Артър Кларк
Една одисея в космоса през 2001-та година (40)

В окото

„Дискъвъри“ изглеждаше точно така, както Боумън бе го видял последния път от космоса, когато корабът се движеше в орбита около Луната, заемаща половината небе. Може би имаше някои малки промени. Той не беше много сигурен в това, но някои от външните му надписи, показващи предназначението на различните люкове, свръзки, пъпни щепсели и други средства за окачване, бяха избледнели вследствие на продължителното въздействие на неекранираната слънчева светлина.

Сега Слънцето представляваше нещо, което никой не би разпознал. То беше твърде блестящо, за да бъде звезда, но човек можеше да гледа в него съвсем спокойно. То изобщо не топлеше. Когато свали ръкавицата си и изложи ръката си на лъчите му, които проникваха през прозореца на космическата му капсула, Боумън не усети нищо. По същия начин можеше да се опитва да се сгрее на лунна светлина. Странният ландшафт на осемдесет километра под него също не напомняше далечната Земя.

Боумън напускаше може би за последен път металния свят, който в продължение на толкова месеци беше негов дом. Дори ако не се върнеше, корабът щеше да продължава да изпълнява своите задължения, предавайки на Земята данните, отчитани от инструментите, докато настъпеше някоя последна, катастрофална повреда в електронните апаратури.

А ако се завърнеше? Вярно е, че можеше да остане жив дори и здрав още няколко месеца. Но това беше всичко, защото хибернационната система беше безполезна без наличието на робот, който да я контролира. Не съществуваше възможност да остане жив до деня когато „Дискъвъри II“ щеше да се срещне с Япет след четири или пет години.

Той изостави тези мисли, докато златният полумесец на Сатурн се издигаше на небето пред него. В цялата история на човечеството той беше единственият човек, видял това зрелище. За Земята Сатурн винаги бе показвал целия си осветен диск, обърнат изцяло към Слънцето. Сега той представляваше изящно очертан лък, а пръстените му образуваха тънка линия, минаваща през него подобно на стрела, готова да отлети към самото Слънце.

В линията на пръстените се виждаха блестящият като звезда Титан, както и подобните на искри други спътници. Преди да изтече този век, хората щяха да ги посетят, но самият той никога нямаше да узнае скритите в тях тайни.

Рязко очертаната граница на сляпото бяло око идваше към него. Още сто и шейсет километра и за по-малко от десет минути той щеше да се намира над целта. Искаше му се да узнае дали думите му стигаха до Земята, която се намираше на един час и половина път, със скоростта на светлината. Щеше да бъде жестока ирония на съдбата, ако той потънеше в мълчание вследствие някаква повреди в релейната система и никой не узнаеше какво е станало с него.

„Дискъвъри“ все още се виждаше като блестяща звезда на черното небе далеч над него. Спускайки се, Боумън увеличаваше скоростта си, но скоро спирачните двигатели на капсулата щяха да го забавят и тогава корабът щеше да излезе вън от зрителното му поле, оставяйки го сам над тази светеща равнина с черната загадка в нейния център.

Над хоризонта започна да се издига един блок от абанос, който затъмни намиращите се зад него звезди. Боумън завъртя капсулата около жироскопите и използва пълната тяга на реактора, за да намали орбиталната скорост. Описвайки дълга дъга, той се спускаше към повърхността на Япет.

Тази маневра би изисквала много гориво, ако се слизаше на някое астрономическо тяло с по-мощна гравитация. Но тук космическата капсула едва ли тежеше десетина килограма; няколко минути капсулата щеше да виси в пространството, след което трябваше да изразходва значителна част от горивото си, а с това Боумън се лишаваше от всяка надежда да се завърне на все още орбитиращия кораб. Но и това може би нямаше вече особено значение…

Корабът се намираше само на осем хиляди метра височина и се насочваше право към грамадната тъмна маса, която се издигаше в такова геометрично съвършенство над идеалната равнина. Тя беше също така гладка, както равната бяла повърхност под нея. Досега Боумън не бе схванал колко огромна бе в действителност. Малко сгради на Земята бяха толкова големи. Снимките, които Боумън бе направил, подложени на най-грижливи измервания, показваха, че тя е висока почти 550 метра. Доколкото можеше да прецени, пропорциите й бяха същите както на „Т.М.А.-1“ — това странно съотношение 1:4:9.

— Сега се намирам на около пет километра и съм на височина хиляда и двеста метра. Все още не забелязвам никакво движение — уредите също нищо не отбелязват. Стените са абсолютно гладки и полирани. След толкова време човек би очаквал те да бъдат повредени от някой метеорит!

И няма никакви отпадъци върху… — смятам, че мога да го нарека покрив. Също липсва и каквото и да е отверстие. Надявам се да намеря някакъв начин да вляза…

Сега се намирам на сто и петдесет метра височина и вися точно над него. Не искам да губя време, защото „Дискъвъри“ ще слезе скоро под хоризонта. Насочвам се за кацане. Покривът изглежда достатъчно здрав, а и дори да не е, веднага ще излетя.

Само минутка — странно…

От учудване и изненада гласът на Боумън секна. Той не беше уплашен, нито разтревожен, просто не можеше да опише онова, което виждаше.

Той висеше над голям плосък правоъгълник, дълъг 244 метра и широк 61 метра, направен от нещо, което изглеждаше здраво като скала. Но сега то като че ли започваше да се отдръпва от него. Подуваше се нещо като онези оптически илюзии, когато един тримерен предмет изглежда като че ли се сгъва навътре — като по-близките и по-далечните му страни сменят местата си. Тъкмо това ставаше с тази грамадна, очевидно здрава сграда. Невъзможно, невероятно! Това не беше вече монолит, който се издигаше високо над една равнина. Това, което изглеждаше като покрив, потъна в безкрайни дълбини. За миг на Боумън се стори, че гледа в някаква отвесна шахта — един правоъгълен тунел, който отхвърляше законите на перспективата, защото размерите му не намаляваха с разстоянието…

Окото на Япет беше мигнало, сякаш да махне някаква дразнеща го прашинка. Дейвид Боумън има време само да произнесе едно несвързано изречение, което хората от ръководството на експедицията, намиращи се на един милиард и половина километра и на деветдесет минути в бъдещето, никога нямаше да забравят:

— Тя е куха — и продължава до безкрайност и — о, Боже, — тя е пълна със звезди!