Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Одисея в космоса (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
2001: A Space Odyssey, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 74 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Popovster (2006)
Корекция
Mandor (2006)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

Една одисея в космоса през 2001-та година. 1982. Изд. Наука и изкуство. ІІ издание. Превод: Владимир Христов Джейков [2001: A Space Odyssey]. Художник: Николай ПЕКАРЕВ. Формат: 16/60/84. Печатни коли: 12.17. Издателски No.25664. Индекс Ч820. Страници: 204.

 

Първото издание е от 1974 на същото издателство.

История

  1. — Корекция

V. Луните на Сатурн

Преживяване

Трудът е най-доброто лекарство срещу всякакъв шок, а Боумън беше достатъчно зает, защото трябваше да върши и работата на починалите си другари. Той трябваше да възстанови напълно оперативността на „Дискъвъри“ колкото е възможно по-скоро; и Боумън започна със системите, които имаха жизнено значение, без които и той, и корабът биха загинали.

Естествено приоритет имаше системата за поддържане на жизнената среда. Загубено беше голямо количество кислород, но останалите запаси бяха достатъчни, за да поддържат живота само на един човек. Регулирането на налягането и на температурата беше предимно автоматично и рядко би имало нужда от намеса. Контролните компютри на Земята сега можеха да изпълняват много от функциите на мъртвия компютър въпреки голямото закъснение, с което те биха реагирали при промени в обстановката. Евентуалните неизправности в системата за поддържане на жизнената среда — като се изключи един сериозен пробив на корпуса — щяха да се проявят след часове, но корабът разполагаше с достатъчно предупредителни сигнали.

Електроенергетичната, навигационната и двигателната система на кораба не бяха засегнати. Във всеки случай Боумън нямаше да има нужда от последните две, докато не настъпеше време за среща със Сатурн. Дори и отдалеч Земята можеше да контролира тази операция, без да има нужда от помощта на бордов компютър. Окончателните корекции на орбитата щяха да предизвикат известни затруднения поради необходимостта от непрекъснати проверки, но това не представляваше някакъв сериозен проблем.

Най-неприятната работа се оказа изваждането от кораба на кръжащите в центрофугата ковчези. Хубаво беше, както Боумън си мислеше с признателност, че членовете на изследователската група му бяха само колеги, а не и близки приятели. Бяха се обучавали заедно само няколко седмици. Припомняйки си този период, Боумън сега разбра, че всичко това е било до голяма степен изпитание за съвместимост.

След като най-напред запечата празните хибернакулуми, той се почувства като човек, ограбил египетска гробница. Сега Камински, Уайтхед и Хънтър щяха да стигнат до Сатурн преди него — но не и преди Франк Пуул. Някак си изпитваше странно задоволство при тази мисъл.

Боумън не направи опит да се увери дали онова, което беше останало от хибернационната система, все още можеше да функционира. Въпреки че животът му можеше да зависи от нея, той реши, че това е проблем, който може да почака, докато корабът навлезе в крайната си орбита. Дотогава можеха да се случат много неща.

Дори беше възможно — макар че все още не беше проверил внимателно с какви запаси разполага — да остане жив, ако строго разпределяше храната, кислорода и водата, без да прибягва до хибернация, и да дочака пристигането на спасителния кораб. Но дали щеше да оцелее психически и във физическо отношение, беше съвсем друг въпрос. Боумън се опитваше да не мисли по толкова далечни проблеми и се мъчеше да концентрира вниманието си върху по-съществените предстоящи въпроси. Постепенно той разчисти вътрешността на кораба, провери дали всички системи функционират добре, обсъди със Земята техническите затруднения и работеше, като си позволяваше да отделя минимално време за сън. Само от време на време през първите седмици се замисляше по-дълбоко за голямата загадка, към която неумолимо се приближаваше, въпреки че тя постоянно беше в ума му.

Най-сетне, когато животът в кораба бавно се нормализира и отново се превърна в автоматично ежедневие — макар че то изискваше постоянен контрол, — Боумън имаше време да проучи докладите и инструкциите, изпратени му от Земята. Отново и отново той пускаше видеозаписите, направени в момента, когато „Т.М.А.-1“ приветства зората за първи път след три милиона години. Той наблюдаваше движещите се край него, облечени в космически скафандри фигури и едва доловимо се усмихваше на комичната паника, в която бяха изпаднали, когато монолитът бе излъчил сигнала си към звездите, парализирайки радиоприемниците им със своя мощен електронен глас.

След този момент черният монолит не беше извършил нищо повече. Той бе зарит, след това предпазливо отново изложен на слънце — но без всякаква реакция. Не бяха направени опити да се изрежат парчета от него, отчасти от чисто научна предпазливост, но и вследствие на страха от неизвестните последствия.

Магнитното поле, което бе довело до откриването му, бе изчезнало в момента на излъчения от него радиоимпулс. Някои експерти излязоха с теория, че мощният писък е бил произведен от свръхмощен електрически ток, движещ се кръгообразно в свръхпроводник, като по този начин енергията се е била запазила до момента, когато е била нужна. Нямаше никакво съмнение, че монолитът притежаваше някакъв вътрешен източник на електрическа енергия, защото слънчевата енергия, която той беше абсорбирал през краткото му излагане на слънцето, не можеше да породи толкова силен сигнал.

