с което няма да можем да се справим.

— Но именно това имам за цел да изясня — отговори решително Флойд.

Четирийсет и пет минути по-късно лунната ракета „Ариес-1 Б“ излетя от станцията. Излитането коренно се различаваше от излитането от Земята: не бе изразходвана нито толкова енергия, нито се чу някакъв гръм — само едно далечно едва доловимо свистене, предизвикано от плазмените реактори с ниска тяга, които изхвърляха наелектризираните си струи в пространството. Лекият тласък трая малко повече от петнайсет минути и слабото ускорение не пречеше човек да се движи из кабината. Но когато това ускорение изчезна, корабът не беше вече обвързан със Земята, както когато все още съпровождаше станцията. Сега той бе скъсал оковите на тегловността и представляваше свободна и самостоятелна планета, движеща се по собствена орбита около Слънцето.

Кабината, в която Флойд пътуваше съвсем сам, бе предназначена за трийсет пътници. Той се почувства самотен. Странно бе да гледа тези празни кресла около себе си и да бъде предмет на неотклонното внимание на стюарда и стюардесата, да не говорим за пилота, втория пилот и двамата механици. Той се съмняваше дали изобщо някога е имало човек, който да е бил предмет на такова изключително обслужване, а малко вероятно бе и в бъдеще някому да се случеше подобно нещо. Спомни си циничната забележка на един ползващ се с лоша слава папа: „Сега, след като получихме папството, нека му се насладим.“ Е добре, той щеше да се наслаждава на това пътуване и на еуфорията, дължаща се на безтегловността. Със загубата на тегловността бе загубил поне за известно време и своите грижи. Някога някой беше казал, че човек може да изпита ужас в космоса, но не би могъл да се тревожи, когато е там. Това беше съвършено вярно.

Изглежда, че стюардите бяха решили да го накарат да яде през цялото деветдесет и четири часово пътуване и той постоянно отказваше ястията, които не желаеше. Храненето при нулева гравитация не бе кой знае какъв проблем противно на мрачните пророчества на първите космонавти. Той седеше на обикновена маса, към която чиниите бяха закрепени също както на борда на кораб, плаващ в бурно море. Всички ястия съдържаха лепкава материя, така че да не могат да отлитат и да се разхождат из кабината. Така например пържолата бе залепена за чинията с гъст сос, а салатата се държеше от лепкава подправка. При повече внимание и сръчност само малко храни не можеха да се задържат в чинията. Единствено се избягваха горещите супи и ронливите сладкиши. Естествено въпросът за питиетата и изобщо за течностите не стоеше така; затова те се сервираха в еластични пластмасови тубички.

Цяло поколение героични, но невъзпети изследователи бяха работили по построяването на тоалетната-умивалня и сега вече се смяташе, че тя е повече или по-малко ефикасна и безопасна. Флойд отиде да я разгледа малко след като започна състоянието на безтегловност. Той се озова в малка кабинка с всички принадлежности на една тоалетна в самолет, но осветена с яркочервена, неприятна за очите светлина. На една табелка с едри букви бе написано: „ВНИМАНИЕ! ВАЖНО! ЗА ВАШЕ УЛЕСНЕНИЕ, МОЛИМ, ПРОЧЕТЕТЕ НАЙ-ГРИЖЛИВО ТЕЗИ УКАЗАНИЯ!!!“

Флойд седна (човек въпреки всичко проявява такава склонност дори и когато е в състояние на безтегловност) и прочете указанията няколко пъти. Когато се увери, че от последното му пътуване не са направени изменения, той натисна бутончето „старт“.

Някъде наблизо започна да бръмчи електромотор и Флойд почувства, че започва да се движи. Съгласно указанията затвори очи и зачака. След една минута се чу мек звън и той се огледа.

Светлината сега беше станала успокояващо бялорозова, но нещо по-важно, той бе отново в състояние на тегловност. Само извънредно слабото вибриране подсказваше, че тази тегловност е привидна, причинена от въртенето на цялата тоалетна. Флойд взе парче сапун, изпусна го нарочно и видя как сапунът бавно падна на пода. Прецени, че центробежната сила бе около една четвърт от нормалната гравитация. Но това беше достатъчно и гарантираше, че всичко ще се движи в правилната посока, точно в мястото, където трябваше да отиде.

