Артър Кларк
Една одисея в космоса през 2001-та година (17)

Хал

Но сега Тексас не можеше да се види и дори Съединените щати трудно можеха да бъдат различени. Въпреки че плазмените двигатели със слаба тяга отдавна бяха изключени, тесният стреловиден корпус на „Дискъвъри“ се отдалечаваше от Земята и всичките му извънредно мощни оптически апаратури бяха насочени към външните планети, където го очакваше съдбата му.

Един телескоп обаче постоянно беше насочен към Земята. Той беше монтиран на рамката на корабната антена с далечен район на действие и контролираше дали големият параболичен диск е неотклонно насочен към далечната си цел. Докато Земята се намираше в центъра на кръстообразната скала, важната комуникационна връзка непрекъснато се поддържаше и съобщения можеха да бъдат предавани и приемани по невидимия лъч, който се удължаваше ежедневно с повече от три милиона километра.

Поне веднъж през време на наблюденията Боумън поглеждаше към родната планета през телескопа за регулиране на антената. Тъй като сега Земята се намираше отзад, откъм Слънцето, нейното затъмнено полукълбо се виждаше от „Дискъвъри“. На централния екран планетата изглеждаше като блестящ сребърен полумесец подобно на една друга Венера. На тази непрекъснато намаляваща се дъга от светлина рядко можеше да се различат някакви географски очертания, защото те бяха закрити от облаци и мъгли, но дори и затъмнената част от диска бе безкрайно обаятелна. По него личаха бляскавите точки на градовете, които понякога светеха с постоянна светлина, а понякога мигаха като светулки, когато атмосферните тремори минаваха над тях.

Имаше и периоди, когато Луната, въртейки се по своята орбита, осветяваше като голяма лампа мрачните морета и континенти на Земята. Тогава Боумън с трепет можеше да различи очертанията на познати брегове, проблясващи под призрачната лунна светлина. А понякога, когато Тихият океан бе спокоен, той можеше дори да види лунния отблясък по неговата повърхност и тогава си спомняше за прекараните красиви нощи под палмите на тропическите лагуни.

Въпреки всичко той не съжаляваше за тези загубени красоти. Беше им се радвал през трийсет и пет годишния си живот и имаше намерение да им се радва отново, след като се завърне на Земята богат и прочут. Междувременно обаче разстоянието ги правеше още по-скъпи.

Шестият член на екипажа не проявяваше никакъв интерес към тези неща, защото не беше човек. Това беше ХАЛ-9000 — последна дума на техниката, мозъкът и нервната система на космическия кораб.

Хал (Евристично програмиран алгоритмичен^[1] компютър) бе шедьовър на третата революция в областта на кибернетиката. Тези революции като че ли ставаха на интервал от 20 години и мисълта, че предстоеше нова такава революция, вече безпокоеше много хора.

Първата бе през 40-те години на XX век, когато отдавна остарялата вече вакуумна тръба бе създала възможност да се построят тежки високоскоростни недоносчета като ЕНИАК и неговите „наследници“. През 60-те години микроелектрониката бе усъвършенствана. С откриването на кристалните полупроводници стана ясно, че изкуствените мозъци с мощност, поне равна на мощността на човешкия, не трябва да бъдат по-големи от едно канцеларско бюро, стига човек да знае как да ги построи.

Вероятно никой нямаше да узнае това; то бе вече без значение. През 80-те години Мински и Гууд показаха как може да бъде създадена нервна система по автоматичен начин, т.е. да се възпроизвежда сама в съгласие с една условна учебна програма. Изкуствени мозъци можеха да се получат чрез процес, поразително аналогичен на развитието на човешкия мозък. Точните подробности при всеки даден случай никога нямаше да бъдат изучени, но дори и това да станеше, те биха били толкова сложни, че щяха да бъдат извън възможностите на човешкото разбиране.

Но какъвто и да беше механизмът на тяхното действие, крайният резултат бе една разумна машина, която можеше да възпроизвежда — някои философи все още предпочитат да употребяват думата „имитира“ — по-голямата част от дейността на човешкия мозък, и то с много по-голяма скорост и прецизност. Тази машина бе извънредно скъпа и от серията ХАЛ-9000 досега бяха построени само няколко. Обаче старата версия, че би било по-лесно да се направи органичен мозък с неспециализирана работна ръка, бе започнала да звучи неубедително.

Хал бе обучаван за тази мисия също така старателно, както и неговите колеги — хората, но с ритъм на постъпление на информацията, неколкократно надвишаващ техния, защото освен присъщата му скорост той имаше и друго качество — никога не спеше. Главната му задача беше да контролира системите за поддържане условията за живот на екипажа, непрекъснато да проверява налягането на кислорода, температурата, евентуалните пропуски на въздух от корпуса, радиацията и всички други преплитащи се фактори, от които зависеше животът на крехките човешки същества. Той можеше да извършва сложни навигационни корекции и да изпълнява необходимите маневри, когато настъпеше момент за промяна на курса на полета. Освен това той можеше да наблюдава спящите космонавти в хибернаторите, да извършва всякаква необходима регулировка в жизнената им среда и да дозира малките количества интравенозни флуиди, които поддържаха живота им.

Първите поколения роботи бяха захранвани с информация чрез прославените пишещи устройства и отговаряха чрез високоскоростни записващи устройства и изображения на екрана. Хал можеше да прави всичко това, ако беше необходимо, но по-голямата част от контакта му с членовете на екипажа се извършваше словесно. Пуул и Боумън можеха да разговарят с Хал също както с човек, а и той отговаряше на съвършен идиоматичен английски език, който бе научил по време на неколкоседмичното си електронно детство.

Дали Хал можеше действително да мисли, бе въпрос, на който отговори британският математик Алън Тюринг още през 1940 г. Тюринг изтъкна, че ако можем да проведем продължителен разговор с една машина — било чрез пишещо устройство, или чрез микрофон, без да можем да забележим някаква разлика между нейните отговори и отговорите, които би дал човек, то машината наистина мисли в пълния смисъл на думата. Хал можеше лесно да издържи теста на Тюринг.

Дори можеше да настъпи момент, когато Хал щеше да поеме командването на кораба. При спешен случай, ако никой не отговаряше на сигналите му, той щеше да се опита да събуди спящите членове от екипажа чрез електрическа и химическа стимулация. Ако те не отговореха, той щеше да поиска от Земята по-нататъшни нареждания.

А ако и Земята не отговореше, той щеше да вземе такива мерки, каквито би счел за необходими за запазването на кораба и за продължаване на мисията, чиято действителна цел само той знаеше и за която неговите колеги — хората, нямаха и най-малка представа.

Често Пуул и Боумън на смях говореха за себе си като за пазачи или слуги, пътуващи на кораб, който в действителност сам можеше да се управлява. Те щяха да бъдат много изненадани и немалко щяха да възнегодуват, ако можеха да открият колко голяма доза истина съдържаше тази шега.