Една любопитна и може би съвсем незначителна особеност на блока стана повод за безкрайни спорове. Монолитът беше висок 3,3290 м, а сечението на основата му бе 0,3810 на 1,5240 м. След като размерите му бяха проверени най-грижливо, бе установено, че те са точно в съотношение 1:4:9 — квадратите на първите три числа от естествения ред на числата. Никой не можа да даде приемливо обяснение на този факт, но това едва ли би могло да бъде някакво съвпадение, защото пропорциите бяха спазени извънредно стриктно. Просто беше мъчителна мисълта, че цялата земна техника не бе в състояние да оформи дори един инертен блок, от каквато и да е материя с такава фантастична прецизност. По този начин тази пасивна и все пак почти предизвикателна изява на геометрично съвършенство правеше извънредно дълбоко впечатление, както и останалите особености на „Т.М.А.-1“.

Със странна отчужденост и незаинтересованост Боумън изслуша закъснелите извинения на ръководството на мисията за програмирането. В гласовете от Земята се чувстваше някаква отбранителна интонация. Той можеше да си представи взаимните обвинения, които си отправяха онези, които бяха планирали експедицията.

Естествено те разполагаха и с няколко логични аргумента — включително и резултатите от едно проучване, извършено по искане на Военния департамент, известно под наименованието проект „Барсуум“ и проведено от Факултета по психология в Харвард през 1989 г. При този експеримент в областта на контролираната социология на определен брой хора бе казано по убедителен начин, че човешката раса е влязла в контакт с извънземни същества. С помощта на лекарства, хипноза и визуални ефекти много от участниците в експеримента бяха останали с впечатление, че действително те са се срещали със същества от други планети, така че техните реакции бяха считани за автентични.

Някои от тези реакции бяха твърде остри. Очевидно в сърцата на много от тези иначе нормални човешки същества бе заседнала дълбока ксенофобия. Като се имат предвид характерните за човечеството линчувания, погроми и други подобни „шеги“, това не би изненадало никого. Въпреки това организаторите на експеримента бяха дълбоко смутени и резултатите не бяха публикувани. Отделните случаи на паника, предизвикани през двайсетия век от предадената по радиото фантастична повест на Х. Дж. Уелз „Война на световете“, също дойде в подкрепа на заключенията от проучването. Въпреки тези аргументи Боумън понякога се запитваше дали опасността от „културен шок“ е единственото обяснение за пазенето на мисията в пълна тайна. Редица намеци, които бе доловил по време на инструктажа, му подсказваха, че блокът САЩ-СССР се надява да се възползва от предимството, че пръв е влязъл в контакт с разумни извънземни същества. Сега, поглеждайки назад към Земята, която се виждаше като слабо светеща звезда, почти загубена в Слънцето, тези съображения му се струваха смешни и тесногръди.

При все че въпросът не беше вече актуален, Боумън прояви по-голям интерес относно теорията, обясняваща поведението на Хал. Никой никога нямаше да узнае точно истината, но фактът, че и един от компютрите Хал-9000 на ръководството на мисията бе подложен сега на подобна терапия, даваше основание да се предполага, че даденото обяснение е правилно. Същата грешка нямаше вече да повтори и фактът, че конструкторите на Хал не бяха успели напълно да разберат психологията на собственото си творение, показваше колко трудно би било да се установи контакт с истински извънземни същества.

Боумън лесно можеше да разбере теорията на д-р Саймънсън, че несъзнателното чувство на виновност, предизвикано от конфликтите в програмата, бе накарало Хал да се опита да прекъсне връзката със Земята. Той искаше да вярва — въпреки че и това никога не можеше да бъде доказано, — че Хал не бе имал намерение да убие Пуул. Той просто се бе опитал да унищожи доказателството. Неговата лъжа щеше да бъде разкрита веднага след като обявеният за изгорял елемент АЕ-35 се окажеше изправен. След това, както всеки чувстващ се неловко престъпник, оплел се в сгъстяващата се паяжина на измамата, той беше изпаднал в паника.

А паниката беше нещо, което Боумън разбираше по-добре, отколкото би желал, защото я бе познал два пъти през живота си. Първия път той я бе изпитал още като момче, когато бе подхваната от грамадна приливна вълна и едва не се бе удавил; втория път като космонавт през периода на обучението си, когато един неизправен датчик го беше убедил, че кислородът му ще се изчерпи, преди да се озове в безопасност.

И в двата случая Боумън почти бе загубил контрол върху висшите си логически процеси и за няколко секунди се бе превърнал във вързоп от безумни и безразборни импулси. И в двата случая той бе надделял, но бе разбрал, че при особени обстоятелства всеки човек може да бъде дехуманизиран от паниката.

Щом това можеше да се случи на един човек, то можеше да се случи и на Хал. И когато стигна до това заключение, горчивината и чувството, че е бил измамен, което Боумън изпитваше към компютъра, започнаха да избледняват. В края на краищата всичко то беше вече минало и то бе изцяло засенчено от заплахите и обещанията, които му предлагаше неизвестното бъдеще.