Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Одисея в космоса (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
2001: A Space Odyssey, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 74 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Popovster (2006)
Корекция
Mandor (2006)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

Една одисея в космоса през 2001-та година. 1982. Изд. Наука и изкуство. ІІ издание. Превод: Владимир Христов Джейков [2001: A Space Odyssey]. Художник: Николай ПЕКАРЕВ. Формат: 16/60/84. Печатни коли: 12.17. Издателски No.25664. Индекс Ч820. Страници: 204.

 

Първото издание е от 1974 на същото издателство.

История

  1. — Корекция

Новата скала

Късно през тази нощ Муун-Уочър се събуди внезапно. Уморен от напрежението и бедите през деня, той беше заспал по-дълбоко, отколкото обикновено. Въпреки това изведнъж се сепна при първото слабо дращене, идващо откъм долината.

Муун-Уочър седна в зловонния мрак на пещерата, напрегна сетива, за да долови всичко, което ставаше в нощта, и бавно в душата му се промъкна страх. Никога през живота си, който беше два пъти по-дълъг от живота на повечето от членовете от неговия вид, той не беше чувал подобен звук. Големите котки се приближаваха тихо и единственото нещо, което ги издаваше, беше сриването от време на време на пръст или случайното изпращяване на някое сухо клонче. Онова, което Муун-Уочър чу, бе продължително скриптене, което постоянно се засилваше. Като че ли някакво гигантско животно се движеше в нощта, без ни най-малко да се опитва да се прикрива и без да обръща внимание на препятствията. Дори веднъж Муун-Уочър безпогрешно долови шума, предизвикан от изкореняването на един храст; слоновете и динотериите често правеха това, но те се движеха безшумно като котки.

А след това се чу звук, който Муун-Уочър не можа да идентифицира, защото никога дотогава такъв звук не бе чуван в историята на света. Това беше звънът на стомана, удряща се о камък.

Муун-Уочър застана лице срещу лице с Новата скала, когато поведе своите надолу към реката при първите зари на утринта. Той почти бе забравил ужасите на нощта, защото след първия шум нищо не се беше случило. Ето защо той дори не свърза този странен предмет с понятието за опасност или страх. В края на краищата в него нямаше нищо, което да вдъхва тревога.

Това беше правоъгълен блок, три пъти по-висок от него, но достатъчно тесен, за да го обхване с ръце. Бе направен от някакъв напълно прозрачен материал. Всъщност той мъчно можеше да бъде забелязан, освен когато лъчите на изгряващото слънце проблясваха по ръбовете му. Тъй като Муун-Уочър никога не беше виждал лед или дори кристално чиста вода, нямаше естествен предмет, с който да може да го сравни. Несъмнено предметът беше доста привлекателен и при все че мъдростта диктуваше да се отнася предпазливо към всичко ново, той не се колеба дълго и се промъкна до него. И тъй като нищо не се случи, той протегна ръка и почувства студена твърда повърхност.

След няколкоминутна интензивна размисъл Муун-Уочър стигна до едно блестящо обяснение. Сигурно това беше скала, която беше израснала през нощта. Имаше много растения, които растяха по този начин — бели, месести, приличащи на заоблени камъни, които като че ли избуяваха през нощните часове. Наистина те бяха малки и закръглени, докато предметът пред него беше голям и с остри ръбове; но дори и по-големи философи от Муун-Уочър, които щяха да живеят много по-късно, не биха обърнали внимание на също така характерни изключения от своите теории.

Този действително великолепен образец на абстрактен начин на мислене доведе Муун-Уочър след три-четири минути до едно умозаключение, което той незабавно подложи на изпробване. Белите, прилични на закръглени камъни, растения бяха извънредно вкусни (въпреки че някои от тях предизвикваха остро заболяване), а може би този висок камък…?

Няколко близвания и захапвания бързо разсеяха илюзиите му. В него нямаше нищо хранително, ето защо, както всеки здравомислещ човек-маймуна, той продължи пътя си към реката и забрави кристалния монолит, увлечен в ежедневното обичайно крещене срещу Другите.

Днес търсенето на храна бе твърде неуспешно и групата трябваше да се отдалечи няколко километра от пещерите, за да намери нещо за ядене. Към обяд една от по-крехките самки припадна поради безмилостната горещина; наблизо нямаше никакъв подслон, където да се приюти. Другарките й се струпаха около нея, крещейки и плачейки от съчувствие, но никоя с нищо не можеше да й помогне. Ако не бяха толкова изтощени, можеха да я носят, но те нямаха излишна енергия за подобна проява на милосърдие. Трябваше да я оставят с надеждата, че силите й ще се възстановят.

Привечер на път за дома минаха покрай същото място; не се виждаше нито една кост.

По здрач, оглеждайки се предпазливо, за да не бъдат изненадани от подранили хищници, всички бързо утолиха жаждата си в рекичката и започнаха да се катерят към пещерите си. Намираха се на около сто метра от Новата скала, когато чуха звук.

Той бе едва доловим, но те се спряха като вкаменени и застанаха парализирани на пътеката с увиснали челюсти. Това беше еднообразна, подлудяващо повтаряща се вибрация, която се излъчваше от кристала и хипнотизираше всичко, което се намираше в обсега на нейното влияние. За пръв път — а и за последен — в продължение на три милиона години в Африка проехтя ритъмът на барабана.

