Джоана Линдзи
Ангел на греха (12)

ГЛАВА 12

Каси не се преоблече за вечеря, както би направила, ако баща й си бе вкъщи. И майка й, и баща й се придържаха повече към официалните обичаи на Изтока, въпреки че бяха прекарали по-голямата част от живота си на Запад. Страхуваше се, че ако се преоблече, Ейнджъл може да не го възприеме просто като белег на възпитаност, а да реши, че се опитва да го впечатли. А това бе последното нещо, което искаше той да си помисли.

Но наистина й се искаше да си бе държала устата затворена. Мария забеляза нейната нервност и й напомни, че Ейнджъл би могъл да вечеря в кухнята с нея и сина й. Всъщност, когато направи предложението си, Каси бе имала предвид точно това. Но след като Ейнджъл явно я разбра погрешно, нарочно или не, сигурно ще реши, че тя продължава да се страхува от него, след като не иска да вечерят заедно. Независимо дали бе истина, или не, не желаеше той да си мисли по този начин. В крайна сметка той не бе обикновен наемен работник. Беше по-скоро гост — неканен, но все пак гост.

На всичко отгоре закъсняваше. Мария вече петнадесет минути задържеше вечерята, когато Ейнджъл най-после се появи на предната врата. Но Каси не коментира закъснението му, въпреки че бе изпратила Емануел да му каже по кое време обикновено се сервира вечерята. Появата му я смая толкова много, че в първия миг не можа да промълви нито дума.

Не носеше мушамата си. Беше я заменил с черно сако, което подчертаваше стегнатото му и мускулесто тяло, скривано дотогава под безформената жълта мушама. Чистата му черна риза бе закопчана догоре, а якичката бе пристегната с тънка вратовръзка, вместо обичайната триъгълна кърпа. Черната му коса бе все още влажна от банята, гъста и прилежно вчесана назад, и стигаше до раменете. Подобно на повечето мъже, които прекарваха голяма част от живота си под открито небе, навярно я бе оставил по-дълга, за да пази през зимата врата и ушите му от студа.

Този път нищо не скриваше грубата му красота. Напротив дрехите му я подчертаваха още по-добре и това смути и обърка Каси много повече, отколкото опасната му репутация. За свой ужас се улови, че не може да откъсне поглед от него. За щастие той, изглежда, не забеляза това. Беше твърде зает, за да се оглежда наоколо.

— Заключила ли си я? — попита Ейнджъл, след като затвори вратата зад него.

— Кого… о, имаш предвид Марабел? Тя е в кухнята. Не се тревожи, помолих Мария да я държи там, докато си в къщата.

— Оценявам жеста — кимна Ейнджъл.

Страхът му от нейната голяма любимка би я забавлявал, ако не бе твърде притеснена от факта, че не се разделяше с револвера си дори и за вечеря. Така че Марабел нямаше да е в безопасност край него.

Предчувствайки, че вечерята ще се окаже пълен провал, Каси го поведе по коридора към двойните врати вдясно. Дългата, официална маса бе сервирана за двама. Като видя, че приборите са поставени едни до други, както обикновено, когато вечеряше с баща си, Каси съжали, че не бе казала на Мария да ги сложи на двата срещуположни края. Така масата изглеждаше по-интимно подредена, но тя реши, че сигурно ще обиди госта си, ако ги размести сега.

Пристъпи до единия стол и се изненада, когато той застана зад нея издърпа стола й, за да седне. Не очакваше подобни изтънчени маниери от него.

— Благодаря — рече тя и още повече се смути, когато той не отговори, а зае мястото си.

Мария, която чу гласа на Каси, надникна през вратата и след малко започна да сервира. Ейнджъл направи някакъв комплимент за прекрасните мебели, а Каси си отдъхна, че разговорът пое в неутрална посока. Тя му обясни, че всяка вещ в къщата е точно като тази в дома й в Уайоминг и как баща й купил всичко от същия магазин в Чикаго, откъдето бе поръчал мебелите и за къщата в Уайоминг. Но някои вече били изчерпани, така че той специално наредил да изработят същите.

— Защо? — попита Ейнджъл, когато тя изчерпа темата.

