Джоана Линдзи
Ангел на греха (9)

ГЛАВА 9

Каси не се страхуваше да язди срещу стадото, поне не много. Тя знаеше какво прави. Беше го виждала и преди. Животните бяха подплашени от изстрелите. Нови изстрели щяха да ги накарат да се обърнат обратно. Трябваше само да изчака, докато се приближат, за да бъде напълно сигурна, че ще успее.

Затова стреля два пъти във въздуха, когато бе достатъчно близо до препускащите говеда. Ала ефектът не бе такъв, какъвто очакваше. Животните се обърнаха, но започнаха да обикалят в кръг, после стадото се раздели на две и Каси се оказа в средата между двете половини, които бързо приближаваха към нея.

Ейнджъл не можеше да стигне до нея — пътят му бе препречен от подивелите говеда. Той стреля във въздуха, но единственото, което постигна, бе отделянето на няколко бичета настрани. Животните бяха твърде много и се движеха прекалено бързо към него, за да успее да се вмъкне между тях. Каси бе като в капан в средата на стадото и доколкото той можа да види, бе загубила контрола върху коня си. Освен това нямаше никакво място и животното не можеше да се обърне само, за да може поне да препуска заедно със стадото. Конят се заплете, вдигна се на задните си крака и жената върху гърба му се свлече надолу.

Внезапен страх обзе Ейнджъл, много по-силен от онзи, който бе изпитал, когато за пръв път едва не загина. Сега вече бе свикнал да приема смъртта. Тя беше част от работата му. Ала това бе различно. Той продължи да препуска зад стадото, успя да се вреже между животните и изпразни пушката си, без да го е грижа какво ще улучи. Крещеше с всички сили, но продължаваше да препуска между ревящите и блъскащи се едно в друго животни. Сега поне се движеше с тях и приближаваше към нея, въпреки че още не можеше да я види.

Разнесе се още един изстрел, но Ейнджъл не бе сигурен дали е от пушката на Каси, или е стрелял някой от каубоите, които най-после се показаха. Мъжете препускаха отстрани, опитвайки се да спрат стадото. След малко конят на Каси се появи отново най-отпред, ала Ейнджъл все още не я виждаше.

Докато стигне до коня, имаше чувството, че сърцето му се е качило в гърлото. Каси се бе свлякла на една страна, вкопчена в рога на седлото. Използваше коня като щит.

Ейнджъл се протегна, за да я издърпа през седлото, докато се озова в безопасност върху неговия кон. Младият мъж пое поводите на коня й, за да могат да препускат заедно със стадото, докато стигнат до края му.

За късмет по-голямата част от стадото вече бе останало зад тях и не след дълго стигнаха до открито поле. Но Ейнджъл не спря да язди, докато не приближиха едно самотно дърво в началото на възвишението. Скочи от коня и внимателно свали Каси. Отнесе я на ръце под дървото и я облегна на ствола.

Тя бе смъртнобледа и като него цялата потънала в прах.

— Къде си ударена? — остро попита той.

— Добре съм — отвърна Каси, след като премина кашлицата й. — Кракът ми беше притиснат, но не смятам, че има нещо счупено. Бих искала да пийна малко вода. Имам чувството, че съм погълнала целия прахоляк на Тексас.

Ейнджъл не очакваше да чуе точно това. Той се отпусна до нея и известно време остана неподвижен. Изминаха няколко минути, преди да осъзнае, че тя не е ранена. В гърдите му се надигна гняв, равен на облекчението, което изпита. Обаче не избухна. Искаше му се да я удуши, заради страха, който му причини, но добре съзнаваше, че тя вече преживя достатъчно. Сега не се нуждаеше от упреци и съвети…

— Дяволите да те вземат, жено! Нямаш ли поне капка здрав разум?

Изправи се и без да дочака отговор, се запъти към коня си, за да донесе манерката с водата. Върна се и я тръсна в скута й. Тя не я взе веднага. Беше твърде стресната от гневното му избухване.

— Е?

— Предполагам, че нямам — кротко отвърна Каси.

— Дяволски си права! Животните бяха подплашени, лейди. И нямаше защо нарочно да заставаш на пътя им!

— Смятах, че ще мога да обърна стадото. То се бе насочило право към пасището на Маккъли, а напоследък всички бичета, които попадаха в техните земи, повече не се връщаха. Вече липсват около тридесет глави. Затова се опитах да удържа стадото.

— Сигурно затова е толкова лесно да се подплашат — с отвращение изрече той. — И на кого предполагаш, че трябва да благодарим за това?

Той вече не крещеше и тя видимо се отпусна. Изплакна устата си и отпи голяма глътка от манерката му, преди да отговори:

— Някои от животните имаха клеймото на Катлин. И изстрелите дойдоха от тяхната посока.

— Би могло да е някой от семейство Маккъли, но да е стрелял от земите на Катлин, за да си помислиш, че са те.

— Да, но Маккъли ми заявиха в лицето, че искат до края на седмицата да се махна, а не минава и седмица някой от семейство Катлин да не направи нещо, с което да ме накара да побързам да си тръгна. Освен това нито една от страните не се опитва да ме накара да се усъмня в другата.

Ейнджъл се замисли над думите й, докато гледаше как с треперещи пръсти тя се опитваше да развърже кърпата около врата си. Най-после клекна до нея и й помогна да се справи. Когато ръката му приближи, тя се отдръпна, но после остана да го гледа, докато отвързваше възела и издърпа кърпата.

