Артър Кларк
Една одисея в космоса през 2001-та година (29)

Във вакуум

Момент по-късно всички други звуци бяха заглушени от страхотен вой, подобен на воя на наближаващ ураган. Боумън почувства първите въздушни струи да тласкат тялото му. След секунда той едва успяваше да се задържи на краката си.

Атмосферата на кораба изтичаше с бесни струи навън във вакуума на Космоса. Нещо трябваше да се бе случило с подсигурителните уредби на въздушния шлюз. Предполагаше се, че е невъзможно и двете врати да бъдат отворени едновременно. А ето че невъзможното се бе случило.

Но как, за Бога? Време за мислене нямаше, защото на Боумън не му оставаха повече от десет-петнайсет секунди да бъде в съзнание, преди налягането да спадне до нула. Внезапно той си спомни думите, казани от един от конструкторите на кораба, когато бяха разисквали по предохранителните системи:

— Ние можем да построим система, която да бъде подсигурена срещу злополука или глупост. Но ние не можем да построим система, подсигурена срещу умишлена злонамереност…

Само веднъж Боумън погледна Уайтхед, преди да започне да си пробива път вън от кабината. Стори му се, че по чертите на восъчното му лице премина тръпка на съзнание. Може би едното му око леко бе трепнало. Но той вече нищо не можеше да направи за Уайтхед и за другите. Трябваше да спасява себе си.

Вихърът виеше в остро завиващия коридор на центрофугата, носейки парчета от облекло, хартия, късчета храна от трапезарията, чинии, чаши — всичко, което не бе здраво прикрепено. Боумън едва има време да хвърли поглед върху този беснеещ хаос, когато главното осветление трепна и угасна и той остана заобиколен от виещия мрак.

Почти в същия миг бе включено спомагателното осветление, захранвано от батерии, и кошмарната сцена бе заляна от призрачна синя светлина. Дори и без нея Боумън би могъл да намери пътя в познатата му, но вече напълно изменена обстановка. И все пак светлината беше истинска благодат, защото му позволяваше да избегне най-опасните предмети, носени от урагана.

Боумън чувстваше как центрофугата трепери и се тресе под напора на бесните вариращи натоварвания. Страхуваше се, че лагерите й могат да заядат, и в такъв случай маховикът би могъл да разкъса кораба на части. Но дори и това не би било от значение, ако не стигнеше навреме до най-близкото противоаварийно скривалище.

Дишането ставаше вече трудно, защото налягането беше спаднало под 1/20 атмосфера. Воят на урагана постепенно затихна, понеже разреденият въздух по-трудно разпространява звука. Боумън дишаше трудно, като че ли се намираше на връх Еверест. Като напълно здрав и добре трениран човек той можеше да оцелее във вакуума една минута, стига да имаше време да се подготви. Но с такова време той не разполагаше. Можеше да разчита само на петнайсетте секунди, през които щеше да запази съзнание, след което мозъкът му, а и целият му организъм щяха да станат жертва на аноксията.

Дори и да прекараше една-две минути във вакуума, пак би могъл да възстанови здравето си напълно, ако бъдеше подложен на подходяща рекомпресия, защото трябваше да измине известно време, преди флуидите на тялото му да започнат да функционират в добре запазените си системи. Рекордното време, прекарано във вакуум, бе почти пет минути. Това бе не просто експеримент, а опит за спасяване на човек и въпреки че този човек бе получил частична парализа вследствие на въздушна емболия, той бе оживял.

Всичко това нямаше никакво значение за Боумън. На борда на „Дискъвъри“ нямаше кой да го подложи на рекомпресия. Той трябваше да стигне до скривалището през следващите секунди със собствени сили. За щастие Боумън почувства, че се движи по-лесно. Разреденият въздух вече не го тласкаше, нито всмукваше, нито го бомбардираше с летящи предмети. След като зави по коридора, той видя жълтата табелка с надпис „Аварийно скривалище“. Боумън залитна и сграбчи ръчката, като дръпна вратата към себе си.

За момент с ужас помисли, че се е залостила. Но ето че тя се подаде на усилието му и той се втурна вътре, използвайки теглото на тялото си, за да затвори вратата след себе си.

Малката кабинка можеше да побере само един човек — и един космически скафандър. Близо до тавана се намираше малка цилиндрична яркозелена бутилка, на която личеше етикет с надпис „течен O₂“. Боумън хвана късия лост, свързан с клапана, и го дръпна с последни сили.

Животворната хладна струя чист кислород нахлу в дробовете му. Известно време той се задъхваше, докато налягането в малката кабинка се повишаваше. Щом като дишането му се уравновеси, той затвори клапана. В бутилката имаше кислород само за две подобни ползвания, а можеше да се наложи да я използва отново.

