Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Одисея в космоса (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
2001: A Space Odyssey, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 74 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Popovster (2006)
Корекция
Mandor (2006)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

Една одисея в космоса през 2001-та година. 1982. Изд. Наука и изкуство. ІІ издание. Превод: Владимир Христов Джейков [2001: A Space Odyssey]. Художник: Николай ПЕКАРЕВ. Формат: 16/60/84. Печатни коли: 12.17. Издателски No.25664. Индекс Ч820. Страници: 204.

 

Първото издание е от 1974 на същото издателство.

История

  1. — Корекция

Базата „Клавиус“

„Клавиус“ е вторият по големина кратер откъм видимата част на Луната. Диаметърът му е 225 километра. Той се намира в южните планински области и е много стар. Хилядолетия вулканична дейност и бомбардировки от космоса са оставили белези по стените му и са надупчили дъното му. Но от последната ера на кратерообразуването, когато поясът от астероиди е продължавал да бомбардира вътрешните планети, той се е успокоил и това спокойствие трае вече половин милиард години.

Но ето че по повърхността му, а и под нея се появи ново странно раздвижване: тук човекът бе установил първата си постоянна предмостова база на Луната. При нужда базата „Клавиус“ можеше изцяло да се самозадоволява. Всичко необходимо за живота се произвеждаше на самото място от скалните маси, които биваха разбивани, загрявани и подлагани на химическа обработка. Водород, кислород, въглерод, азот, фосфор, както и много други елементи се срещат във вътрешността на Луната, стига човек да знае къде да ги търси.

Базата представляваше затворена система, наподобяваща миниатюрен модел на самата Земя, в която се възпроизвеждаха химическите цикли, необходими за живота. Атмосферата се пречистваше в грамаден „парник“ — обширна, кръгла зала, изкопана под лунната повърхност. Тук хектари ниски зелени растения растяха в топла и влажна атмосфера нощем под светлината на силни лампи, а денем под филтрирана слънчева светлина. Те представляваха специални мутации, отглеждани със специалната цел да обогатяват въздуха с кислород, като освен това служеха и за храна.

Голяма част от храната се произвеждаше чрез химикопреработвателни системи и чрез отглеждането на водорасли. Зелената пяна, която циркулираше в стотици метри прозрачни пластмасови тръби, едва ли би се харесала на един гастроном, но биохимиците можеха да я превръщат в пържоли и бифтеци, които само един експерт би могъл да различи от естествените.

Персоналът на базата се състоеше от хиляда и сто мъже и шестстотин жени. Всички бяха висококвалифицирани учени — специалисти и техници, подбрани най-грижливо, преди да напуснат Земята. Въпреки че животът на Луната не бе вече свързан с такива затруднения, неудобства и опасности, както през първите дни, все пак от психологическа гледна точка той беше труден и не се препоръчваше на хора, страдащи от клаустрофобия[1]. Тъй като изкопаването на голяма подземна база в твърдите скали или застиналата лава струваше скъпо и изискваше много време, стандартният „модул за живеене“ на един човек представляваше стая, широка 1,80 м, дълга 3 м и висока 2,40 м.

Стаите бяха красиво мебелирани и много наподобяваха стаите на първокласен мотел с приспособяемо канапе, телевизор, малък високочувствителен радиоприемник и видеофон. Освен това чрез прост трик, само чрез завъртането на един ключ, едната стена можеше да се превърне в истински земен пейзаж. Човек можеше да избира между осем такива пейзажа.

Този лукс бе нещо типично за базата, въпреки че понякога беше трудно да се обясни необходимостта от него на хората от Земята. Обучението, транспортът и обзавеждането за всеки мъж или жена от „Клавиус“ бе коствало стотици хиляди долари. Заслужаваше си да се изразходват още малко средства, за да се поддържа душевното им спокойствие. Това не беше изкуство за самото изкуство, а изкуство в името на здравето.

Едно от привлекателните неща в базата, а и, общо взето, на Луната бе несъмнено малката тегловност, която поражда чувство на общо благоразположение. Все пак и то криеше своите опасности и всеки, който идваше от Земята, се нуждаеше от няколко седмици, за да се приспособи към него. На Луната човешкото тяло трябваше да се приучи към редица нови рефлекси. За първи път то трябваше да прави разлика между маса и тегло.

Човек, тежащ 80 кг на Земята, с удоволствие откриваше, че тежи само 14 кг на Луната. Докато се движеше по права линия с равномерна скорост, той имаше приятното чувство, че се движи плавно. Но щом се опиташе да промени посоката на движението си, да завие край някой ъгъл или внезапно да спре, тогава откриваше, че неговата осемдесеткилограмова каса или инерция не се бяха променили. Защото те са неизменни и остават едни и същи — на Земята, Луната, Слънцето или в космоса. Ето защо, за да се приспособи напълно към живота на Луната, човек трябваше да разбере, че тук всички предмети се движат шест пъти по-бавно, отколкото би могло да се предполага, като се съди по тяхното тегло. Този урок бе съпровождан с многобройни сблъсквания и удари и по-старите жители на Луната се държаха на разстояние от новодошлите, докато те се приспособят.

