Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Одисея в космоса (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
2001: A Space Odyssey, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 74 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Popovster (2006)
Корекция
Mandor (2006)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

Една одисея в космоса през 2001-та година. 1982. Изд. Наука и изкуство. ІІ издание. Превод: Владимир Христов Джейков [2001: A Space Odyssey]. Художник: Николай ПЕКАРЕВ. Формат: 16/60/84. Печатни коли: 12.17. Издателски No.25664. Индекс Ч820. Страници: 204.

 

Първото издание е от 1974 на същото издателство.

История

  1. — Корекция

I. Първобитна нощ

Пътят на изчезването

Сушата продължаваше вече десет милиона години и господството на чудовищните гущери отдавна беше завършило. Тук, на екватора, на континента, който един ден щеше да стане известен под името Африка, борбата за съществуване бе достигнала нов апогей на жестокост, а победителят все още не се очертаваше. В тази гола и изсушена земя можеха да благоденстват или поне да се надяват да оцелеят само дребните, бързите или свирепите.

Хората-маймуни от степта не притежаваха нито едно от тези качества и затова далеч не благоденстваха; в действителност те отдавна бяха тръгнали по пътя, водещ към изчезване на расата. Петдесетина от тях обитаваха няколко пещери, надвиснали над една малка изсъхнала долина; през нея бавно течеше рекичка, която получаваше водите си от снеговете в планините, отстоящи на 320 км на север. Понякога рекичката напълно изчезваше и всички живееха под угрозата на жаждата.

Членовете на това стадо бяха винаги гладни, а сега направо умираха от глад. Когато първите слаби проблясъци на зората проникнаха в пещерата, Муун-Уочър[1] видя, че през нощта баща му бе умрял. Той не знаеше, че Старият е негов баща, защото не бе в състояние да разбере подобно родство, обаче, когато погледна измършавялото тяло, почувства неясно безпокойство, което навярно бе предшественикът на тъгата.

Две бебета вече скимтяха за храна, но се умълчаха, когато Муун-Уочър им изръмжа. Една от майките, защищавайки бебето, което не бе в състояние да изхрани, както трябва, му отвърна с гневно ръмжене, но Муун-Уочър нямаше сили дори само да я плесне за тази нейна дързост.

Навън беше вече достатъчно светло, за да може да се излезе от пещерата. Муун-Уочър повдигна съсухреното тяло и го повлече след себе си, привеждайки се под ниския свод на пещерата. Щом излезе навън, той метна трупа през рамо и се изправи — единственото животно на този свят, способно да извърши това.

Сред членовете на своето стадо Муун-Уочър беше почти гигант. Той беше висок около метър и половина и въпреки че постоянно гладуваше, тежеше над 45 кг. Косматото му мускулесто тяло беше нещо средно между маймуна и човек, обаче главата му беше по-близка до човешката, отколкото до главата на маймуна. Челото му беше ниско, а над очните кухини черепът беше изпъкнал; неговите гени безпогрешно носеха зачатъка на бъдещото човечество. В погледа му, отправен към враждебния свят на плейстоцена, вече проличаваше нещо, което го отличаваше от маймуната. В тези тъмни, дълбоко хлътнали очи проблясваше съзнание — първото указание за разум, който вероятно нямаше да може да се изяви и след стотици хиляди години и който можеше скоро да угасне завинаги.

Нямаше признак за някаква опасност и Муун-Уочър се потътри надолу по почти отвесния склон пред пещерата, леко затрудняван от товара си. Сякаш очаквали неговия сигнал, останалите излязоха от близките скални жилища и се отправиха бързо към мътните води на рекичката на утринен водопой.

Муун-Уочър погледна към отсрещната страна на долината, за да види дали Другите са дошли. Нямаше ни следа от тях. Може би все още не бяха напуснали пещерите си или пък ровеха някъде по склона на хълма да търсят храна. Тъй като не се виждаше никой, Муун-Уочър ги забрави; той не беше в състояние да мисли едновременно за повече от едно нещо.

Най-напред Муун-Уочър трябваше да се освободи от Стария — това беше проблем, който изискваше съвсем малко размисъл. През този сезон имаше много смъртни случаи и един от тях бе станал в неговата пещера. Той трябваше просто да постави трупа там, където при последната четвъртина на Луната бе оставил новороденото мъртво бебе, а хиените щяха да извършат сами останалото.

Сякаш знаейки, че Муун-Уочър ще дойде, хиените вече чакаха на мястото, където малката долина се сливаше ветрилообразно със саваната. Муун-Уочър остави трупа под един малък храст — по-раншните кости бяха вече изчезнали — и забърза, за да се присъедини към своите. Той никога вече не помисли за баща си.

Двете женски от неговата пещера, възрастните от другите пещери и повечето малки се ровеха между недораслите от сушата дървета надолу по долината, търсейки ягоди, сочни коренчета и листа, а ако имаха щастие — и дребни гущери или гризачи. Само бебетата и най-слабите бяха останали в пещерите; само ако след цял ден търсене се окажеше излишък от храна, те може би щяха да бъдат нахранени. Ако не, щастието още веднъж щеше да се усмихне на хиените.

Но този ден беше щастлив, макар че Муун-Уочър не притежаваше способността да помни и не можеше да сравнява едно време с друго. В дънера на едно сухо дърво той бе открил пчелен кошер и се бе нагостил с най-финия деликатес, известен на неговото стадо. Муун-Уочър все още облизваше пръстите си от време на време, докато водеше групата през късния следобед на път за дома. Естествено, получил бе порядъчно ужилвания, но той едва обръщаше внимание на това. Той бе така близо до задоволството, както никога досега, защото, въпреки че все още бе гладен, всъщност не се чувстваше слаб от глад. Това беше максималното, към което можеше да се стреми един човек-маймуна.

