Артър Кларк
Една одисея в космоса през 2001-та година (26)

Първият човек на Сатурн

Франк Пуул беше вършил тази работа и друг път, но той никога не считаше една операция за абсолютно подсигурена. В Космоса лекомислието е най-добрият начин за самоубийство. Той извърши обикновената си проверка на Бети и на склада й на части за еднократна употреба и въпреки че щеше да остане вън от кораба не повече от трийсет минути, искаше да се увери, че ще може да разполага с всичко необходимо за двайсет и четири часа пребиваване в Космоса. След това каза на Хал да отвори въздушния шлюз и отплува с Бети в бездната.

Космическият кораб изглеждаше точно така, както бе изглеждал и при последното излизане от него — с една голяма разлика. По-рано голямото параболично огледало на антената с далечен радиус на действие сочеше назад към невидимия път, изминат от „Дискъвъри“ — назад към Земята, която се въртеше толкова близо до топлите огньове на Слънцето.

Сега, след като липсваха насочващи сигнали, които да я управляват, плитката „чиния“ автоматично бе заела неутрално положение. Тя бе обърната напред по протежение на оста на кораба и следователно бе насочена приблизително към блестящия Сатурн — маяк, отстоящ на няколко месеца път. Пуул се питаше още колко проблема щяха да възникнат, докато „Дискъвъри“ достигне далечната си цел. Вглеждайки се по-внимателно, той можеше да види, че дискът на Сатурн не беше съвършен и че от двете си страни беше леко сплеснат — нещо, което никога досега не бе забелязано от невъоръжено човешко око и което се дължеше на пръстените. Щеше да бъде чудесно, си мислеше той, когато тази невероятна система от кръжащи по орбита прах и лед изпълни тяхното небе и „Дискъвъри“ се превърне завинаги в луна на Сатурн! Но това щеше да бъде напразно ако не успееха да възстановят връзката си със Земята.

Той пак паркира Бети на около шест метра от основата на антената и преди да отвори люка, предаде управлението на капсулата на Хал.

— Излизам навън — докладва той на Боумън. — Всичко се намира под контрол.

— Правилно! Много бих желал да видя тоз елемент.

— След двайсет минути ще го имаш на станока за изпробване. Обещавам ти.

За известно време настъпи тишина, тъй като Пуул извършваше бавното си отплаване към антената. След това Боумън, който седеше до контролния пулт, чу пъшкане и ръмжене.

— Може би ще трябва да оттегля обещанието си — една от самозаконтрящите се гайки заяжда. Изглежда, че съм я затегнал твърде много — уф, най-после се отвинти!

Отново настъпи продължително мълчание. След това Пуул извика:

— Хал, насочи светлините на капсулата с двайсет градуса вляво. Благодаря — сега е добре.

Някъде далече в дълбините на съзнанието на Боумън звънна предупредителен сигнал. Станало бе нещо странно — наистина не тревожно, но нещо необичайно. Той помисли няколко секунди, преди да установи причината.

Хал беше изпълнил заповедта, но не я бе потвърдил, както правеше винаги. След като Пуул свършеше работата, ще трябва да разгледат този…

Вън, закачен за цокъла на антената, Пуул беше твърде зает, за да забележи нещо. Той беше хванал електронната плочка в облечените си в ръкавици ръце, за да я извади от шлица. Тя излезе лесно и той я вдигна срещу бледата слънчева светлина.

— Ето го проклетото дяволче — каза той, обръщайки се към Вселената изобщо и към Боумън в частност. — Струва ми се, че е напълно „о кей“…

Изведнъж той млъкна. Очите му доловиха някакво внезапно движение — там, където не бе възможно да има никакво движение.

Обезпокоен, Пуул погледна нагоре. Светлината на двойката прожектори, които използваше, за да вижда в засенчените от слънчевата светлина места, беше започнала да се движи край него.

Може би Бети беше отплувала, а може би не бе я закотвил достатъчно грижливо… След това с изненада, толкова голяма, че просто не успя да се уплаши, той видя, че космическата капсула се насочваше право срещу него с пълна тяга на реактора си.

Това зрелище беше толкова невероятно, че нормалните му рефлекси замряха и той дори не направи опит да избегне втурващото се срещу него чудовище. В последния момент гласът му се възвърна и той извика:

— Хал! Спри я…!

Но беше много късно.

В момента на удара Бети се движеше доста бавно — тя не бе построена за силни ускорения. Но дори и движеща се само с шестнайсет километра в час, една маса от половин тон можеше да бъде смъртоносна на Земята, както и в Космоса…

Вътре в „Дискъвъри“ този прекъснат вик по радиото накара Боумън да подскочи толкова рязко, че само осигурителните колани го задържаха за седалката.

— Какво стана, Франк? — извика той.

Никакъв отговор.

Отново го повика. Пак никакъв отговор.

И тогава през широкия прозорец нещо се появи в зрителното му поле. С изненада, не по-малка от тази на Пуул, той видя, че това беше космическата капсула — с пълна тяга на реактора си, — която се насочваше към звездите.

— Хал — извика той. — Какво е станало? Включи всички спирачни реактори на Бети! Пълна спирачна тяга!

Нищо не се случи. Бети продължаваше да се отдалечава. След нея, закачен за спасителното въже, се появи скафандър. Един поглед бе достатъчен за Боумън, за да разбере, че най-лошото се беше случило. Провисналите очертания на скафандъра безпогрешно показваха, че в него няма вече никакво налягане и че той е разхерметизиран.

И все пак с глупава упоритост Боумън продължи да зове Пуул, сякаш някакво заклинание би могло да възвърне мъртвия:

— Ало, Франк… Ало Франк… Чуваш ли ме?… Чуваш ли ме? Махни с ръка, ако ме чуваш… Може би предавателят ти е повреден… Махни с ръка!

И тогава, като че ли в отговор на молбата му, Пуул махна с ръка.

За миг Боумън почувства как косите му настръхнаха. Думите, които беше на път да изрече, замряха на засъхналите му устни. Защото той знаеше, че приятелят му не можеше да бъде жив, и въпреки това бе махнал с ръка…

Спазма от надежда и ужас премина за миг, но студената логика замести чувствата. Набиращата ускорение капсула просто разтърсваше товара, който влачеше след себе си. Махането с ръка беше едно повторение на жеста на капитан Ахаб, чийто труп, удряйки се в туловището на белия кит, бе също махнал с ръка на екипажа на „Пикуод“.

След пет минути капсулата и нейният спътник изчезнаха сред звездите. Дейвид Боумън дълго се взира след нея в празнотата, която се простираше на милиони километри пред него към една цел, която той имаше чувството, че никога няма да достигне. Само една мисъл продължаваше да се набива в мозъка му.

Франк Пуул щеше да бъде първият човек, който щеше да стигне до Сатурн.