С комплекса си от работилници, канцеларии, складове, с изчислителния си център, генераторите, гаража, кухнята, лабораториите, хранителния завод, базата „Клавиус“ представляваше един миниатюрен свят. Ирония на съдбата, голяма част от откритията и техниката, използвани при изграждането на това подземно царство, бяха направени и усъвършенствани през петдесетгодишната Студена война. Всеки, който бе работил във военна ракетна база, се чувстваше в „Клавиус“ като у дома си. На Луната съществуваха същите похвати и същите машини, употребявани при живеенето под земята и при защитата срещу враждебната среда с тази разлика, че тук те се използваха за мирни цели. След десет хиляди години човек най-сетне бе открил нещо също така вълнуващо като войната, но все още не всички държави бяха разбрали този факт.

* * *

Островърхите планини, които се виждаха малко преди кацането, тайнствено бяха изчезнали, скрити от погледа под силно изкривения лунен хоризонт. Около космическия кораб се разстилаше гладка, сива равнина, силно осветена от косо падащата земна светлина. Естествено небето беше напълно черно, но поради блясъка на лунната повърхност човек можеше да види само най-ярките звезди и планети.

Няколко превозни средства със странен вид се отправиха към космическия кораб „Ариес-1 В“; кранове, хаспели, камиони по обслужването — някои автоматично действащи, а други управлявани от човек, намиращ се в херметически затворена кабина. Повечето от тях се движеха на балонни гуми, защото гладката, плоска равнина не създаваше проблеми за транспорта. Само един камион-цистерна имаше особени сгъваеми колела, които се бяха оказали най-подходящи за всъдеходите, движещи се по лунната повърхност. Те представляваха система от плочки, подредени в кръг, като всяка плочка бе монтирана така, че федерираше независимо от другите. Огъващото се колело притежаваше много от предимствата на гъсеничното шаси, от което водеше началото си. То можеше да променя формата и диаметъра си според терена, по който се движи, но за разлика от гъсеничното шаси можеше да продължава да работи дори и ако липсваха някои от секторите му.

Малък автобус с издадена напред тръба, подобна на хобот, започна да трие приятелски нос о космическия кораб. Няколко секунди по-късно отвън се чу тропане и чукане, последвано от свистене на въздух: връзката на автобусчето с космическия кораб бе установена и въздушното налягане между тях — изравнено. Вътрешната врата на въздушния шлюз се отвори и делегацията от посрещачи влезе в кораба.

Тя бе водена от Ралф Халворсен — управител на Южната провинция, т.е. не само на базата, но и на всички изследователски групи, които работеха към нея. С него беше и главният ръководител на научния отдел д-р Рой Майкълз — дребен, с посивяла коса геофизик, когото Флойд познаваше от предишните си посещения, както и няколко учени и административни служещи. Те го приветстваха с почтително облекчение. Като се започнеше от управителя, ясно бе, че всички очакваха първата възможност, за да се отърсят от грижите си.

— Приятно ми е да ви приветствам с „добре дошли“ между нас, д-р Флойд — каза Халворсен. — Пътувахте ли добре?

— Отлично — отговори Флойд. — По-добре не би могло и да се очаква. Екипажът се грижеше много добре за мен.

Те размениха няколко общоприети фрази на учтивост, докато автобусът се отдалечаваше от космическия кораб. По мълчаливо съгласие никой не спомена за причината на неговото посещение. След като измина около 500 метра от площадката за кацане, автобусът стигна до една голяма табела, на която пишеше:

 

Добре дошли в базата „Клавиус“

Американски космическо-строителен корпус

1994 г.

 

След това автобусът се спусна в един изкоп и скоро вече се движеше под нивото на повърхността. Една масивна врата се отвори, за го пусне, и отново се затвори след него. Това се повтори още два пъти. След като и последната врата се затвори, се чу силният рев на нахлуващия въздух и те отново се намериха в атмосфера, в обстановка, при която можеха свободно да се движат по риза.

След като минаха през малък тунел, по който бяха прокарани тръби и кабели и в който отекваха ритмични удари, те стигнаха сектора с канцелариите и Флойд се озова в добре познатата му обстановка от далекопишещи машини, канцеларски компютри, лаборантки, карти и диаграми, окачени по стените, и звънящи телефони. Когато се спряха пред вратата с надпис „Управител“, Халворсен каза дипломатически:

— Д-р Флойд и аз ще дойдем в заседателната зала след няколко минути.

