Артър Кларк
Една одисея в космоса през 2001-та година (21)

Светът на боговете

Но те все още не бяха приключили с Юпитер. Далеч зад тях изстреляните от „Дискъвъри“ сонди влизаха вече в контакт с юпитеровата атмосфера.

Първата направо изчезна и не предаде никакъв сигнал. По всяка вероятност бе навлязла под много стръмна траектория в атмосферата и бе изгоряла, преди да успее да предаде някаква информация. Втората бе по-сполучлива: тя проряза най-горните слоеве на юпитеровата атмосфера, след което отново отскочи в космоса. Както бе предвидено, тя бе загубила толкова много скорост при срещата, че отново се насочи надолу по протежението на една голяма елипса. Два часа по-късно тя навлезе отново в атмосферата откъм осветената от Слънцето страна на планетата, движейки се със сто и петнайсет хиляди километра в час.

Незабавно тя бе обвита с було от пламтящ газ и радиовръзката й с кораба бе прекъсната. За двамата наблюдатели на контролния пулт настъпиха тягостни минути на очакване. Те не бяха сигурни дали сондата ще оцелее и дали предпазният керамичен щит не ще изгори напълно, преди да приключи защитното действие. В такъв случай апаратурата щеше да се превърне в пара за част от секундата.

Обаче щитът издържа достатъчно дълго, за да позволи на светещия метеор да забави скоростта си. Овъглените фрагменти на щита бяха изхвърлени, роботът подаде навън антените си и електронните му сетива започнаха да възприемат. На борда на „Дискъвъри“, който се намираше вече на четиристотин хиляди километра, радиото започна да приема първите автентични новини от Юпитер.

Хилядите импулси, които пристигаха всяка секунда, доставяха информация за състава на атмосферата, за налягането, температурата, магнитните полета, радиоактивността и десетки други фактори, които само експертите от Земята можеха да разгадаят. Все пак една информация можеше да бъде разбрана незабавно: това бе телевизионният образ в естествени цветове, предаден от падащата сонда.

Първият образ се появи, когато роботът бе вече навлязъл в атмосферата и бе изхвърлил предпазния си щит. Виждаше се само жълта мъгла, напръскана с алени петна, които минаваха покрай камерата със замайваща скорост и се стрелваха нагоре, докато сондата падаше със скорост неколкостотин километра в час.

Мъглата се сгъстяваше. Беше невъзможно да се разбере дали камерата приема на десет сантиметра, или на десет километра, защото нямаше детайли, върху които окото да се спре. Що се отнася до телевизионната система, изглеждаше, че мисията е неуспешна. Съоръженията работеха, но в тази мъглива, турбулентна атмосфера нямаше какво да се види.

Внезапно обаче мъглата изчезна. Навярно сондата бе минала през основата на висок слой облаци и сега бе навлязла в ясна зона — вероятно област, изпълнена с почти чист водород, в която рядко се срещаха кристали от амоняк. Макар че все още беше невъзможно да се добие представа за мащаба на картината, несъмнено камерата виждаше на километри пред себе си.

Гледката беше толкова странна, че за момент бе почти невероятна за очите, свикнали с цветовете и формите на Земята. Далеч, далеч долу се простираше безкраен океан от пъстро злато, набразден с успоредни хребети, които биха могли да бъдат гребените на гигантски вълни. Но в тях нямаше движение. Мащабът беше твърде голям, за да покаже това. Освен това този златен пейзаж не можеше да представлява океан, защото се намираше все още високо в юпитеровата атмосфера. Това можеше да бъде само друг пласт облаци.

След това камерата долови нещо много странно, въпреки че не бе ясно какво точно е поради разстоянието. Много километри пред нея златният пейзаж се извисяваше в необикновено симетричен конус подобно на вулканична планина. Около върха на този конус имаше ореол от малки, пухкави облачета, всички еднакво големи, ясно очертани и изолирани едно от друго. В тях имаше нещо вълнуващо и неестествено, ако, разбира се, думата „естествено“ изобщо можеше да се употреби за тази величествена панорама.

Но ето че, подхваната от някаква турбулентност в бързо сгъстяващата се атмосфера, сондата се завърта около себе си под ъгъл 90° и няколко секунди екранът показваше само едно златно неясно петно. Най-сетне тя се стабилизира. „Океанът“ беше вече много по-близо, но все така загадъчен, както преди. Сега можеше да се забележи, че по него тук-там има тъмни петна, които може би бяха пролуки или дупки, водещи до още по-дълбоки пластове на атмосферата.

На сондата не беше писано да стигне до тях. С всеки километър плътността на газа около нея се удвояваше, а налягането се покачваше непрекъснато, докато тя потъваше все по-дълбоко към скритата повърхност на планетата. Сондата беше все още високо над този загадъчен океан, когато картината започна да трепти, след което изчезна, а първият земен изследовател се смачка под тежестта на километрите атмосфера над него.

През краткия си живот сондата можа да хвърли поглед може би само върху една милионна част от Юпитер и едва се бе доближила до повърхността на планетата, която се намираше на стотици километри някъде долу в сгъстяващите се мъгли. След като картината изчезна от екрана, Боумън и Пуул продължиха да стоят, без да говорят, като през главите им минаваха едни и същи мисли.

Хората от древността наистина бяха постъпили по-правилно, отколкото са предполагали, като бяха дали на тази планета името на господаря на всички богове. Ако там долу съществуваше някакъв живот, то колко време трябваше да измине, за да се установи това? А после колко века щяха да изминат, докато човекът би могъл да последва първия пионер — и в какъв вид кораб?

Но тези въпроси сега бяха без значение за „Дискъвъри“ и неговия екипаж. Тяхната цел бе един още по-странен свят, почти два пъти по-отдалечен от Слънцето, отстоящ на други осемстотин милиона километра прорязвана от кометите празнота.