Артър Кларк
Една одисея в космоса през 2001-та година (27)

Диалог с Хал

На борда на „Дискъвъри“ нищо не се беше променило. Всички системи продължаваха да функционират нормално. Центрофугата продължаваше бавно да се върти около оста си, пораждайки изкуствена гравитация. Хибернавтите продължаваха лишения си от сънища сън в своите кабинки. Корабът се носеше към целта си, от която нищо не беше в състояние да го отклони, като се изключи безкрайно малката вероятност да се сблъска с някой астероид. Всъщност тук, далеч от орбитата на Юпитер, имаше съвсем малко астероиди.

Боумън не си спомняше кога се бе запътил от контролния пулт към центрофугата. С изненада забеляза, че седи в малката трапезария с чаша недопито кафе в ръка. Той започна бавно да съзнава къде се намира подобно на човек, събуждащ се от дълъг дълбок сън.

Точно срещу него се намираше една от лещите „рибешко око“, разпръснати по стратегически важни места из целия кораб, които доставяха на Хал визуална информация за всичко, което ставаше във вътрешността на кораба. Боумън се втренчи в нея, като че ли никога досега не я беше виждал. След това бавно стана и се запъти към нея.

Движението му в зрителното й поле по всяка вероятност задейства нещо в бездънния разум, който сега управляваше кораба, защото внезапно Хал проговори:

— Лошо стана с Франк, нали?

— Да — отвърна Боумън след дълга пауза. — Така е.

— Предполагам, че си съкрушен от станалото?

— А ти какво очакваш?

Хал обработва този отговор цели векове от гледна точка на времето, необходимо за един компютър. След цели пет секунди той продължи:

— Той беше отличен член на екипажа.

Откривайки, че все още държи кафето в ръката си, Боумън бавно отпи една глътка, но не отговори. Мислите му бяха в такъв безпорядък, че не можеше да измисли какво да отговори — без да каже нещо, което би могло да не влоши положението, ако такова нещо изобщо беше възможно.

Можеше ли това да бъде злополука, причинена от някаква повреда в командите на космическата капсула? Или пък беше грешка, макар невинна, от страна на Хал? Той не бе дал доброволно никакво обяснение и Боумън не смееше да го поиска, опасявайки се от реакцията, която то би предизвикало.

Дори и сега той не можеше изцяло да приеме мисълта, че Франк Пуул бе убит умишлено — това беше крайно нелогично. Би било твърде нерезонно Хал, който бе работил безукорно толкова дълго време, изведнъж да се превърне в убиец. Допустимо беше да прави грешки — всеки, човек или машина, може да сгреши, — но Боумън не можеше да повярва, че той е способен на убийство.

И все пак трябваше да обмисли и тази възможност, защото, ако това бе истина, самият той се намираше в смъртна опасност. И въпреки че следващата му стъпка беше ясно определена от получените от Земята заповеди, той не виждаше как би могъл да я изпълни, без да се изложи на опасност.

Ако един от двамата членове на екипажа загинеше, то останалият жив незабавно трябваше да го замести с един от хибернавтите. По програма първият, който трябваше да бъде събуден, беше геофизикът Уайтхед, след него Камински и накрая Хънтър. Последователността на събуждането се намираше под контрола на Хал, с което му се даваше възможност да действа, в случай че и двамата му колеги-хора излязат от строя едновременно.

Но съществуваше и ръчен контрол, позволяващ да се оперира с всеки хибернакулум като с напълно автономна единица независимо от контрола на Хал. При създадените особени обстоятелства Боумън предпочете да използва този вариант.

Освен това той разбираше, че само един човек нямаше да бъде достатъчен. Ето защо реши да събуди и тримата си колеги. През предстоящите трудни седмици той щеше сигурно да има нужда от максимален брой хора. След като един член от екипажа бе умрял и пътуването бе вече преполовено, продоволствието нямаше да представлява голям проблем.

— Хал — каза той с колкото се може по-спокоен глас. — Превключи всички хибернатори на ръчен контрол.

— Всичките ли, Дейв?

— Да.

— Мога ли да отбележа, че трябва да бъде заместен само един човек? Другите трябва да бъдат събудени след сто и дванайсет дни.

— Това ми е много добре известно. Но аз предпочитам да направя така.

— Уверен ли си, че трябва да събудим всички, Дейв? Нима не можем да се справим с работата и сами? Бордовата ми памет е способна да отговори на всички изисквания на експедицията.

В гласа на Хал не прозвуча ли нотка молба? Или това беше само плод на свръхвъзбуденото му въображение, се запита Боумън. Колкото и разумни да изглеждаха думите на Хал, те засилиха още повече опасенията му.

Предложението на Хал не можеше да бъде погрешно. Той знаеше много добре, че Уайтхед трябваше да бъде събуден, след като Пуул вече е умрял. Но сега Боумън предлагаше да се извърши голяма промяна в плана на мисията и следователно престъпваше границите на дадените му заповеди.

Всичко, случило се досега, можеше да представлява само серия от случайности; последните думи на Хал обаче бяха първият признак за бунт.

Боумън имаше чувството, че ходи върху яйца, когато отговори:

— Тъй като е създадено извънредно положение, аз искам да разполагам с колкото се може повече помощници. Ето защо, моля те, превключи хибернаторите на ръчен контрол.

— Ако си решил да събудиш целия екипаж, то това мога и сам да направя. Няма нужда да се безпокоиш.