Другите изразиха съгласието си с кимване и се запътиха надолу по коридора. Но преди Халворсен да успее да въведе Флойд в канцеларията си, вратата се отвори и една малка фигура се спусна към него:

— Татко! Ти си бил горе! А ми беше обещал да ме вземеш със себе си!

— Но, Диана — каза Халворсен нежно и с нотка на нетърпение в гласа си, — казах ти, че ще те взема, ако мога. Бях извънредно зает с посрещането на д-р Флойд. Ръкувай се с него — той току-що пристигна от Земята.

Момиченцето — Флойд прецени, че то беше на около осем години, протегна меката си ръчичка. Лицето на детето му се стори смътно познато. Флойд забеляза, че управителят го гледа със загадъчна усмивка. Внезапно той си припомни нещо и разбра защо.

— Но това е невероятно! — извика той. — Когато бях тук последния път, тя беше бебе!

— Тя отпразнува четвъртия си рожден ден миналата седмица — отговори с гордост Халворсен. — Децата растат бързо при тази малка тегловност, но не стареят толкова бързо. Те ще живеят по-дълго от нас.

Флойд гледаше като омагьосан малката самоуверена девойка, забелязвайки грациозната й стойка и необикновено нежното й телосложение.

— Радвам се, че те виждам отново, Диана — каза той. И подтикнат може би само от любопитство, а може би и от учтивост, добави: — Би ли желала да отидеш на Земята?

Очите на момичето се разшириха от изненада. То поклати глава:

— Земята е лошо място. Човек се наранява, като падне, а освен това там има толкова много хора.

„Ето го първото поколение от родените в Космоса — си каза Флойд. — През следващите години техният брой ще се увеличава.“

Въпреки че тази мисъл му навяваше тъга, тя предизвикваше и голяма надежда. Когато Земята бъде обуздана и се успокои, а може би и умори, все ще се намери още място за онези, които обичат свободата, за упоритите пионери, неуморните авантюристи. Но техните сечива и оръдия не ще бъдат секирата, пушката, лодката и каруцата, а заводът за ядрена енергия, плазменият двигател и хидропонното[2] земеделско стопанство. Бързо наближаваше времето, когато Земята подобно на всички майки ще трябва да каже „сбогом“ на своите деца.

Чрез заплахи и обещания Халворсен успя да отпрати упоритата си дъщеря и въведе Флойд в кабинета си. „Апартаментът“ на управителя представляваше квадрат със страна 4,5 метра, но побираше всички атрибути на един министър с годишна заплата петдесет хиляди долара.

Снимки с автографи на известни политици, включително и на президента на Съединените щати и на генералния секретар на Обединените нации, украсяваха едната стена, докато другата бе покрита със снимки с автографи на известни космонавти.

Флойд се отпусна в удобен кожен фотьойл. Управителят му поднесе чашка „шери“, производство на лунните биохимични лаборатории.

— Как вървят работите, Ралф? — запита Флойд, отпивайки от питието най-напред предпазливо, а след това с израз на одобрение.

— Не твърде зле — отговори Халворсен. — Все пак трябва да ти кажа нещо, преди да влезеш в заседателната зала.

— Какво?

— Смятам, че мога да го окачествя като морален проблем — отговори Халворсен и въздъхна.

— О-о?

— Все още не е сериозен, но бързо се разраства.

— А-а! Цензурата върху съобщенията?! — каза направо Флойд.

— Да — отвърна Халворсен. — Хората са много възбудени, що се отнася до тази забрана. В края на краищата повечето от тях имат семейства на Земята, които по всяка вероятност смятат, че тук всички са мъртви или болни от лунна болест.

— Съжалявам — каза Флойд, — но не можахме да измислим по-добро оправдание за тази история, а досега то свърши работа. Впрочем срещнах Мойсеевич в космическата станция; дори и той не знае.

— Това ще зарадва отговорниците по сигурността.

— Много няма да ги зарадва, защото Мойсеевич е чул нещо за „Т.М.А.-1“. Постепенно започват да се разпространяват слухове. Но ние просто не можем да направим каквото и да било изявление, докато не узнаем какво представлява проклетият предмет и дали зад него не стоят китайците.

— Д-р Майкълз смята, че е намерил отговор на този въпрос, и гори от желание да ви го каже.

Флойд изпразни чашата си.

— А аз горя от желание да го чуя. Да вървим.

Бележки

[1] Болест, при която се изпитва страх от затворени места. — Б.ред.

[2] Отглеждане на растения без почва — само в хранителен разтвор или в пясък и чакъл с хранителен разтвор. — Б.пр.