Артър Кларк
Една одисея в космоса през 2001-та година (18)

Пътуването

Всекидневното управление на кораба бе запланувано най-грижливо и поне на теория Боумън и Пуул знаеха какво трябва да правят във всеки момент на денонощието. Те работеха на дванайсетчасови дежурства, замествайки се един друг, като никога не спяха в едно и също време. Обикновено дежурният оставаше на контролния пулт, докато неговият заместник се занимаваше общо с домакинството, инспектираше кораба, справяше се с дребните въпроси, които постоянно възникваха, или пък почиваше в кабината си.

При все че за капитан бе назначен Боумън, през тази фаза на мисията един външен наблюдател не би могъл да разбере кой командва кораба. Той и Пуул споделяха напълно както командването, така и отговорностите всеки 12 часа. Този факт поддържаше тренинга им в най-висока степен и свеждаше до минимум възможностите за търкания.

Денят на Боумън започваше в 06,00 часа корабно време. Ако закъснееше, Хал разполагаше с най-разнообразни сигнали и звънци, за да му напомни за дълга му, но тези сигнали никога не бяха използвани. Веднъж Пуул направи експеримент и изключи сигналите. Въпреки това Боумън автоматично стана точно навреме.

Първото му задължение през работния ден беше да постави стрелките на програмния регулатор на хибернатора с дванайсет часа напред. Ако тази операция не биваше извършена два пъти поред, Хал щеше да предположи, че както Пуул, така и Боумън са излезли от строя, и щеше да започне да действа по спешност.

След като направеше тоалета си и изометричните упражнения, Боумън сядаше да закуси и да прочете сутрешното радиоиздание на „Уърлд таймз“. На Земята той никога не четеше вестника така грижливо, както сега. Дори и най-дребните клюки в обществото, най-незначителните политически слухове му се струваха крайно интересни, щом вестникът се появеше на екрана.

В 07,00 часа той официално сменяше Пуул на контролния пулт и му донасяше от кухнята пластмасова тубичка с кафе. Ако — както обикновено — нямаше какво да се докладва и не предстояха някакви действия, той се заемаше с проверката на апаратурните данни и провеждаше редица тестове, за да открие евентуални повреди. Към 10,00 часа привършваше тази работа; след това започваше учебният период.

Боумън бе учил през повече от половината си живот и щеше да продължи да учи, докато престанеше да работи. Благодарение на проведената през двайсетия век революция в техниката на обучението и в боравенето с информация той притежаваше вече образование, равностойно на две или три висши образования и — нещо повече дори — можеше да си спомни 90% от онова, което бе учил.

Преди петдесет години щеше да бъде считан за специалист по приложна астрономия, кибернетика и по различните космически двигателни системи. При все това с искрено възмущение той би отрекъл, че изобщо е някакъв специалист. Никога не бе съумявал да съсредоточи интересите си само върху един предмет. Въпреки мрачните предупреждения на инструкторите си той бе настоял да се дипломира като магистър по обща астронавтика — един профил с мъглива и неясна учебна програма, предназначена за хора, при които тестовете за интелигентност се колебаеха между 130–135 и които никога нямаше да стигнат до върховете на своята професия.

Решението му бе правилно. С отказа си да специализира той се оказа по-късно подходящ за сегашната си задача. По същия начин и Франк Пуул, който понякога пренебрежително наричаше себе си „общ практик по космическа биология“, бе избран за идеален негов помощник. Двамата при нужда с помощта на огромното количество информация, складирано в Хал, можеха да се справят с всеки проблем, с който биха се сблъскали през време на пътуването, стига да запазят разума си здрав, да бъдат бдителни и да преповтарят заученото.

И така в продължение на два часа — от 10,00 до 12,00 часа, Боумън започваше диалог с един електронен преподавател с цел да провери общите си познания и да приема материал, специфичен за настоящата мисия. Той непрекъснато изучаваше плановете на кораба, диаграмите на различните схеми, профилите на пътуването или пък се опитваше да научи всичко, което бе известно за Юпитер, Сатурн и техните семейства от спътници.

На обяд той се оттегляше в трапезарията и предоставяше кораба на грижите на Хал, докато приготвяше обяда си. Но дори и тук той не губеше връзка със събитията, защото в малката трапезария-всекидневна имаше дубликат на визуалното табло за положението в кораба и Хал можеше да го повика всеки момент. Боумън обядваше заедно с Пуул, който след това трябваше да се оттегли да спи шест часа, но обикновено двамата гледаха редовните телевизионни програми, които се излъчваха за тях от Земята.

