Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Одисея в космоса (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
2001: A Space Odyssey, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 74 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Popovster (2006)
Корекция
Mandor (2006)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

Една одисея в космоса през 2001-та година. 1982. Изд. Наука и изкуство. ІІ издание. Превод: Владимир Христов Джейков [2001: A Space Odyssey]. Художник: Николай ПЕКАРЕВ. Формат: 16/60/84. Печатни коли: 12.17. Издателски No.25664. Индекс Ч820. Страници: 204.

 

Първото издание е от 1974 на същото издателство.

История

  1. — Корекция

Повторение

Тъй като не беше повече необходима, мебелировката на стаята се стопи в ума на своя създател. Останаха само леглото и стените, които предпазваха този крехък организъм от енергиите, които той още не можеше да контролира.

Сънят на Дейвид Боумън беше неспокоен. Той не се събуждаше, нито сънуваше, но и повече не беше напълно в съзнание. Нещо проникваше в мозъка му подобно на бавно пълзяща в гората мъгла. Той чувстваше това смътно, защото, ако го бе почувствал напълно осезателно, щеше да бъде унищожен, така както би го унищожил огънят, който бушуваше отвъд тези стени. Подложен на това безстрастно, но щателно изследване, той не чувстваше нито надежда, нито страх, защото всичките му чувства бяха отнети. Струваше му се, че плува в свободно пространство, докато край него във всички направления се простираше една безкрайна геометрична мрежа от тъмни линии или нишки, по чието протежение се движеха малки кълба от светлина — някои бавно, някои със замайваща бързина. Веднъж той бе наблюдавал през микроскоп напречен разрез на човешки мозък и бе забелязал същата, прилична на лабиринт сложна мрежа от нервни влакна. Но онзи мозък беше мъртъв и статичен, докато онова, което Боумън виждаше сега, надвишаваше самия живот. Той мислеше, че наблюдава функционирането на гигантски разум, съзерцаващ Вселената, от която той представляваше толкова дребна частица. Видението, или илюзията, трая само миг. След това кристалните плоскости и решетки и взаимно преплитащите се перспективи от лееща се светлина трепнаха и изчезнаха, докато Дейвид Боумън премина в една област на съзнанието, каквото никога никакъв човек не бе изпитвал досега.

Отначало му се стори, че самото време тече назад. Беше готов да приеме дори и това чудо, докато схвана криещата се много по-дълбоко истина.

Източниците на паметта му буквално се източваха. В едно конкретно възпоминание той изживяваше отново миналото: хотелската стая, космическата капсула, пламтящия ландшафт на червеното слънце, блестящото сърце на галактиката, вратата, през която отново бе изплувал във Вселената. Не само виждаше, но и изживяваше всички впечатления, добити чрез сетивата си, както и всички емоции, които той изпитваше тогава, като всичко минаваше край него все по-бързо и по-бързо. Картината на живота му се развиваше също като видеомагнетофонен запис, който се развива с непрекъснато увеличаваща се скорост.

Ето, той отново се намираше на борда на „Дискъвъри“ и пръстените на Сатурн изпълваха небето. Ето повторението на диалога му с Хал. Видя как Франк Пуул напусна кораба, за да изпълни последната си задача; чу гласа на Земята, която го уверяваше, че всичка върви добре.

И дори когато изживяваше отново тези събития, Боумън знаеше, че всичко действително се развива добре. Той се връщаше обратно по коридорите на времето, а знанията и опитът му се източваха, докато той летеше обратно към детството си. Но нищо не се губеше: всичко онова, което той бе представлявал във всеки момент от живота си, се прехвърляше на по-сигурно съхранение. Дори и когато един Дейвид Боумън преставаше да съществува, друг ставаше безсмъртен.

Бързо и все по-бързо Боумън се връщаше в забравени години, както и в един по-прост свят. Лица, които беше обичал и които мислеше, че отдавна е забравил, му се усмихваха ласкаво. Той също им се усмихваше с обич, но без да изпитва някаква болка.

Най-сетне тази стремителна регресия започна да се забавя: кладенците на паметта му бяха почти пресушени. Времето започна да тече все по-бавно, като се приближаваше до един момент на стаза — също като махалото на часовник, което, стигнало до края на описваната от него дъга, изглежда като че ли замръзва за един вечен миг, преди да започне следващия си цикъл.

Този момент извън времето премина. Махалото тръгна по обратния си път. В една празна стая, плаваща сред огньовете на една двойна звезда, отстояща на двайсет хиляди светлинни години от Земята, едно бебе отвори очи и започна да плаче.