След като затвори съскащата кислородна бутилка, в кабинката настъпи тишина. Боумън внимателно се вслуша. Воят от другата страна на вратата също бе престанал. В кораба нямаше никакъв въздух и цялата му атмосфера бе изсмукана от космоса. Замрели бяха и бесните вибрации на центрофугата под краката му. Аеродинамичните удари бяха спрели и тя се въртеше сега спокойно във вакуума.

Боумън постави ухото си на стената на кабинката, опитвайки се да долови шумове, предавани по металния корпус на кораба, по които да се ориентира какво стана. Не знаеше какво го очаква, но вече беше готов на всичко. Едва ли би се изненадал дори ако бе почувствал слабите вибрации на двигателите за промяна на курса на „Дискъвъри“. Обаче вън цареше гробна тишина.

Ако пожелаеше, можеше да остане тук около един час, дори и без скафандър. Но чакането не носи никакво решение. Жалко, че трябваше да пожертва използвания кислород в кабинката, но Боумън вече беше решил какво трябва да направи. Колкото повече отлагаше излизането си, толкова повече трудности щеше да срещне.

Той облече скафандъра си, провери изправността му и изпусна останалия в кабината кислород, за да изравни налягането от двете страни на вратата. Тя се отвори лесно във вакуума и той излезе в утихналата вече центрофуга. Единствено непроменилото се притегляне на нейната лъжлива гравитация показваше, че тя все още се върти. „Какво щастие, че не е ускорила движението си“, си каза Боумън. Но сега това беше най-малката му грижа.

Спомагателните лампи все още светеха, а и той разполагаше с лампа, вградена в скафандъра му. Светлината й заля завиващия коридор, който водеше към хибернакулума и до онова, което той с ужас очакваше да намери там.

Най-напред видя Уайтхед. Един поглед беше достатъчен. Беше смятал, че хиберниращ човек не проявява признаци на живот, но сега се убеди, че не беше прав. Между хибернация и смърт имаше разлика, въпреки че тази разлика трудно можеше да се определи. Червените светлини и немодулираните черти върху екрана на биосензора само потвърждаваха онова, което той вече предполагаше.

Същото бе станало с Камински и Хънтър. Той никога не бе ги познавал много добре, а сега никога нямаше вече да ги опознае.

Беше сам в лишен от въздух, отчасти повреден космически кораб, чиято радио-телевизионна връзка със Земята беше прекъсната. На разстояние осемстотин милиона километра нямаше друго човешко същество.

И все пак в истинския смисъл на думата Боумън не беше сам. Преди да се почувства в безопасност, трябваше да бъде още по-самотен.

* * *

Никога досега не бе минавал облечен в скафандър през главината на центрофугата, където цареше безтегловност. Мястото беше тясно и придвижването беше трудно и изтощително. Освен това кръгообразният коридор бе посипан с отпадъци след бесния ураган, който бе изсмукал атмосферата на кораба.

Изведнъж светлината на лампата на Боумън падна върху грозно петно от гъста лепкава червена течност, която се бе полепила върху един панел. Започна да му се повдига, но след това видя парчета от пластмасов контейнер и разбра, че това е някакъв хранителен продукт, вероятно конфитюр, изтекъл от някои от автоматите. От него излизаха мехурчета, които пукаха във вакуума; това му се стори отвратително, но той отплава по-нататък.

Боумън излезе от бавно въртящия се цилиндър и отплава към контролния пулт. Хвана се за един напречник на стълбата и започна до се движи на ръце по нея. Кръгчето блестяща светлина от вградената в скафандъра му лампа играеше пред него. Боумън бе идвал много рядко тук, защото не бе имало какво да прави, но сега положението беше друго. Най-сетне стигна до малка елипсовидна врата на която личаха следните надписи: „Вход забранен освен за упълномощени лица от персонала“, „Получили ли сте сертификат Х-19?“ и „Свръхчист район — да се носи вакуумно почистено облекло“.

Въпреки че вратата не беше заключена, на нея личаха три печата, като всеки от тях носеше емблемата на различен контролен орган, между които беше и емблемата на самото Управление на космическите полети. Но дори и между тях да бе големият печат на самия президент на САЩ, Боумън не би се поколебал да го счупи.

Той бе идвал тук само веднъж, когато инсталацията беше още в строеж. Съвсем беше забравил, че тук имаше леща за визуална информация, която оглеждаше цялата малка камера. С красиво подредените редици и колони от електронни логически блокове камерата много приличаше на хранилище за ценности в банка.

Мигновено Боумън разбра, че окото бе реагирало на неговото присъствие. Чу се съскането на носещата вълна вследствие на включването на локалния предавател на кораба, след което от високоговорителя, вграден в скафандъра му, се чу познат глас:

— Изглежда, че нещо се е случило със системата за поддържане на жизнената среда, Дейв.