Различните менюта бяха планирани също така грижливо, както всяка част от мисията им. Храната, по-голямата част от която бе сухо замразена, бе много хубава и бе подбрана така, че да изисква най-малко грижи за приготвянето й. Те просто трябваше да отворят пакетчетата и да пуснат съдържанието им в автоматичната готварска машина, която сигнализираше, когато храната бе готова. Можеха да си хапват храни, които имаха вкуса и изглеждаха напълно като портокалов сок, яйца (приготвени във всякакъв вид), бифтеци, пържоли, печено, пресни зеленчуци, отбрани плодове, сладолед и дори току-що опечен хляб.

Следобед от 13,00 до 16,00 часа Боумън извършваше бавно и грижливо обиколка из кораба, т.е. в онази част, която бе достъпна. „Дискъвъри“ бе дълъг почти 140 метра, обаче малкият свят, обитаван от екипажа, се намираше изцяло в една четиринайсетметрова сфера, поместена в херметизирания корпус.

Тук се намираха всички системи за поддържане живота на екипажа, както и контролният пулт, който беше оперативното сърце на кораба. Под него се намираше един малък „космически гараж“ с три въздушни шлюза, през които с капсули за един човек можеше да се излиза навън от кораба, ако се наложеше да се извърши нещо извън неговия корпус.

„Екваториалната област“ на херметизираната сфера, т.е. тази, която на Земята би съответствала на зоната между Тропика на козирога и Тропика на рака, представляваше бавно въртящ се барабан с диаметър около 11 метра. Този въртящ се цилиндър или, ако искате, тази центрофуга, извършваше по едно завъртване всеки десет секунди и създаваше изкуствена гравитация, равна на гравитацията на Луната. Но тя бе достатъчна, за да предотврати физическата атрофия, която би настъпила вследствие на пълната липса на тегловност, като същевременно позволяваше да се извършват обикновените жизнени функции при нормални или почти нормални условия.

Ето защо в ротиращия цилиндър беше поместена кухнята, както и потребите, необходими при храненето, миенето и тоалета. Само тук човек можеше безопасно да си приготви горещи напитки и да манипулира с тях, доста опасни при състояние на безтегловност, защото човек може да се опари сериозно от плаващите капчици кипяща вода. Разрешен бе и проблемът за бръсненето, така че да няма безтегловни косми, които, „плавайки“ наоколо, могат да застрашат правилното функциониране на електрическите съоръжения и да бъдат опасни за здравето на екипажа.

По ръба на ротиращия цилиндър се намираха пет малки кабинки, в които всеки космонавт бе наредил собствените си вещи по свой вкус. Сега кабините се използваха само от Боумън и Пуул, а бъдещите обитатели на останалите три кабинки почиваха в електронните си саркофази в съседното помещение.

При нужда спинът на цилиндъра можеше да бъде спрян. В този случай инерцията се запазваше благодарение на един маховик и се включваше отново за възстановяване на въртенето. Нормално обаче той се въртеше постоянно, защото не беше трудно да се влезе в големия, бавно въртящ се цилиндър и да се изкачиш на ръце по един прът, намиращ се в центъра му, т.е. в зоната на нулевата гравитация. След като придобиеше известен опит, човек лесно можеше да се прехвърли в движещия се сектор и това той правеше автоматично, сякаш стъпваше на ескалатор.

Сферичният херметизиран корпус образуваше главата на една лека стрелоподобна структура, дълга около сто метра. Подобно на всички космически кораби, предназначени за дълбоки прониквания в космоса, „Дискъвъри“ бе твърде крехък и лишен от аеродинамична линия, за да може да навлезе в някаква атмосфера или пък да се противопостави на цялостното гравитационно поле на някоя планета. Корабът бе сглобен в орбита около Земята, изпробван при един полет до Луната и окончателно проверен в орбита около Луната. Той беше рожба на истинския космос и приличаше на него.

Непосредствено зад херметизирания корпус бяха монтирани четири големи резервоара с течен водород, а зад тях, образувайки едно дълго стройно „V“, се намираха ребрата на радиатора, които поемаха излишната топлина на ядрения реактор. Фино набраздени от множество тръби, през които протичаше охлаждащият флуид, те наподобяваха крилете на грамадно водно конче. Гледан под известен ъгъл, „Дискъвъри“ имаше далечна прилика с някогашните платноходи.

