Артър Кларк
Една одисея в космоса през 2001-та година (34)

Посланик

През последните три месеца Дейвид Боумън се беше приспособил до такава степен към самотния си начин на живот, че трудно можеше да си припомни някакъв друг начин на съществуване. Беше преминал отвъд отчаянието и отвъд надеждата и се бе нагодил към едно до голяма степен автоматично ежедневие, прекъсвано от време на време от случайни кризи — когато една или друга система на „Дискъвъри“ проявяваше признаци на неизправност.

Но Боумън не бе преминал отвъд любопитството и често мисълта за целта, към която се насочваше, го изпълваше с чувство на възторг, на мощ. Той бе не само представител на цялата човешка раса — действията му през следващите седмици можеха да имат решаващо значение за нейното бъдеще. През цялата история на човечеството никога не бе съществувало подобно положение. Той беше извънреден и пълномощен посланик на цялото човечество.

Съзнанието за този факт го подкрепяше всестранно. Той се поддържаше чисто и спретнато. Колкото и да беше уморен, никога не пропускаше да се обръсне. Знаеше, че ръководството на мисията го наблюдава внимателно, търсейки първите признаци на някаква ненормална проява. Беше решил усилията им да останат напразни, поне що се отнасяше до някои сериозни симптоми.

Боумън беше забелязал вече известни промени в поведението си, но при създадената обстановка би било абсурдно да се очаква нещо друго. Той не можеше вече да търпи тишина, затова изключваше приемника само когато спеше или разговаряше по радиото със Земята; иначе цялата озвучителна система на кораба работеше с почти болезнена сила.

Тъй като чувстваше нужда да чува човешки глас, той започна най-напред да слуша класически пиеси — специално произведенията на Шоу, Ибсен и Шекспир — или пък поезия от огромната магнетофонна дискотека на „Дискъвъри“. Обаче проблемите, които се разглеждаха в тях, му се струваха толкова далечни или толкова лесно разрешими при наличието на малко здрав разум, че след известно време той загуби интерес към тях.

Ето защо премина към опери — обикновено италиански или не — меки, така че се разсейваше дори и от минималното интелектуално съдържание на повечето произведения. Тази фаза трая две седмици, след което разбра, че тези великолепно обработени гласове само изострят самотността му. Този цикъл завърши с Реквиема на Верди, който никога не бе слушал на Земята. Гръмкото изпълнение на „Dies irae“^[1] звучеше зловещо в празния космически кораб и напълно го разстрои, а когато от небето проехтяха тръбите на Страшния съд, той не можа повече да издържи.

След това слушаше само инструментална музика. Започва с романтиците, но ги отхвърли един след друг, тъй като емоционалните им излияния започнаха да го потискат. Сибелиус, Чайковски, Берлиоз траяха няколко седмици, а Бетховен значително по-дълго. Като много други хора той намери най-сетне спокойствие в абстрактната музика на Бах, която от време на време украсяваше с Моцарт.

И така „Дискъвъри“ продължаваше пътя си към Сатурн, като в него често кънтеше хладната музика на клавесина — замръзналите мисли на един мозък, който се бе превърнал на прах още преди двеста години.

* * *

Дори и от шестнайсет милиона километра Сатурн изглеждаше вече по-голям от Луната, гледана от Земята. За невъоръжено око той представляваше прекрасна гледка, а през телескопа тя беше невероятна.

Планетата можеше да бъде взета по погрешка за Юпитер в някоя от неговите спокойни фази. И тук се виждаха същите пояси от облаци — макар и по-бледи и по-трудно различими, отколкото на малко по-големия Юпитер, — а и същите грамадни колкото континенти зони на турбулентност, движещи се бавно в атмосферата. И все пак между двете планети съществуваше очебийна разлика. Още при пръв поглед ставаше ясно, че Сатурн няма сферична форма. Той беше толкова сплеснат откъм полюсите си, че понякога създаваше впечатление, че е леко деформиран.

Но красотата на пръстените постоянно отклоняваше погледа на Боумън от планетата. По сложността на детайлите и нежните си цветове те представляваха една Вселена сами за себе си. Освен голямата главна пролука между вътрешните и външните пръстени имаше поне още петдесет други подразделения или разграничения с ясно очертани изменения в блясъка на този гигантски ореол на планетата. Изглеждаше, като че ли Сатурн е заобиколен от десетки концентрични обръчи, които се допираха помежду си; всички те бяха толкова плоски, сякаш бяха изрязани от най-тънка хартия. Системата от пръстени изглеждаше като изящна творба на художник, крехка играчка, на която човек може само да се възхищава, без да я докосва. Боумън лесно можеше да схване гигантските й размери и да се убеди, че ако планетата Земя бъдеше поставена тук, тя би изглеждала като сачма, търкаляща се по ръба на чиния.

Понякога зад пръстените преминаваше някоя звезда, която при преминаването си загубваше малко от блясъка си. Тя продължаваше да блести и през полупрозрачната материя, въпреки че често започваше леко да трепти, когато биваше засенчена от някой по-голям откъс от кръжащите по орбита отломки.

Както беше известно още от деветнайсетия век, пръстените не представляваха твърда материя — това би било невъзможно от механична гледна точка. Те се състояха от милиарди отломки — вероятно останките на някой спътник, приближил се твърде близо и разкъсан на парчета от огромното притегляне на планетата. Но какъвто и да беше техният произход, човешката раса имаше щастието да наблюдава това чудо. То щеше да трае сравнително кратък период от историята на Слънчевата система.

Още през 1945 г. един британски астроном беше изтъкнал, че пръстените на Сатурн са временно явление. Те бяха подложени на гравитационни сили, които скоро щяха да ги разрушат. Според направените изчисления те са се образували доста скоро — само преди два-три милиона години.

Но никой не беше забелязал странното съвпадение, че пръстените на Сатурн са се появили едновременно с човешката раса.