Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Одисея в космоса (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
2001: A Space Odyssey, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 74 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Popovster (2006)
Корекция
Mandor (2006)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

Една одисея в космоса през 2001-та година. 1982. Изд. Наука и изкуство. ІІ издание. Превод: Владимир Христов Джейков [2001: A Space Odyssey]. Художник: Николай ПЕКАРЕВ. Формат: 16/60/84. Печатни коли: 12.17. Издателски No.25664. Индекс Ч820. Страници: 204.

 

Първото издание е от 1974 на същото издателство.

История

  1. — Корекция

Закъснялата зора

Главната херметизирана куполообразна постройка в обекта „Т.М.А.-1“ бе с диаметър около 6 метра и бе направо претъпкана. Самоходът бе скачен с нея чрез един от двата си въздушни шлюза и по този начин се получаваше ценно допълнително жизнено пространство.

В този полукръгъл, двустенен балон живееха, работеха и спяха шестимата учени и техници, придадени към обекта. То съдържаше също по-голямата част от съоръженията и инструментите, както и припасите, които не можеха да бъдат оставени в безвъздушното пространство, съдовете за готвене, тоалетните принадлежности, геоложките проби и един малък телевизионен екран, чрез който обектът можеше да се държи постоянно под наблюдение.

Флойд не се изненада, когато Халворсен заяви, че предпочита да остане в купола. Той направи това с възхитителна откровеност.

— Считам скафандрите за необходимо зло — каза той. — Аз обличам скафандър четири пъти в годината, когато извършвам тримесечните си проверки. Ако нямате нищо против, ще остана тук и ще наблюдавам всичко по телевизионния екран.

Отчасти този предразсъдък вече не беше оправдан, защото последните модели скафандри бяха несравнимо по-удобни, отколкото недодяланите бронирани облекла, носени от първите изследователи на Луната. Те можеха да се облекат за по-малко от една минута дори без чужда помощ, а освен това бяха напълно автоматизирани. Скафандърът МК-У, който Флойд носеше сега, можеше да го предпази от най-голямата опасност, на която човек можеше да бъде изложен на Луната както денем, така и нощем.

Придружен от д-р Майкълз, Флойд премина в малката вакуумна камера. След като шумът на помпите замря и скафандърът почти неусетно се втвърди около тялото му, той се почувства заобиколен от тишината на празното пространство.

Тази тишина беше нарушена от звука на вътрешното му радио.

— Налягането е „о кей“, нали д-р Флойд? Дишате ли нормално?

— Да, чувствам се добре.

Придружителят му грижливо провери всички циферблати, скали и датчици на външната страна на скафандъра на Флойд, след което каза:

— Добре. Да вървим!

Външната врата се отвори и прашният лунен пейзаж се разкри пред тях под мъждукащата земна светлина.

С предпазливи движения Флойд последва Майкълз навън. Да се ходи не бе трудно. Всъщност, колкото и парадоксално да звучеше, от момента, от който бе кацнал на Луната, сега в скафандъра той се чувстваше най-удобно. Допълнителната тежест и слабото съпротивление, които той оказваше на движенията, създаваха известна илюзия за обикновено земно притегляне.

Един час след пристигането на групата картината се беше вече променила. Въпреки че звездите и земният полудиск все така грееха, четиринайсетдневната лунна нощ почти беше свършила. Пламтенето на слънчевата корона създаваше илюзията за изгрев на луна на източната част на небето; внезапно върхът на радиомачтата, издигащ се трийсет метра над главата на Флойд, като че ли пламна: върху него бяха попаднали първите лъчи на все още скритото Слънце.

Флойд и Майкълз изчакваха главният надзирател и двамата му помощници да излязат от камерата, след което бавно се запътиха към кратера. Когато стигнаха до него, над източната част на хоризонта се появи тънка дъга с непоносим блясък. Въпреки че Слънцето щеше да освети ръба на бавно въртящата се Луна след повече от един час, звездите бяха вече изчезнали.