На самия край на V-то, на 90 метра от помещението на екипажа, се намираше екранираният ад на реактора и комплексът от фокусирани плочи, по които изтичаше пламтящата звездна материя на плазмения двигател. Този двигател бе свършил своята работа още преди няколко седмици, като беше извел „Дискъвъри“ от неговата „паркираща“ орбита около Луната. Сега реакторът работеше с минимална мощност само за да произвежда електроенергия за различните нужди в кораба, и грамадните лъчеобразни ребра на радиаторите, които се нажежаваха до червено, когато „Дискъвъри“ набираше ускорение при максимална тяга, сега бяха тъмни и студени.

Тъй като бе необходимо да се направи истинска екскурзия в космоса, за да се прегледа тази част от кораба, екипажът разполагаше с инструменти и телевизионни камери, действащи от разстояние, които даваха ясна картина за условията, при които работеше реакторът. Боумън чувстваше, че познава отблизо всеки квадратен метър от панелите на радиатора и всяка свързана с тях тръба.

Към 16,00 часа той завършваше проверката си и правеше подробен устен доклад до Ръководството на мисията на Земята, като говореше до момента, докато пристигнеше потвърждение, че са го чули. След това изключваше предавателя си, изслушваше каквото му се предава от Земята й отговаряше на зададените му въпроси. В 18,00 часа Пуул се събуждаше и той му предаваше командването. Сега разполагаше с шест свободни часа, които можеше да прекара, както желае. Понякога продължаваше да учи, понякога слушаше музика или пък гледаше филм. По-голямата част от времето прекарваше обаче в неизчерпаемата електронна библиотека на кораба. Той бе пленен от великите изследвания на миналото, нещо съвсем естествено при дадените обстоятелства. Понякога пътуваше по протежение на крайбрежието на една Европа, току-що излязла от каменната епоха, и стигаше почти до ледените мъгли на Арктика. Или пък две хиляди години по-късно преследваше манилските галеони заедно с Ансън, плаваше с Кук по протежение на неизследваната и опасна Голяма рифова бариера или заедно с Магелан извършваше първата обиколка на света по море. Той започна да чете и Одисеята, защото от всички книги тя го водеше най-живо отвъд бездните на времето.

За отмора винаги можеше да накара Хал да играят на някоя полуматематическа игра, включително дама, шах и домино. Ако Хал положеше усилия, би могъл да спечели всяка от тях, но това би се отразило зле върху морала му. Ето защо той бе програмиран да спечелва само петдесет процента от игрите и неговите партньори се преструваха, че не знаят това.

Последните часове от работния ден на Боумън бяха посветени на почистване и на дребни работи, след което в 20,00 часа той вечеряше пак с Пуул. През следващия час той можеше да води лични разговори със Земята.

Както всичките си колеги, Боумън не беше женен. Беше неуместно семейни хора да бъдат изпращани на толкова продължителна мисия. Въпреки че много момичета бяха обещали да чакат, докато експедицията се завърне, фактически никой не бе им повярвал. Отначало както Пуул, така и Боумън веднъж в седмицата влизаха в лична връзка със Земята, но мисълта, че много уши там ще слушат разговорите им, като че ли ги възпираше. Въпреки че пътуването едва беше започнало, топлотата и честотата на разговорите им бяха започнали да намаляват. Те бяха очаквали това: дългото отсъствие бе едно от неудобствата на живота на космонавта, както някога и на моряка.

Вярно — и това е добре известно, — че моряците намират компенсация по други пристанища, но за съжаление отвъд орбитата на Земята нямаше тропически острови, пълни с мургави девойки. Специалистите по космическа медицина естествено бяха разглеждали този проблем с обикновеното си въодушевление и бордната аптека на кораба притежаваше подходящи, но едва ли и блестящи заместители.

Преди да предаде дежурството, Боумън правеше окончателния си доклад и проверяваше дали Хал е предал всички данни, които уредите бяха записали през деня. След това, ако имаше желание, можеше да почете един-два часа или пък да гледа някой филм. В полунощ отиваше да си легне обикновено без да прибягва до помощта на електронаркоза.

Програмата на Пуул беше точно копие на неговата; двете програми съвпадаха, без да се появи каквото и да било търкане. И двамата мъже бяха твърде заети с работа и бяха твърде интелигентни и твърде разбрани, за да се карат. Ето защо пътуването се бе превърнало в едно спокойно ежедневие, протичащо без събития, и ходът на времето бе отбелязван само чрез сменянето на числата върху цифрените часовници.

Най-съкровената надежда на малкия екипаж на „Дискъвъри“ беше нищо да не наруши тази монотонност през идващите седмици и месеци.