Артър Кларк
Една одисея в космоса през 2001-та година (36)

Окото на Япет

Когато Боумън за първи път наблюдава Япет, странното блестящо елиптично петно се намираше отчасти в сянка и бе осветено само от Сатурн. Сега спътникът, който бавно описваше своята траеща седемдесет и девет дни орбита, изплува в пълната дневна светлина. Докато наблюдаваше как той расте и докато „Дискъвъри“ се изкачваше все по-бавно към неизбежната си среща, Боумън забеляза с тревога, че в него се загнездва една натрапчива мисъл. Той никога не спомена за това в разговорите си — или по-скоро в коментарите си — с ръководството на мисията, защото можеха да си помислят, че вече има халюцинации.

А може би това беше вярно, защото той бе почти убеден, че светлата елипса, открояваща се на тъмния фон на спътника, е едно гигантско, празно око, което се взира в него, докато корабът се доближаваше до Япет. Това око беше без зеница, тъй като никъде не можеше да види нещо, което да нарушава съвършената му празнота.

Едва след като корабът се намираше вече на осемдесет хиляди километра и Япет беше станал два пъти по-голям от Луната, гледана от Земята, Боумън забеляза малка черна точка точно в центъра на елипсата. Той обаче нямаше време за по-подробно изследване: трябваше вече да извърши последните маневри.

За последен път „Дискъвъри“ пусна в ход главните си двигатели. За последен път огнената ярост на умиращите атоми блесна сред луните на Сатурн. Вслушвайки се в далечния шепот и чувствайки увеличаващата се тяга на реакторите, Дейвид Боумън бе обладан от гордост — и от тъга. Превъзходните двигатели бяха изпълнили задачата си безпогрешно. Те бяха докарали кораба от Земята до Юпитер до Сатурн. Сега те работеха за последен път. След като „Дискъвъри“ изпразнеше резервоарите си с гориво, той щеше да стане също така безпомощен и инертен, както всяка комета или астероид, един немощен пленник на гравитацията. Дори когато пристигнеше спасителният кораб след няколко години, презареждането му с гориво с оглед връщането му на Земята далеч нямаше да бъде икономически оправдано. Той щеше да се превърне във вечно орбитиращ паметник, напомнящ ранните дни на изследването на планетите.

Хилядите километри се съкратиха на стотици, докато датчикът на гориво бързо започна да клони към нула. Застанал пред екрана на контролното табло, Боумън с тревога наблюдаваше положението на кораба, като се консултираше с импровизираните карти, за да вземе навременно решение. Би било ужасен провал, ако след като беше преживял толкова много, не успееше да осъществи срещата поради недостиг от няколко килограма гориво…

Главният двигател замря и свистенето на реакторите изчезна. Само верниерите продължаваха леко да извеждат „Дискъвъри“ в орбита. Япет представляваше сега грамаден полумесец, който изпълваше небето. До този момент Боумън винаги бе мислил за него като за някакъв малък, незначителен обект — какъвто беше всъщност в сравнение с планетата, около която обикаляше. Но сега, когато бе надвиснал заплашително над него, той му се струваше огромен — един космически чук, готов да смаже „Дискъвъри“ като орехова черупка.

Япет се доближаваше толкова бавно, че почти не се забелязваше, че се движи. Беше невъзможно да се посочи точно моментът, когато той неусетно щеше да се превърне от астрономическо тяло в един ландшафт, отстоящ само на осемдесет километра под кораба. Верните верниери дадоха последния си тласък и замълчаха завинаги. Корабът навлезе в окончателната си орбита, като щеше да извършва една обиколка всеки три часа при скорост едва хиляда триста и двайсет километра в час — необходимата скорост в това слабо гравитационно поле. „Дискъвъри“ бе станал спътник на един спътник.