Артър Кларк
Една одисея в космоса през 2001-та година (30)

Сам

Като малка, сложна играчка, инертен и неподвижен, корабът плаваше в празното пространство. Нямаше начин да се разбере, че той беше най-бързо движещият се предмет в Слънчевата система и че пътуваше много по-бързо от която и да било планета, орбитираща около Слънцето. Нито пък в него се забелязваше признак на живот. Всеки наблюдател би забелязал два злокобни признака: вратите на шлюза зееха и корабът бе заобиколен от рядък, бавно разпръскват се облак от отпадъци.

Разпръснати в пространството, обхващащо няколко километра, във всички направления се носеха парчета хартия, метални листове, всевъзможни отпадъци и тук-там облаци от кристали, които блестяха като скъпоценни камъни под светлината на далечното слънце. Това беше течност, изсмукана от кораба и моментално замръзнала. Всичко това бе непогрешим признак за катастрофа и напомняше останките, плаващи по повърхността на океана след потъването на голям кораб. Обаче в космическия океан никакъв кораб не можеше да потъне. Дори и разрушен, неговите останки щяха да продължават да следват завинаги първоначалната орбита.

И все пак корабът не беше напълно мъртъв, защото на борда му имаше електрическа енергия. През прозорците за наблюдение се виждаше слаба синкава светлина, а такава светлинка мъждукаше и в отворения шлюз. Там, където има светлина, все още може да има и живот.

Но ето че се забеляза някакво движение. Под синята светлинка в шлюза започнаха да трепкат сенки. Нещо излизаше в космоса.

Това беше цилиндричен предмет, грубо обвит в плат. Момент по-късно се появи втори и след това трети. Всички те бяха изхвърлени със значителна скорост. След няколко минути те бяха вече на стотици метри от кораба.

Измина още половин час. След това нещо много по-голямо изплава през шлюза: една от космическите капсули бавно си пробиваше път в космоса.

Много предпазливо, направлявана от реактора си, тя заобиколи корпуса и се закотви близо до основата на антената. От нея излезе фигура, облечена в космически скафандър. Тя поработи няколко минути върху цокъла на антената и се завърна в капсулата. След малко капсулата се отправи по обратния път към шлюза. Известно време тя стоя вън от отвърстието, като че ли й беше трудно да влезе без помощта, с която беше свикнала в миналото. Въпреки това след едно-две леки сблъсквания тя успя да се промъкне в шлюза.

Цял час нищо повече не се случи. Зловещите пакети отдавна бяха изчезнали от погледа, след като бяха отплували един след друг от кораба…

Вратите на шлюза се затвориха, отвориха се отново и пак се затвориха. Малко по-късно слабата синя аварийна светлина угасна и незабавно бе заместена от много по-силна. „Дискъвъри“ се възвръщаше към живот. Скоро се появи и по-сигурен признак. Голямата „купа“ на антената, която от часове насам се взираше безполезно в Сатурн, отново почна да се движи. Тя се завъртя към задната част на кораба към резервоарите с гориво и стотиците квадратни метра охладителни ребра. След това повдигна лице подобно на слънчоглед, търсейки слънцето…

Вътре в „Дискъвъри“ Боумън грижливо центрира кръстовките, насочвайки антената към непълния диск на Земята. Лишен от автоматичен контрол, той трябваше да регулира грижливо лъча, който сега се задържаше няколко минути в желаната посока, защото не се влияеше от импулсите, които го отклоняваха от целта.

Боумън влезе във връзка със Земята и започна да говори. Думите му пристигнаха на Земята след повече от един час и ръководството на мисията узна какво се беше случило. Трябваше да изминат два часа, преди отговорът да стигне до него.

А и беше трудно да си представи какво можеше да му отговор: Земята освен едно тактично, съчувствено „сбогом“.