— Не съм го питала — призна девойката. — Има някои неща, които никога не обсъждам с баща си. Всичко, което се отнася до майка ми, е забранена тема.

— Но защо? Само защото са разведени…

— Не са. — Ейнджъл остави вилицата си и учудено я изгледа. — Предполагам, че повечето хора си мислят същото — добави Каси, — но нито един от двамата не е поискал официален развод. Изглежда това, че живеят в различни краища на страната, ги устройва напълно.

— А какво ще стане, ако някой от тях пожелае да сключи нов брак?

Каси сви рамене.

— Е, тогава предполагам, че този, който има подобни намерения, ще сложи край на първия си брак.

— Това би ли те притеснило?

— През целия ми живот родителите ми никога не са си разменили и дума без посредник. Защо трябва да се притеснявам, ако един от тях пожелае да има нормален брак?

Младият мъж само поклати глава и продължи да се храни.

— Никак не ми се вярва, че не са си казали и дума през всичките тези години. Сигурно ти е било трудно да растеш в такава обстановка.

Тя се усмихна.

— Всъщност бях на седем години, когато за пръв път разбрах, че родителите на другите деца не се държат по подобен начин. Дотогава си мислех, че е нормално. Защо не ми разкажеш нещо за себе си, Ейнджъл?

Тя се изчерви в мига, в който спомена името му. За пръв път се обръщаше към него по този начин и едва след като го изрече, й хрумна, че звучи твърде интимно, особено казано от жена.

Объркването й не му убягна.

— Какво има?

— Има ли някакво друго име, с което да те наричам?

Той не се усмихна, но Каси бе сигурна, че притеснението й го забавляваше.

— Мистър е съвсем достатъчно — отвърна Ейнджъл.

Но това едва ли бе особено подходящо, а мистър Ейнджъл звучеше съвсем не на място, след като то не бе фамилното му име. Изглеждаше, че той нямаше никакво намерение да разсее неудобството й, затова Каси не се сдържа и раздразнено попита:

— Какво те накара да си избереш име като Ейнджъл?

Той повдигна вежди.

— Да не би да си мислиш, че аз съм го избрал?

— А не си ли?

— По дяволите, разбира се, че не! Това е единственото име, с което си спомням, че майка ми ме наричаше, така че го казах на стария мъж от планината, който ме отгледа. Доколкото си спомням, на него му се стори доста забавно.

Младото момиче се замисли за миг.

— Може би е било галено име, като „скъпа“ или „миличка“.

— Като пораснах, го разбрах, но по това време вече никой не ме наричаше по друг начин. Така че името си остана, а и за мен нямаше кой знае какво значение. Когато толкова дълго си мислиш, че това е името, което са ти дали при раждането, свикваш с него. Сега всяко друго име би ми се сторило необичайно.

Искаше й се да го попита какво ли ще си помислят хората, които не са свикнали с подобно име, но бе повече любопитна да научи нещо друго, което той несъзнателно бе разкрил.

— Майка ти починала ли е? Затова ли си отгледан от онзи мъж в планината?

— Той ме открадна.

Сега бе ред на Каси да остави вилицата си и да го изгледа смаяно.

— Не разбрах?

— Направо от Сейнт Луис — продължи Ейнджъл, сякаш не забелязваше отворената й уста. — Тогава съм бил на пет или шест години. Не си спомням много.

— Наистина ли? Да не би да искаш да кажеш, че не знаеш точно на колко години си сега?

— Не знам.

Това й се стори толкова тъжно, че тя несъзнателно протегна ръка към неговата, за да го потупа състрадателно. Ала бързо я отдръпна, осъзнавайки какво щеше да направи. Той забеляза и това я притесни толкова много, че Каси набързо натика в устата си три парчета от печеното пиле, приготвено с подправките на Мария. Така поне нямаше да е необходимо да говори известно време.

Заговори отново едва след като преглътна храната.

— Как е възможно едно дете да бъде откраднато от толкова голям град? Нима никой не е се е опитал да те открие?

— Не мога да знам, след като не са ме намерили. Освен това прекарах следващите девет години толкова високо в планината, където не се среща индианец, камо ли бял човек.

— Не си ли се опитвал да избягаш?