— Трябваше да сложиш кърпата пред устата си — сърдито рече Ейнджъл, напръска червения плат с вода и й върна кърпата.

— Знам, но нямаше време да мисля за такива неща. Противно на това, което си мислиш, нямам голям опит. Наистина, израснала съм в ранчо, но никога не съм се занимавала със стадото така, както майка ми.

Той не каза нищо, а Каси изчисти прахта от лицето си с мократа кърпа. Когато свърши, Ейнджъл я взе и доизбърса някои места, които бе пропуснала. Девойката смаяно го изгледа.

— Защо си толкова мил?

Черните му очи срещнаха нейните.

— Няма да мислиш така, когато те напердаша здравата.

Смаяната Каси остана с отворена уста. Той протегна ръка и затвори устата й. След това отново напръска с вода червената кърпа и изтри лицето си. Нямаше много прах, тъй като бе проявил съобразителност и бе издърпал своята кърпа пред лицето си, преди да препусне в облака от прах, вдигнат от подивелите животни. Каси опипа крака си.

— Искаш ли да го погледна? — предложи младият мъж.

Тя го изгледа остро, но той изглеждаше напълно искрен. И все пак, да му позволи ръцете му докоснат голия й крак? Мисълта я накара да потръпне.

— Не, благодаря. Пръстите ми се движат, само са малко натъртени.

Ейнджъл намръщено огледа краката й.

— Дори и това не биваше да се случва, така че ще отида да ги навестя, ако ми посочиш правилната посока.

Навярно имаше предвид семейство Катлин.

— О, не — енергично поклати глава девойката. — В никакъв случай.

Той се изправи и гневно изръмжа.

— Лейди, преди малко едва се спасихме от копитата на разбеснелите се животни. Някой можеше сериозно да пострада, включително и аз. А ти още повече.

— Те не са имали подобно намерение.

— По дяволите намерението им! — избухна Ейнджъл. — Отдавна е трябвало да сложиш край на тази работа. Доколкото разбирам, не си нарушила никакъв закон. Те нямат никакво право да те гонят оттук!

Каси въздъхна. Внезапно й хрумна, че той се гневеше не толкова на нея, колкото на поведението й. С това можеше да се справи.

— Когато съм си у дома и някои от съседите ми се ядосат, майка ми се оправя с тях — тъжно си призна младото момиче. — Предполагам, че ме защитава толкова яростно, защото съм единственото й дете. Но тъй като тя винаги досега е решавала проблемите ми, аз не съм се научила да се справям сама. Предполагам, че се провалих при първия си опит.

— Забелязах го.

Забележката му я накара да се наежи.

— Недей да си мислиш, че и аз не мога да заплашвам другите. Не нося револвер, за да стрелям с него само по змии. Знам как да го използвам и може би не по-зле от теб. — Не обърна внимание на презрителното му изсумтяване. — Само че това не е моят начин на действие.

— Може би, но това е моят начин. Обикновено точно за него ме наемат, така че ме остави да си свърша работата, в която съм най-добър.

— Ти си добър в убиването на хора, но аз не искам никой да бъде убит заради мен. Не го ли казах достатъчно ясно?

— Когато се отнася само до теб, аз те слушам. Но когато съм замесен и аз, няма да стоя със скръстени ръце. Ясен ли съм, лейди?

— Почакай малко! — гневно извика Каси, докато се опитваше да се изправи. — Тук никой не ти е направил нищо лошо. Да не си посмял да го приемаш като нещо лично!

— То стана лично, след като разбрах коя си. Ти си съседка на Колт, а той е единственият ми приятел. Това е достатъчно лично.

Нямаше какво да му отговори, тъй като досега ней бе хрумвало, че той приемаше нещата по този начин. Освен това той изглежда не възнамеряваше да чака отговора й, тъй като се запъти към коня си. Все пак реши да опита.

— И какво смяташ да направиш?

Ейнджъл възседна коня си и хвана поводите.

— Първо ще се видя с шерифа. Ако законът може да се справи с цялата тази бъркотия, аз няма да се намесвам.

Думите му би трябвало да я успокоят, но вместо това я разтревожиха още повече.

— Няма смисъл да си губиш времето. Шерифът е роднина на семейство Катлин. Той би приел оплакване срещу Маккъли, но не и срещу роднините си.

— В такъв случай ще се наложи да си поговоря със семейство Катлин.

Каси си спомни историята с шерифа, който бил купен от онзи негодник и как Ейнджъл влязъл в ролята на защитник на закона.

— Не може ли този път да действаш по-различно?

— И какво предлагаш?

— Оръжията не са отговор на всичко. Може ли, докато си тук, да не убиваш никого? Ще го приема за лична услуга?

Той не отговори веднага. Черните му очи бяха втренчени в нея и тя отново се почувства неспокойна.

— Ти вече си ми задължена, лейди. Съмнявам се, че би искала дългът ти да се увеличи, но ще имам предвид предложението ти.

Страните й пламнаха, но той не видя, защото препусна напред. Каси се надяваше, че няма да открие ранчото на семейство Катлин. Надяваше се също, че Бък Катлин няма да е там, дори и да го намери, защото макар че не бе толкова избухлив, както мъжете от семейство Маккъли, беше два пъти по-високомерен и безочлив. И как се осмеляваше Ейнджъл да се отнася толкова несериозно към молбата й и да споменава за онзи дълг, който и двамата знаеха, че не бе сериозен? Това бе само шега, но защо ли сърцето й започваше да бие по-силно само като си помислеше за нея?