Флойд натисна бутона „стоп — изхвърляне“ и отново затвори очи. Тегловността бавно изчезна заедно с прекратяването на въртенето: чу се двукратен звън и яркочервената светлина отново блесна. След това вратата зае такова положение, че той да може да излезе от кабинката и да влезе в салона, където краката му незабавно прилепнаха към специалния килим. Флойд отдавна вече се беше наситил на необикновените усещания, предизвиквани от безтегловността, и бе доволен, че е обул пантофите от велкро, които му позволяваха да ходи нормално.

Имаше с какво да запълни времето си дори и само да седи и да чете. Когато се умори от официалните доклади, паметни бележки и инструкции, той включи електронния си информационен бележник в информационната мрежа на кораба и започна да преглежда последните новини от Земята. Имаше възможност да прегледа най-големите електронни вестници в света, защото знаеше наизуст кодовете на по-важните и нямаше нужда да се справя със списъка на гърба на блокнота си. Включвайки устройството на краткотрайната памет, той можеше да задържи първата страница на екрана, докато прегледа набързо заглавията, и да си отбележи статиите, които го интересуваха. Всяка статия имаше свой собствен двуцифров кодов номер. Когато го перфорираше, правоъгълникът с размер на пощенска марка се разширяваше, докато запълнеше целия екран, така че той можеше удобно да чете. След като свършеше, можеше да върне цялата страница обратно на екрана и да си избере нова тема за подробно прочитане.

Понякога Флойд се запитваше дали информационният блокнот и фантастичната техника, която се криеше зад него, не представляваха последната дума на човешките търсения за съвършени комуникации. Ето той се намираше далеч в Космоса, отдалечавайки се от Земята с хиляди километри в час, и въпреки това за няколко хилядни от секундата можеше да види заглавията на всеки вестник, който пожелаеше. (Самата дума „вестник“, разбира се, бе вече анахронизъм в епохата на електрониката.) Текстът се датираше автоматично всеки час. Дори ако човек четеше единствено английските текстове, той би могъл да прекара целия си живот само в следене на непрекъснато променящия се поток от информация, предаван от изкуствените спътници.

Човек трудно би могъл да си представи как тази система би могла да бъде подобрена или направена още по-удобна. Но Флойд смяташе, че рано или късно и тя ще остарее и ще бъде заместена от нещо, което хората така малко можеха сега да си представят, колкото Какстън или Гутенберг биха могли да си представят информационния блокнот.

Сканирането на тези дребни електронни заглавия често навяваше и друга мисъл. Колкото по-чудни бяха комуникационните средства, толкова по-тривиални, безвкусни или потискащи изглеждаха представяните от тях информации. Злополуки, престъпления, природни или предизвикани от човека бедствия, заплахи от конфликт, мрачни уводни статии — всичко това като че ли беше главната цел на милионите думи, излъчвани в етера. И все пак Флойд се запитваше дали положението наистина бе толкова лошо, защото утопичните вестници, както той отдавна смяташе, щяха да бъдат ужасно скучни.

От време на време капитанът и другите членове на екипажа идваха в салона и разменяха по няколко думи с него. Те се отнасяха с уважение към знатния си пасажер и несъмнено горяха от любопитство относно неговата мисия, но бяха твърде тактични, за да не му задават въпроси или дори да правят намеци.

Само малката очарователна стюардеса се чувстваше напълно непринудено в негово присъствие. Флойд скоро узна, че е родом от Бали и че е отнесла отвъд земната атмосфера част от изкуството и тайнствеността на този все още до голяма степен непокварен остров. Един от най-странните и най-очарователни спомени от цялото му пътуване бе демонстрацията на няколко класически балинезийски танцови движения, които тя направи при нулева гравитация на фона на синьозеления полумесец на залязващата Земя.

Флойд прекара известно време в сън. Главните светлини в кабината бяха загасени и той привърза краката и ръцете си с еластичните чаршафи, които нямаше да позволят да започне да се носи из кабината. Тези мерки изглеждаха на пръв поглед груби, обаче тук, при нулева гравитация, твърдото легло бе много по-удобно от най-луксозния дюшек на Земята.

След като се привърза, Флойд бързо заспа, но веднъж се събуди в полусън, полузамаян, твърде озадачен от странното си обкръжение. За момент помисли, че се намира в средата на някакъв мъгливо светещ китайски фенер. Това впечатление се създаваше от слабо осветените кабинки около него. „Продължавай да спиш, момчето ми — си каза той твърдо и убедително, — това е само една обикновена лунна ракета.“

Когато се събуди, Луната беше погълнала половината небе. Скоро щяха да започнат спирачните маневри. Широката дъга от прозорци по кръглата стена на пасажерския сектор гледаха сега към откритото небе, а не към приближаващия глобус, ето защо той се отправи към пилотската кабина. Тук можеше да наблюдава последните фази на слизането благодарение на телевизионните екрани за обратно виждане.