— Няколко месеца след като се озовах в онази хижа в планините, аз избягах и успях доста да се отдалеча. Когато Старата мечка ме намери, той ме върза с вериги в двора за три седмици.

Каси не можеше да повярва на това, което чуваше, но последните му думи искрено я ужасиха.

— И той те е оставил съвсем сам на природните стихии?

— Предполагам, че трябва да съм благодарен, че беше лято — равнодушно отвърна Ейнджъл, сякаш тези ужасни спомени не му причиняваха никаква болка. — Но повече не се опитах да бягам. Изминаха почти цели пет години преди той да ми позволи да го придружа до близкото селище, където продаваше кожите си. Отне ни една седмица, за да стигнем дотам.

— А там не си ли казал на никого?

— Той ме предупреди да си държа устата затворена. Но тогава вече се бях научил да му се подчинявам. Пък и местните жители познаваха добре Старата мечка и едва ли някой от тях щеше да се опълчи срещу него и да ми помогне да стигна до Сейнт Луис.

На Каси й се искаше никога да не го бе питала за името му, но въпреки това не можеше да просто така да изостави подетата тема.

— Знаеш ли защо те е откраднал? Защото е искал да има син ли?

— Не, просто за компания. Станало му е досадно да си говори сам.

Искал е само компания. Едно малко момченце е било откъснато от семейството си, за да прави компания на някакъв си стар индианец! Никога не беше чувала нещо толкова покъртително и тъжно и… възмутително.

— Къде е този човек сега?

— Мъртъв е.

— Ти ли?…

— Не — кратко отвърна Ейнджъл. — Той е получил името си, защото винаги продавал по някоя и друга меча кожа. Обичаше да се бори с мечки и то колкото може по-големи. Но остаря и вече не можеше да ги преследва. Последната мечка оцеля, но той не.

— И тогава ти си тръгна?

— Веднага след като го погребах. Бях на петнадесет години или приблизително толкова.

— Отиде ли в Сейнт Луис, за да откриеш роднините си?

— Това бе първата ми работа. Но никой не си спомняше майка ми, нито пък нещо за изчезнало момче. Разбира се, Сейнт Луис не беше истинското ми родно място. Спомням си, че пристигнахме там с влак, а Старата мечка ме открадна малко по-късно.

— Не спомена нищо за баща си.

— Не си спомням много за него. Имаше един мъж, който казваше, че ми е баща, но ми се струва, че съм го виждал само един или два пъти. Не знам какво е работил, но явно е трябвало да отсъства доста дълго от къщи.

— И никога ли не откри родителите си?

— Не знаех къде да ги търся.

Каза го толкова равнодушно, като че ли повече нямаше никакво значение. Каси не можеше да проумее поведението му, както й бе трудно и да възприеме историята, която й разказа.

— Чейс Съмърс също никога не е познавал баща си — отбеляза Каси. — Но той знаеше името му, поради което не му бе много трудно да го открие, когато отиде да го търси в Испания. Знам, че има мъже, които са обучени да откриват изчезнали хора и които знаят как да откриват следите, забравени или отдавна погребани през годините. Ние можем да наемем някой от тях, за да открие родителите ти.

— Ние ли?

Девойката се изчерви и се протегна до бутилката с вино, за да напълни чашата си. Той едва бе докоснал своята. Може би трябваше да помоли Мария да се опита да намери бутилка уиски за него, ако въобще имаше такава в къщата, тъй като баща й не пиеше. Макар че мисълта за пияния Ейнджъл й се стори доста ужасяваща.

— Предполагам, че навикът ми да се меся в работите на другите е доста силен — призна си тя, надявайки се, че бузите й не са се зачервили прекалено силно. Не си спомняше досега да се е изчервявала толкова често. — Ще трябва да ми простиш. Не мога да се овладея, винаги изпитвам желание да помогна, ако мога, на хората около мен.

— Дори и когато те не го искат?

Това би трябвало да я накара да се засрами и да замълчи, но тя нямаше намерение да се извинява повече.

— Понякога хората искат някой да им подскаже какво точно им трябва.