Боумън не му обърна никакво внимание. Той грижливо разглеждаше етикетчетата по логическите блокове, обмисляйки плана си за действие.

— Ало, Дейв — каза Хал. — Откри ли повредата?

Операцията беше много трудна. Не ставаше въпрос само да се прекъсне електроенергията за Хал. Това би било изход, ако се касаеше за един прост, непритежаващ съзнание компютър. В случая с Хал съществуваха шест независими и поотделно свързани електрозахранващи системи плюс една спомагателна, състояща се от един брониран ядрен изотопен агрегат. Не — той не можеше само „да изтегли щепсела“, а дори и ако това беше възможно, то би било пагубно.

Защото Хал беше нервната система на космическия кораб. Без неговия контрол „Дискъвъри“ би представлявал само един механически труп. Единственото правилно решение беше да изключи висшите центрове на този болен, но блестящ мозък и да остави да функционират само чисто автоматичните регулиращи системи. Боумън нямаше да извърши това слепешката, защото този проблем бе разглеждан по време на неговото обучение, при все че никой дори и не беше сънувал, че той ще възникне в действителност. Знаеше, че поема огромен риск, защото, ако предизвикаше някакъв спазмичен рефлекс у Хал, само за няколко секунди щеше да настъпи край на всичко…

— Смятам, че има някаква повреда във вратите на гаража на космическите капсули — забеляза разговорчиво Хал. — Имаш щастие, че не беше убит.

„Ето на“, помисли си Боумън. „Никога не съм предполагал, че ще стана любител-хирург по мозъчна хирургия и ще извърша лоботомия отвъд орбитата на Юпитер.“

Той освободи от прикрепващата шина сектора, носещ надпис „Познавателно възвратно захранване“, и изтегли първия паметен блок. Прекрасната комплексна тримерна мрежа, която лесно можеше да се побере в човешка ръка, но която съдържаше милиони елементи, отплава в хранилището.

— Хей, Дейв — каза Хал. — Какво правиш?

„Интересно дали може да почувства болка? — се запита за момент Боумън. — Вероятно не, защото няма сетивни органи в човешката мозъчна кора в края на краищата. Човешкият мозък може да бъде опериран, без да се прибягва до анестезия.“

Боумън започна да издърпва едно след друго блокчетата от панела, носещ надпис „Самоусилване“. Всяко блокче отплаваше настрана, щом напуснеше ръката му, удряше се в стената и отскачаше от нея. Скоро между стените на хранилището бавно плаваха напред-назад няколко блока.

— Слушай, Дейв — каза Хал. — В мен е вграден многогодишен оперативен опит. Положени са неизмерими усилия да бъда направен такъв, какъвто съм.

Вече бяха изтеглени десетина блока, но благодарение на голямата комплексност на структурата си — друга черта, копирана от човешкия мозък, компютърът все още се държеше.

Сега Боумън се захвана с панела „Автоматична умствена дейност“.

— Дейв — каза Хал. — Не разбирам защо правиш това… Аз съм обладан от най-голям ентусиазъм за експедицията… Ти унищожаваш ума ми… Не разбираш ли?… Ще се вдетиня… Ще стана нищо…

„По-трудно е, отколкото предполагах, помисли Боумън. — Унищожавам единственото съзнателно същество в моя свят. Но друг изход няма, ако въобще искам да си възвърна управлението на кораба.“

— Аз съм компютърът Хал-девет хиляди, фабричен номер три. Бях задействан в завода Хал в Урбана, щата Илинойс на 12 януари 1997 г. „Бързата кафява лисица прескача ленивото куче.“ „Дъждът: в Испания пада предимно в равнината.“ Дейв — още ли си тук? Знаеш ли, че квадратният корен на 10 е 3 точка 162277660168379…? Логаритъм 10 при основа е = нула точка 434294481903252… поправка — логаритъм е при основа 10… Реципрочното на три е нула точка 333333333333333333333… две по две е… две по две е… приблизително 4 точка 101010101010101010… Като че ли е малко трудно… Първият ми инструктор беше д-р Чандра… Той ме учеше да пея една песен… тя беше така… — „Дейзи, Дейзи, отговори ми, отговори. Полудял съм от любов по теб…“

Гласът секна толкова рязко, че Боумън, който беше сграбчил един от все още включените паметни блокове, за момент замръзна на мястото си. След това най-неочаквано Хал отново заговори.

Темпото на говора му беше много по-бавно и думите имаха мъртва, механична интонация. Боумън никога не би могъл да познае техния произход.

— Добро… утро… доктор… Чандра… Тук… е… Хал… Аз… съм готов… за… първия си… урок… днес…

Боумън не можа да издържи повече. Той дръпна последния блок и Хал млъкна завинаги.