Барабаненето ставаше все по-силно, по-настоятелно. Скоро хората-маймуни започнаха да се движат като сомнамбули към източника на този принуждаващ ги към покорност звук. Понякога те правеха малки танцови стъпки, тъй като кръвта им отговаряше на ритмите, които техните потомци щяха да създадат след стотици хиляди години. Напълно изпаднали в транс, те се струпаха около монолита, забравяйки трудностите през деня, опасностите на наближаващия мрак и празните си стомаси.

Барабаненето се засили, а нощта стана още по-тъмна. Когато сенките се удължиха и последната светлина изчезна от небето, кристалът започна да свети.

Най-напред той загуби прозрачността си и се обля в млечнобледа фосфоресцентна светлина. По повърхността му и вътре в него се движеха призраци с неопределени форми. Те се преливаха в снопове от светлини и сенки, образувайки въртящи се и преплитащи се лъчеобразни форми.

Все по-бързо и по-бързо се въртяха светлинните кръгове, като успоредно с тях се засилваше и барабанният звук. Напълно хипнотизирани, хората-маймуни се взираха с увиснали челюсти в тази чудна пиротехническа проява. Те вече бяха забравили инстинктите на своите прадеди, както и суровите уроци на живота. При обикновени условия нито един от тях нямаше да бъде толкова далеч от пещерата си в такъв късен вечерен час, защото околните храсти бяха пълни със замръзнали форми и втренчени очи: нощните животни се бяха спрели, за да наблюдават какво ще стане по-нататък.

Сега въртящите се кръгове светлина започнаха да се сливат и лъчите се превърнаха в светли снопове, които бавно изчезваха в пространството, въртейки се около осите си. Те се раздвояваха и така получените линии образуваха вълни, променяйки бавно ъглите си на пресичане. Фантастични, бързо движещи се геометрични форми проблясваха и изчезваха, докато пламтящите мрежи се вплитаха и разплитаха. А хората-маймуни гледаха хипнотизирани. Те бяха пленници на светещия кристал.

Те изобщо не можеха да предположат, че кристалът сондираше техните души, изследваше и опипваше техните тела, изучаваше реакциите и преценяваше възможностите им. Отначало всички стояха приклекнали, представлявайки неподвижна картина. Те бяха като вкаменени. След това човекът-маймуна, намиращ се най-близо до кристалния блок, внезапно оживя.

Той не се помръдна от мястото си, обаче тялото му загуби сковаността си и започна да се движи подобно на кукла, направлявана от невидими конци. Главата му се обръщаше ту на едната, ту на другата страна. Устата му безшумно се отваряше и затваряше; пръстите на ръцете му се свиваха и отпускаха. След това се наведе, взе един дълъг стрък трева и се опита да го върже на възел с несръчните си пръсти.

Той приличаше на същество, обладано от зъл дух, борещо се срещу някакъв демон, който бе станал господар на тялото му. Задъхваше се и очите му бяха пълни с ужас, докато се опитваше да принуди пръстите си да извършват движения, много по-сложни от всички движения, които се бе опитвал да извършва досега.

Въпреки усилията си той успя само да пречупи стръка трева на няколко парчета. Щом парчетата паднаха на земята, силата, която го направляваше, го напусна и той отново се вцепени.

Друг човек-маймуна се съживи и извърши същата процедура. Той беше по-млад индивид, по-способен да реагира и успя там, където по-старият бе претърпял неуспех. На планетата Земя бе вързан първият груб възел…

Други хора-маймуни извършиха по-странни и още по-безсмислени неща. Някои от тях вдигаха опънатите си напред ръце и се опитваха да докоснат върховете на пръстите си най-напред с отворени очи, а след това с едно затворено око. Някои бяха заставени да се взират в геометричните форми в кристала, които ставаха все по-сложни и по-фини, докато отделните линии се сляха в неясно сиво петно. Всички чуваха чисти, единични звукове с различна височина, които скоро надминаха възприемащата възможност на слуха им.

Когато дойде ред на Муун-Уочър, той почти не изпита страх. Главното му усещане бе някакво смътно възмущение, защото мускулите му се гърчеха и крайниците му се движеха под заповеди, които не бяха негови.

Без да знае защо, той се наведе и взе един малък камък. Изправяйки се, видя, че в кристалния блок има нов образ.

Мрежите и движещите се танцуващи форми бяха изчезнали. Вместо тях се виждаха концентрични кръгове, които заобикаляха малък черен диск.

Покорявайки се на мълчаливите заповеди, диктувани в мозъка му, той хвърли камъка с тромаво движение. Камъкът не улучи целта с близо един метър.

„Опитай отново“, гласеше новата заповед. Той потърси и намери нов камък. Този път улучи блока, който издаде звънтящ звук. Попадението беше все още далеч от целта, но прицелът се подобряваше.

При четвъртия опит той беше само на няколко сантиметра от центъра на мишената. Чувство на неописуемо удоволствие, почти сексуално по сила, нахлу в душата му. След това заповедите прекъснаха, той не усещаше никакъв импулс да върши каквото и да било, освен да стои и да чака.

Един след друг всички бяха обладавани за кратко време от „злия дух“. Някои успяваха да се справят със задачите, които им бяха поставяни, но повечето претърпяваха неуспех; всички обаче бяха съответно награждавани с пристъпи на удоволствие или усещаха болка.

Сега от блока бликаше еднообразна светлина, фигурите бяха изчезнали, така че той приличаше на светеща колона, открояваща се сред околния мрак. Сякаш ставайки от сън, хората-маймуни се отърсиха и поеха по пътеката, водеща към пещерите. Те не се обърнаха, нито се изненадаха от странната светлина, която ги водеше към домовете им — и към неизвестното бъдеще, дори към звездите.