Във всичко това имаше някаква кошмарна нереалност. Боумън имаше чувството, че се намира на подсъдимата скамейка и че е подложен на кръстосан разпит от враждебно настроен прокурор за неизвестно нему престъпление, знаейки, че въпреки че е невинен, само една негова дума може да предизвика катастрофа.

— Аз самият искам да свърша тази работа, Хал — каза той. — Моля те, предай ми контрола.

— Виж, Дейв, ти трябва да извършваш много работи. Предлагам да предоставиш това на мен.

— Хал, превключи хибернаторите на ръчен контрол!

— От тона на гласа ти мога да заключа, че си дълбоко разстроен. Защо не вземеш едно хапче за успокоение и си починеш?

— Хал, на мен ми е възложено командването на този кораб. Заповядвам ти да включиш хибернаторите на ръчен контрол.

— Съжалявам, Дейв, но специалното нареждане С 1435–4 гласи: „Когато членовете на екипажа са мъртви или извадени от строя, управлението трябва да бъде поето от бордовия компютър.“ Следователно аз трябва да отхвърля твоята власт, тъй като ти не си в състояние да я упражняваш разумно.

— Хал — каза Боумън, говорейки вече с ледено спокойствие. — Аз не съм излязъл от строя. Ако не се покориш на инструкциите ми, ще се видя принуден да те изключа.

— Знам, че от известно време насам си си наумил това, Дейв, но то ще бъде страхотна грешка. Аз съм много по-способен да управлявам и контролирам кораба и съм така ентусиазиран за изпълнението на мисията и вярвам в нейния успех.

— Изслушай ме внимателно, Хал. Ако ти не освободиш незабавно контрола върху хибернаторите и не изпълняваш занапред всяка моя заповед, ще отида в централата и ще те изключа.

Капитулацията на Хал беше толкова пълна, колкото и неочаквана.

— О кей, Дейв — каза той. — Несъмнено шефът — това си ти. Аз само се опитах да направя това, което смятам за най-полезно. Естествено ще изпълнявам всичките ти заповеди. Ти разполагаш вече с пълен ръчен контрол върху хибернаторите.

Хал беше удържал думата си. Указателният знак в хибернакудума се беше преместил от „автоматично“ на „ръчно“. Третият надпис — „радио“ — естествено беше безпредметен, докато корабът не възстановеше връзката си със Земята.

Когато Боумън отвори вратата на кабината на Уайтхед, той почувства как струя студен въздух го удари в лицето и дъхът му се превърна в пара. Всъщност тук не беше студено, защото температурата беше доста над точката на замръзването. А тази температура беше с повече от 150°С по-висока от температурата на пространствата, към които се насочваше ракетата.

Малкият екран на биосензора — двойник на този, намиращ се на контролния пулт, показваше, че всичко протича напълно нормално. За момента Боумън се загледа във восъчното лице на геофизика. Той си помисли, че Уайтхед щеше да бъде извънредно изненадан, когато се събудеше толкова далеч от Сатурн…

Беше невъзможно да се различи спящият човек от мъртвеца, защото липсваше и най-малкият видим признак за жизнена дейност. Несъмнено диафрагмата на спящия недоловимо се издигаше и спадаше, но кривата на дишането беше единственото доказателство за това, защото цялото тяло бе скрито от електрическите отоплителни завивки, които щяха да покачват температурата му съгласно програмирания ритъм. Все пак Боумън забеляза един признак, че метаболизмът на спящия не е спрял: през неколкомесечния си сън Уайтхед бе леко обраснал с брада.

Апаратурата за ръчно събуждане се помещаваше в малко сандъче на предния край на ковчегоподобния хибернакулум. Нужно беше само да се счупи печатът, да се натисне един бутон и да се чака. Тогава малък автоматичен програматор — не по-сложен от този, който регулира операциите в една домакинска пералня, инжектираше съответния медикамент, изостряше електронаркотичните импулси и започваше да повишава температурата на тялото. След около десет минути съзнанието щеше да се възвърне, въпреки че трябваше да измине поне един ден, преди хибернавтът да е възстановил достатъчно силите си, за да се движи самостоятелно.

Боумън счупи печата и натисна бутона. На пръв поглед нищо не се случи, не се чу никакъв звук и по нищо не личеше, че апаратът е започнал да действа. Но на екранчето на биосензора лениво пулсиращите криви започнаха да изменят ритъма си. Уайтхед започва бавно да се събужда.

И тогава едновременно се случиха две неща. Повечето хора никога не биха забелязали нито едното от тях, обаче след няколко месеца, прекарани на борда на „Дискъвъри“, между Боумън и кораба се бе създала истинска симбиоза. Той схващаше мигновено, дори и не винаги съзнателно, кога е настъпила някаква промяна в нормалния ритъм на функционирането на кораба.

Най-напред Боумън долови едва забележимо трепване на светлините, което винаги се случваше, когато електрическата мрежа биваше натоварена. Но в случая нямаше никакъв повод за някакво натоварване. Той не можеше да се сети за никаква уредба, която би могла да се включи внезапно в този момент.

След това чу едва доловимо далечно бръмчене на електромотор. За Боумън всеки пусков механизъм в кораба притежаваше свой собствен глас и той разпозна този глас незабавно.

Или беше полудял, или вече страдаше от халюцинации, или пък ставаше нещо абсолютно невъзможно. Студ, много по-силен от студа в хибернакулума, като че ли обхвана сърцето му, когато чу тихата вибрация, която се предаваше от стените на кораба.

Долу, в гаража на космическите капсули, се отваряха херметически затворените врати на шлюза.