Задоволството му обаче изчезна, когато групата стигна до потока. Другите бяха вече тук. Бяха се разположили на отсрещния бряг. Те идваха тук всеки ден, но това обстоятелство не ги правеше по-малко досадни.

На брой около трийсет, те не се различаваха от членовете на стадото на Муун-Уочър. Щом видяха, че се доближава, те започнаха да подскачат, да махат с ръце и да крещят. Групата на Муун-Уочър им отвърна по същия начин.

Но всичко свърши дотук. Въпреки че хората-маймуни често се биеха и бореха помежду си, техните свади рядко свършваха със сериозни наранявания. Тъй като нямаха нокти и големи кучешки зъби, а, от друга страна, бяха добре запазени от козината си, те не можеха да си нанасят тежки рани. А и не притежаваха излишна енергия, за да я прахосват за такава непродуктивна дейност. Ръмженето и застрашителното поведение бяха много по-ефикасен начин за излагане на тяхното становище.

Сцената трая около пет минути; след това напрежението спадна също така бързо, както се бе породило, и всички започнаха да пият от мътната вода. Честта бе защитена; всяка група бе предявила претенциите си за своята територия. След като този важен въпрос бе уреден, групата се отдалечи по протежение на своята част от брега. Най-близкото сравнително добро място за търсене на храна отстоеше на повече от километър и половина от пещерите и хората-маймуни го споделяха с едно стадо едри, прилични на антилопи животни, които едва търпяха тяхното присъствие. Те не можеха да бъдат прогонени, защото челата им бяха въоръжени със страшни кинжалоподобни рога — естествени оръжия, каквито хората-маймуни не притежаваха.

И така Муун-Уочър и неговите другари дъвчеха ягоди, разни други плодове и листа, отблъсквайки пристъпите на глада, докато навсякъде около тях в съперничество за същия фураж се намираше потенциален източник на толкова много храна, колкото те не биха могли да изядат. Обаче хилядите тонове сочно месо, бродещо из саваната и край храсталаците, беше не само извън техния досег, но и извън тяхното въображение. Сред изобилието от храна те бавно умираха от глад.

С последните лъчи на Слънцето всички се завърнаха в пещерите си без произшествия. Ранената женска, която бе останала в пещерата, замърка от удоволствие, когато Муун-Уочър й подаде клонче с дребни сочни плодове, което бе донесъл. Тя лакомо започна да яде и въпреки че плодовете не бяха кой знае колко хранителни, все пак щяха да й помогнат да оцелее, докато нанесената й от леопарда рана заздравее и тя отново стане способна сама да си търси храна.

Над долината се издигаше пълната Луна. От далечните планини духна студен вятър. Нощта обещаваше да бъде много студена, обаче студът, както и гладът бяха само част от обикновеното ежедневие.

Муун-Уочър едва трепна, когато долетяха писъци и викове от една от по-долните пещери. Не му беше нужно да чуе откъслечното ръмжене на леопарда, за да разбере какво ставаше там. Долу в тъмнината старият Белокос и семейството му се бореха и умираха, но през ума на Муун-Уочър не премина мисълта, че той би могъл да им помогне по някакъв начин. Суровата логика на закона за самосъхранение изключваше такива хрумвания и от нито една пещера не се чу глас на протест срещу станалото. Обитателите на всички пещери се бяха смълчали, защото в противен случай биха могли да привлекат бедата към себе си.

Глъчката утихна. Сега Муун-Уочър можеше да чуе шума, причинен от влаченето на някакво тяло по камъните. Това трая само няколко секунди. След това леопардът захапа здраво жертвата с мощните си челюсти и безшумно я отнесе.

За ден-два опасност от повторно появяване на хищника нямаше да има, но можеха да се появят други врагове, възползвали се от светлината на Малкото слънце, което светеше само през нощта. При засилена бдителност понякога по-дребните хищници можеха да бъдат прогонвани с крясъци и викове. Муун-Уочър изпълзя от пещерата, покатери се на един голям камък близо до входа, клекна и започна да наблюдава долината.

От всички създания, които досега бяха тъпкали Земята, първи хората-маймуни се загледаха в Луната. И въпреки че не би могъл да си спомни това, в ранната си младост Муун-Уочър понякога протягаше ръка и се опитваше да докосне това призрачно лице, което се издигаше над хълмовете.

Той никога не бе успял да направи това, а сега вече беше достатъчно стар, за да разбере защо. Естествено преди всичко трябваше да намери достатъчно високо дърво, на което да се покатери.

Понякога Муун-Уочър наблюдаваше долината, а понякога Луната, но при всички случаи се вслушваше. Един-два пъти задряма. Но дори и в съня си той беше нащрек и най-малкият шум го събуждаше. В напредналата си вече възраст — двайсет и пет години, той беше в пълен разцвет на силите си и ако щастието не го изоставеше и той успееше да избегне злополуките, болестите, хищниците и гладуването, щеше да живее поне още десетина години.

Нощта течеше мудно, студена и ясна. Тя не донесе други тревоги и Луната бавно се издигаше сред екваториални съзвездия, които нито едно човешко око някога щеше да види. В пещерите през периодите на спорадична дрямка и страхливо очакване се раждаха кошмарите на бъдещите поколения.

А на два пъти по небето бавно премина една блестяща точка, много по-блестяща от която и да било звезда. Тя се издигна до зенита и се спусна на изток.

Бележки

[1] Муун-Уочър — онзи, който гледа, наблюдава Луната. — Б.пр.