Наближаващите лунни планини коренно се различаваха от тези на Земята. Липсваха им ослепително белите снежни шапки, зелените, плътно прилепнали одежди от растителност, движещите се корони от облаци. Въпреки това острият контраст между светлината и сянката им придаваше странна своеобразна красота. Тук законите на земната естетика не намираха приложение. Този свят бе оформен и изваян от сили, различаващи се от земните, действали през епохи, непознати на младата, тънеща в зеленина Земя с нейните бързо сменящи се ледени периоди, бързо покачващи се и спадащи морета и нейните планински вериги, разтапящи се като мъгли в ранна утрин. Тук възрастта бе нещо незабележимо — но не и смъртта, защото Луната никога не бе живяла — поне до настоящия момент.

Спускащият се кораб почти висеше над линията, разделяща нощта от деня. Право под него се виждаше хаос от назъбени сенки и отделни блестящи върхове, осветени от първите лъчи на бавно настъпващата лунна зора. На такова всяващо страх място би било невъзможно да се кацне дори и с помощта на усъвършенстваните електронни уреди. Ракетата бавно се отдалечи от него и се приближи към тъмната страна на Луната.

Когато очите на Флойд привикнаха към по-слабото осветление, той видя, че тази страна на Луната не е напълно тъмна. Тя бе обляна в някаква призрачна светлина, при която върховете, долините и равнините можеха ясно да се различат. Земята — гигантска луна за Луната, осветяваше този пейзаж със своето сияние.

По екраните на радара, на бордното табло святкаха светлинки, по скалите на компютъра се появяваха и изчезваха числа, отчитайки разстоянието до наближаващата Луна. Още когато се намираха на 1600 км от Луната, тегловността се възвърна, тъй като реактивните Двигатели бяха включени, и започна бавното, но постепенно забавяне на скоростта на движението. Бавно, много бавно Луната започна да расте на небето, Слънцето потъна зад хоризонта и накрая един гигантски кратер запълни зрителното поле. Корабът се спускаше към централните му върхове, когато внезапно Флойд забеляза, че близо до един от тях бляска ритмично силна светлина. Вероятно това бе светлинният сигнал, предаван от някое летище. Флойд се втренчи в светлината и гърлото му се сви. Това бе доказателство, че човекът бе стъпил на още едно място на Луната.

Кратерът беше вече толкова голям, че стените му се спускаха под хоризонта, и по-малките кратери, които обсипваха вътрешната му част, започнаха да издават действителните си размери. Гледани от космоса, някои от тези кратери изглеждаха малки, но в действителност диаметърът им беше няколко километра и те биха могли да погълнат цели градове.

Покорявайки се на автоматичните команди, лунната ракета се плъзгаше надолу по обсипаното със звезди небе, насочвайки се към пустинния пейзаж, мъждукащ под светлината на земния диск. Заглушавайки свистенето на двигателите и електронните сигнали, в кабината се чу глас:

„Специален рейс 14, тук контролна станция «Клавиус». Насочвате се правилно. Проверете ръчния блокаж на устройството за кацане, хидравличното налягане и надуването на антишоковата възглавница…“

Пилотът започна да натиска редица копчета. Блеснаха зелени светлини и той отговори: „Всички ръчни проверки извършени. Блокажът на устройството за кацане, хидравличното налягане и антишоковата възглавница са о кей.“

„Потвърдено!“ — отговори Луната и слизането продължи безмълвно. Всъщност разговорът продължаваше, но той се извършваше от машините, които си разменяха импулси, хиляда пъти по-бързи от разговора на бавно мислещите им създатели.

Някои от планинските върхове вече се извисяваха над ракетата. Дъното на кратера се намираше на неколкостотин метра под ракетата и бляскащият фар се бе превърнал в голяма звезда, която осветяваше група ниски сгради и странни превозни средства. При последния етап на слизането двигателите като че ли свиреха някаква странна мелодия. Те заработваха, спираха и регулираха прецизно тягата си за мекото кацане.

Внезапно облак прах закри всичко. Двигателите изсвистяха още веднъж и корабът леко се заклати подобно на лодка, разлюляна от малка вълна. Едва след няколко минути Флойд осъзна заобикалящата го тишина, както и слабата тегловност, която бе обхванала крайниците му.

За малко повече от един ден без всякакъв инцидент той е извършил невероятното пътуване, за което хората бяха мечтали от две хиляди години насам. След един обикновен, нормален полет той бе кацнал на Луната.