Ейнджъл не каза нищо. Наистина му се искаше да намери родителите си. Никой не го бе обичал, а може би те бяха единствените двама души, които са го обичали. Любовта беше нещо, което липсваше в живота му и това не важеше само за родителската любов. След като бе видял Джеси и Чейс Съмърс заедно… начина, по който се гледаха и докосваха, искрите, които пламваха помежду им, той разбра, че би желал да изпита същото — близостта на друг човек, нежността и доверието — неща, които никога не бе имал, поне не си спомняше да ги е преживявал.

Но отдавна бе изгубил надежда. Добрите жени страняха от него заради репутацията му. Лошите харесваха репутацията му и с удоволствие го приемаха в леглата си, но изпадаха в паника веднага щом разберяха, че би могъл да поиска нещо по-сериозно от тях.

Защо Касандра Стюарт го накара да се размисли? Не, не самата тя, а това, че се бе разровила във всичките му изминали години на самота.

— Съжалявам — рече тя и го накара отново да я погледне. — Струва ми се, че ти просто… ме изненада с твоя разказ. Мислех, че знам повече за теб, но не бях чувала нищо за ранните ти години.

Ейнджъл бе разказал на Колт за Старата мечка, но до днес не бе споделял миналото си с никой друг. И да го убият, не можеше да си обясни защо й сподели всичко това. Може би защото тя го объркваше и смущаваше, седнала до тази маса, толкова спретната и благоприлична, и много по-хубава от всеки друг път. А в това също нямаше никакъв смисъл, защото нищо в нея не беше по-различно. Дори носеше същите дрехи, с които бе облечена, когато я видя този следобед.

Както и да е, това бе първият път, когато я виждаше без палто или шал, които да скриват фигурата й, и Ейнджъл с изненада установи, че тя притежаваше красиво тяло, с чувствени извивки, високи заоблени гърди и тънка, и кръшна талия. На меката светлина на свещите кожата й бе нежна и гладка като кадифе, а сивите й очи блестяха като разтопено сребро. И тези пълни, и подканващи устни…

Не можеше да каже колко пъти тази вечер погледът му се спря на тези устни, докато тя говореше или се хранеше, или ги присвиваше леко, отпивайки от виното. Успя да вкуси малко от сладостта им и аромата им, когато тя така внезапно го дари с целувките си.

Нямаше смисъл да го отрича повече. Копнееше отново да усети нежните й устни, сладки като мед. Погледът му се плъзна надолу към гърдите й, после отново се вдигна нагоре към меките й устни, а тялото му мъчително се напрегна. Да, искаше му се много повече.

Неочакваната му реакция го сепна толкова много, че той се протегна към чашата си и я пресуши на един дъх. Когато я остави на масата, забеляза, че Каси се взира в белега на брадичката му. Знаеше, че вече го е видяла, въпреки че не бе попитала нищо. Белегът беше точно под брадичката, така че се виждаше само когато отметнеше глава назад или под точно определен ъгъл. Тя бързо отвърна поглед и наведе глава към чинията си. Явно не възнамеряваше да го разпитва сега за белега.

Запита се защо, след като не се стесняваше да го разпитва за толкова други неща. Може би си мислеше, че този белег е вследствие на някаква жестокост и това я плашеше. Ала това нейно нежелание да го разпитва го подразни… не, по-скоро му се искаше тя наистина да му даде повод да избухне, за да може да протегне ръка, да я сграбчи в прегръдките си и да опита вкуса на устните й…

— Един мъж се промъкна незабелязано зад гърба ми и ми преряза гърлото — каза внезапно Ейнджъл. — Но не успя да улучи артерията.

Сивите й очи се срещнаха с неговите.

— Той жив ли е?

— Не.

При тези думи Ейнджъл хвърли кърпата си на масата и рязко се изправи. Трябваше да се махне оттук, по далеч от светлината на свещите, от виното, от тази хубава жена, която с всяка изминала секунда му се струваше още по-красива.

— Благодаря за вечерята, мадам, но не се чувствайте задължена да повтаряте поканата си. В интерес на истината предпочитам да се храня сам. Така съм свикнал.

Искаше му се да бе не казвал последното. Съчувствието, което веднага се появи в очите й, го прободе като остър нож. Тръгна си, преди да се изкуши да приеме това, което тя му предлагаше. Каквото и да бе то, той не се нуждаеше от него. Нямаше нужда от никого.