Кратерът все още беше в сянка, но прожекторите, монтирани по ръба му, хвърляха силна светлина във вътрешността. Когато Флойд се запъти надолу по отъпканата пътека към черния правоъгълник, той бе обладан не само от чувство на благоговение, но и на безпомощност. Тук, пред самото преддверие на Земята, човекът беше изправен лице с лице с една тайна, която може би никога нямаше да бъде разгадана. Преди три милиона години нещо бе минало по този път, беше оставило този непознат и може би непознаваем символ на своята цел и се беше завърнало на планетите — или на звездите.

Радиото, монтирано в скафандъра на Флойд, прекъсна замечтаността му.

— Тук надзирателят на проекта. Моля всички да се наредят на тази страна, за да направим няколко снимки. Д-р Флойд, моля, застанете в средата — д-р Майкълз — благодаря…

Никой освен Флойд не си помисли, че във всичко това има нещо смешно. Но той честно призна пред себе си, че се радва, че някой бе донесъл фотокамера. Тази снимка несъмнено щеше да придобие историческо значение и затова му се искаше да притежава едно копие. Надяваше се, че лицето му ще се вижда ясно през шлема на скафандъра.

— Благодаря ви, господа — каза фотографът, след като всички бяха позирали някак си смутено пред монолита и бе направил десетина снимки. — Ще поискаме от фотолабораторията при базата да ви изпрати фотокопия.

След това вниманието на Флойд бе изцяло привлечено от абаносовия монолит. Той бавно го заобиколи, разгледа го под всички ъгли, опитвайки се да запечата странния му вид в паметта си. Не очакваше да открие нещо, защото знаеше, че всеки квадратен сантиметър от него бе подлаган на най-щателно изследване.

Слънцето бавно се издигаше над ръба на кратера и лъчите му обливаха източната страна на блока, който като че ли поглъщаше всяка частица светлина, сякаш никога преди не беше правил това.

Флойд реши да извърши прост експеримент: той застана между монолита и Слънцето и потърси собствената си сянка върху гладката черна повърхност — нямаше и следа от сянка. Най-малко десет киловата топлинна енергия падаха върху блока и ако във вътрешността му имаше нещо, то това нещо трябваше бързо да се свари.

„Колко странно, помисли си Флойд, да стоиш тук, докато този — този предмет вижда дневна светлина за първи път от момента, когато на Земята са започнали ледниковите периоди.“ И отново се почуди на черния му цвят. „Цвят, който идеално поглъща слънчевата енергия“, помисли той. Но веднага пропъди тази си мисъл, защото кой би бил толкова безумен да закопае шест метра под земята един уред, действащ със слънчева енергия?

Той погледна към Земята, която започваше да избледнява на утринното небе. Само шепа хора от шестте милиарда жители на земното кълбо знаеха за това откритие. Как ли ще реагира светът на тази новина, след като забраната върху съобщенията от Луната бъде премахната?

Политическите и социалните последици биха били огромни. Всеки наистина интелигентен човек — всеки, който можеше да вижда малко по-далеч от носа си — щеше да разбере, че животът му, ценностите му, философията му незабележимо са се променили. Дори и ако нищо не бъдеше открито относно „Т.М.А.-1“ и монолитът останеше вечна неразгадана тайна, човекът щеше да знае, че той не е сам във Вселената. Въпреки че бяха минали милиони години, онези, които някога са стояли тук, можеше да се върнат, а ако не те, можеше да дойдат други. Бъдещето вече не изключва тази възможност.

Флойд беше погълнат от тези мисли, когато внезапно високоговорителят в шлема му издаде пронизителен електронен писък, наподобяващ някакъв мощен сигнал. Неволно той се опита да запуши ушите си с облечените си в скафандъра ръце, но бързо съобрази и трескаво затърси бутона на усилвателя на приемника си. Докато обаче го търсеше пипнешком, се разнесоха още четири писъка. След това настъпи гробна тишина.

Всички, които се намираха около кратера, се бяха вкаменили от изненада.

„Значи радиоуредбата ми е в ред“, си каза Флойд, защото всички бяха чули тези пронизителни електронни писъци.

След три милиона години мрак „Т.М.А.-1“ бе приветствал лунната зора.