Артър Кларк
Една одисея в космоса през 2001-та година (44)

Ад

Сега червеното слънце запълваше цялото небе. Боумън беше достатъчно близо до него, за да забележи, че повърхността му не беше неподвижна, както му се беше сторило отдалеч. Тук-там се движеха светещи кълба, издигаха се и падаха циклони от нажежен газ, виждаха се изригвания, които бавно се издигаха към небето. Бавно? Сигурно те се издигаха със скорост един милион километра в час, щом движението им бе забележимо с просто око…

Боумън дори не се опитваше да схване мащабите на ада, към който слизаше. Гигантските размери на Сатурн и Юпитер го бяха поразили по време на прелитането на „Дискъвъри“ в онази Слънчева система, която сега се намираше на милиарди, милиарди километри. Но всичко, което виждаше тук, беше сто пъти по-голямо. Не можеше да направи нищо друго, освен да приема образите, които нахлуваха в съзнанието му, без да се опитва да ги тълкува.

Боумън би трябвало да изпита ужас, докато океанът от огън се разширяваше под него. Но колкото и да беше странно, той чувстваше само слабо безпокойство. Сега той беше толкова близо до червеното слънце, че би трябвало да изгори всеки миг, ако не бе защитен срещу радиацията от някакъв невидим екран. Освен това през пътуването си той бе подлаган на ускорения, които мигновено биха го смазали — и все пак нищо не беше почувствал. Щом някой се беше толкова много погрижил, за да го предпази, то все още можеше да храни надежда.

Сега космическата капсула се спускаше по дълга дъга, почти успоредна на повърхността на звездата, и бавно се приближаваше до нея. За първи път Боумън долови звуци. Чу слаб постоянен рев, прекъсван от време на време от пукане, сякаш някой късаше хартия — шум, наподобяващ далечна гръмотевица. Това можеше да бъде само слабият отзвук от една невъобразима какофония. Атмосферата около него сигурно се разкъсваше от взривове, които можеха да предизвикат разпадането на всеки материален предмет на съставните му атоми. Но Боумън бе предпазен от това разпадане и от съпровождащия го гръм също така добре, както и от горещината. При все че край него се издигаха и потъваха планини от пламък, високи хиляди километри, той беше напълно изолиран от беснеещите сили. Енергията на звездата бушуваше край него, а космическата капсула спокойно се движеше в този ад, без ни най-малко да бъде засегната.

Боумън беше вече обнадежден и не се смущаваше от величието и необикновеността на картината. Той започна да забелязва подробности, които досега му бяха убягнали. Повърхността на тази звезда не представляваше безформен хаос. Тук също имаше стил, както във всичко, създадено от природата.

Най-напред забеляза малките въртопи от газ — вероятно не по-големи от Азия или Африка, — които се движеха по повърхността на звездата. Загледа се право в един от тях и видя дълбоко под него по-тъмни, по-студени области. Странно беше, че не се забелязваха слънчеви петна. Вероятно те бяха някакво болестно състояние, характерно за земното Слънце.

На места се виждаха и малки облаци, подобни на струи дим, подгонени от буря. Може би това наистина беше дим, защото Слънцето беше толкова изстинало, че тук можеше да съществува истински огън. Химическите съединения можеха да се зараждат и да живеят няколко секунди, преди да се разпаднат вследствие на бушуващата ядрена реакция край тях. Хоризонтът ставаше все по-светъл, като преминаваше от тъмночервено към жълто, синьо и виолетово. Бялото джудже се издигаше на хоризонта, увличайки след себе си приливната си вълна от звездно вещество.

Боумън закри очите си, за да се предпази от непоносимия блясък на малкото слънце, и съсредоточи вниманието си върху огнената колона, която неговото гравитационно поле всмукваше нагоре. Веднъж той бе наблюдавал воден циклон в Карибско море. Тази кула от пламък имаше почти същата форма, само мащабите бяха различни, защото в основата си колоната вероятно беше по-широка от планетата Земя.

Внезапно Боумън забеляза точно под себе си нещо ново, което едва ли би могъл да пропусне по-рано, ако се беше появило преди това. По океана от пламтящ газ се движеха милиарди светли мъниста. Те светеха със седефена светлина, която се засилваше и отслабваше в период от няколко секунди, и се движеха в една посока също както сьомгата се движи по течението. Понякога те се люшкаха така, че пътищата им се пресичаха, но никога не се допираха едни до други.

Те бяха с хиляди и колкото Боумън по-дълго ги наблюдаваше, толкова повече той се убеждаваше, че движението им е целенасочено. Те бяха твърде далеч от него, за да може да схване подробности от структурата им, но фактът, че можеше да ги види в тази колосална панорама, означаваше, че диаметърът им възлиза на десетки, може би на стотици километри. Ако бяха организирани същества, те действително бяха истински левиатани, съответстващи на мащабите на света, който обитаваха.

Може би бяха само облаци от плазма, получили временна стабилност вследствие на някаква необикновена комбинация на природните сили — също като краткотрайните сфери на кълбовидните мълнии, които все още озадачават земните учени. Това беше лесно и може би успокоително обяснение, но Боумън не можеше да повярва в него, гледайки този гигантски поток. Тези светещи сфери знаеха къде отиват. Те преднамерено се насочваха към огнения стълб, повдигнат от бялото джудже по орбитата му. Боумън отново се загледа в тази издигаща се нагоре колона от огън, насочваща се към хоризонта и следвайки малката, пасивна звезда, която я управляваше. Може би беше чисто въображение — но не виждаше ли той светли петна да се издигат също нагоре по този гигантски гейзер от газ, като че ли милиарди блестящи искри бяха образували цели фосфоресциращи континенти?

Тази идея надхвърляше всякаква фантазия; но може би той наблюдаваше просто една миграция от звезда до звезда по мост от огън. Дали това беше движение на лишени от разум космически животни, тласкани в Космоса от някаква инстинктивна необходимост, или пък беше струпване на разумни същества, вероятно никога нямаще да узнае.

Боумън се движеше в един нов порядък на творението, за който хората дори не бяха сънували. Отвъд световете на морето, сушата, въздуха и пространството се намираха световете на огъня, върху който само той бе привилегирован да хвърли поглед. Би било прекалено много да иска да разбере всичко.