Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Одисея в космоса (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
2001: A Space Odyssey, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 74 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Popovster (2006)
Корекция
Mandor (2006)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

Една одисея в космоса през 2001-та година. 1982. Изд. Наука и изкуство. ІІ издание. Превод: Владимир Христов Джейков [2001: A Space Odyssey]. Художник: Николай ПЕКАРЕВ. Формат: 16/60/84. Печатни коли: 12.17. Издателски No.25664. Индекс Ч820. Страници: 204.

 

Първото издание е от 1974 на същото издателство.

История

  1. — Корекция

През астероидите

Седмица след седмица, движейки се като трамвай по точно предварително определената си орбита, „Дискъвъри“ се стрелна покрай орбитата на Марс и се насочи към Юпитер. За разлика от всички кораби, които кръстосваха небето или моретата на Земята, той не се нуждаеше дори и от едно докосване до управлението. Неговият курс бе определен от законите на гравитацията. Нямаше ненанесени на картата плитчини, нямаше опасни рифове, на които да се натъкне. Не съществуваше и най-малка опасност от сблъскване с кораб, защото между него и безкрайно далечните звезди нямаше друг кораб — поне направен от човек.

Въпреки това пространството, в което навлизаше, далеч не беше празно. Пред него се простираше една „ничия земя“, пресечена от следите на повече от един милион астероиди, като астрономите бяха точно установили орбитите на по-малко от десет хиляди. Само четири от тях бяха с диаметър над 150 км. Повечето представляваха гигантски камъни, които се носеха безцелно в пространството.

Срещу тях не можеше да се направи нищо, въпреки че и най-малкият можеше да разруши напълно кораба, ако се удареше в него със скорост десетки хиляди километра в час, но вероятността за такава среща беше незначителна. Защото в един кубически обем със страна един милион и шестстотин хиляди километра се падаше средно по един астероид. Ето защо екипажът на „Дискъвъри“ ни най-малко не се опасяваше, че корабът може да се срещне в една и съща точка и по едно и също време с някой астероид.

На осемдесет и шестия ден те трябваше да прелетят най-близо до един известен астероид. Той нямаше име и се означаваше само с номер 7794. Това беше скала с диаметър около 45 метра. Открит от Лунната обсерватория през 1997 г., той бе веднага забравен от всички, с изключение на търпеливите компютри на Бюрото за малките планети.

Когато Боумън застъпи дежурен, Хал бързо му напомни за предстоящата среща, но това не означаваше, че Боумън е забравил единственото предвидено по плана събитие през целия полет. Следата на астероида на фона на звездите и нейните координати в момента на максималното доближаване вече се бе появила на екраните. Записани бяха и наблюденията, които следваше да бъдат извършени. Очевидно екипажът щеше да бъде много зает, когато 7794 щеше да профучи само на 1400 км от кораба с относителна скорост сто двайсет и осем хиляди километра в час.

След като Боумън поиска от Хал да му представи телескопното изображение, на екрана се появи едно нарядко обсипано със звезди поле. Не се забелязваше нищо, което да прилича на астероид: всички образи дори и при най-голямо увеличение представляваха безизмерни точки светлина.

— Дайте ми обекта в кръстатия визьор — каза Боумън. Незабавно на екрана се появиха четири слаби и тънки линии, които заградиха една малка, едва забележима звездичка. Боумън я гледа няколко минути, запитвайки се дали Хал не е сбъркал. След това забеляза, че точицата светлина се движи бавно, едва доловимо на фона на звездите. Тя беше вероятно на разстояние осемстотин хиляди километра, но движението й показваше — по мащаба на космическите разстояния, че е толкова близо, че почти можеше да бъде докосната.

Когато шест часа по-късно Пуул се присъедини към него на контролния пулт, 7794 беше увеличил блясъка си стотици пъти и се движеше толкова бързо на звездния фон, че и въпрос не можеше да става за неговата самоличност. Той не представляваше вече точица светлина, а беше придобил формата на ясно видим диск.

Двамата се взираха в този минаващ по небето камък с вълнението на моряци, тръгнали на дълго плаване, които са срещнали бряг, на който не могат да слязат. При все че отлично знаеха, че 7794 бе само едно безжизнено, лишено от въздух парче скала, тези познания едва ли засягаха чувствата им. Това парче скала бе единствената твърда материя, която срещаха от тази страна на Юпитер, който все още се намираше на триста и двайсет милиона километра.

През мощния телескоп можеше да се види, че астероидът е с крайно неправилни форми и че бавно се върти около себе си. Понякога той изглеждаше като сплесната сфера, а понякога наподобяваше груба тухла. Периодът на ротацията му бе малко повече от две минути. По повърхността му се виждаха безразборно разхвърляни пъстри петна от светлина и сянка и когато отделни плоскости или издатини от кристална материя проблясваха под слънчевата светлина, той често светваше като далечен прозорец.

Астероидът щеше да профучи край тях със скорост около 48 километра в секунда и те разполагаха само с няколко кратки минути, за да направят наблюдение отблизо. Автоматичните камери направиха десетки снимки, а отразените вълни на радара бяха грижливо записани за бъдещ анализ. Освен това те едва успяха да изпратят една ударна сонда.

Сондата не носеше никаква апаратура, защото никакъв инструмент не би могъл да оцелее след удар при такива космически скорости. Сондата представляваше малък метален снаряд; той бе изстрелян от „Дискъвъри“ по траектория, която трябваше да пресече траекторията на астероида.

Докато часовникът отмерваше секундите преди удара, напрежението на Пуул и Боумън растеше. Колкото и да беше принципно прост този експеримент, той бе крайна проверка на прецизността на техните съоръжения. Те се бяха прицелили в мишена с диаметър около 45 метра, отстояща на няколко хиляди километра от тях…

И ето че в тъмната част на астероида внезапно избухна ослепителна светлина. Малкият снаряд се бе сблъскал с него със скоростта на метеор и за част от секундата цялата му енергия се бе превърнала в топлина. Огнен език от пламтящ газ бе избухнал за момент в пространството. Камерите на борда на „Дискъвъри“ записваха бързо чезнещите спектрални линии. Когато се върнеха на Земята, експертите щяха да ги анализират, търсейки доказателства, доставени от пламтящите атоми. Така за първи път щеше да бъде определен съставът на кората на един астероид.

След един час 7794 вече представляваше една малка отдалечаваща се звездичка. Когато Боумън отново го потърси, той беше вече изчезнал.

Те отново бяха сами и щяха да останат сами още три месеца, докато най-външната луна на Юпитер щеше да заплува към тях.