Джоана Линдзи
Ангел на греха (5)

ГЛАВА 5

Една част от вниманието на Ейнджъл бе насочено към жената, която забърза надолу по улицата, а другата — към мъжа, когото тя нарече Морган. Каси вървеше толкова бързо, че почти тичаше. Морган също се взираше след нея и тихо ругаеше. Ейнджъл не бе сигурен на какво бе станал свидетел току-що, но чувстваше, че то никак не му харесва. Рано или късно щеше да разбере какво става.

Високият тексасец се извърна към него, най-после си бе спомнил за присъствието му и отвори уста да каже нещо, но Ейнджъл не му даде тази възможност.

— Моля да ме извините, но тя се кани да замине заедно с моя кон.

По дяволите, проклетата жена правеше тъкмо това! Ейнджъл изруга през зъби и хукна към кабриолета, който вече бе потеглил.

Когато я настигна, тя почти бе излязла от града, а той бе останал без дъх. Първите му думи, когато се намери на седалката до нея, бяха:

— Лейди, това се нарича конекрадство!

Тя смаяно отвори уста, а очите и се разшириха. Обърна се и видя двата коня, завързани за кабриолета.

— О, Боже, съвсем забравих… дори не съм забелязала… наистина нямах никакво намерение да…

Млъкна изведнъж и стисна устни. Когато се извърна към него, лицето й бе придобило съвсем друго изражение.

— Само не започвайте… — Ейнджъл се опита да я предупреди да запази обвиненията за себе си, но тя вече бе набрала скорост.

— Какво, по дяволите, се опитахте да направите преди малко? Не можете ли да се разберете с някого, без да засягате гордостта му?

— Предполагам, че не.

Каси не очакваше подобен отговор, нито пък, че той ще се облегне назад и ще скръсти ръце пред гърдите си, сякаш я предизвикваше да продължи с порицанията си. Поведението му уталожи яда й и тя извърна глава към пътя.

— В такъв случай сигурно навсякъде оставяте трупове след себе си — презрително промърмори девойката.

— И това се е случвало.

Нямаше какво да отвърне на това заявление. Със същия успех можеха да си говорят за времето — гласът му бе равнодушен, а лицето му оставаше напълно безизразно. Каси със сигурност не знаеше как да се разбере с мъж като него, а и повече не й се искаше да опитва.

Той трябваше да си отиде, още днес — не, тази минута! Тя спря двуколката, решена да му го заяви без заобикалки. Той се бе навел напред и при рязкото дръпване на поводите се оказа на сантиметри от нея, когато Каси се обърна към него. Толкова бе близо, че тя трябваше да се отдръпне леко, за да види лицето му. Черните му като въглен очи сега не бяха толкова плашещи, а по-скоро любопитни, но си оставаха някак си странно хипнотизиращи.

— Защо спряхте?

Защо е спряла? Нямаше никаква представа… а, спомни си. Каси уплашено ахна и се отдръпна в другия край на седалката, за да бъде колкото се може по-далеч от него. Не бе сигурна какво се бе случило току-що и защо всички мисли излетяха от главата й. Нито пък разбираше защо се чувстваше толкова странно и не й достигаше въздух, сякаш бе изплашена до смърт. Но тя не бе изплашена, а в този миг Ейнджъл не изглеждаше никак опасен, тъкмо обратното — стори й се, че в очите му проблеснаха весели пламъчета.

Каси с усилие отклони поглед, опитвайки се да се съвземе и да си спомни какво се канеше да каже. Мислите й се избистриха веднага, след като се изтръгна от магията на погледа му. Трябваше да продължи да гледа напред, за да бъде сигурна, че ще му каже това, което бе решила.

— Никак не ми хареса това, което се случи в града. Аз можех да се справя с Морган. Но не и с двамата. Дори се опитах да отклоня вниманието му, за да попреча да го въвлечете в престрелка.

— Не бих го направил — студено възрази Ейнджъл. — Не си търся повод за стрелба, защото не го смятам за честно. Мога да се разбера с хората и без да вадя револвера си. Повечето от тях си затварят устата и се оттеглят.

— Маккъли не са като повечето хора, а Морган е именно от тази проклета фамилия. Всички са луди глави и лесно избухват. В такива случаи се нахвърлят на противника си като бик на червено. Морган можеше да не забележи, че не възнамерявате да вадите револвера си и тогава щяхте да бъдете принуден да стреляте пръв, за да го спрете. Или пък щяхте да свършите в прахта с променена физиономия. Но, слава Богу, всичко мина и замина и никой не бе убит.

— Точно така…

— Още не съм свършила — рязко го прекъсна Каси, продължавайки да гледа напред, но усещайки, че очите му са вперени в нея. — Аз бях толкова разстроена от това, което можеше да се случи в града, че си тръгнах, без да довърша работата си, всъщност последната в този омразен град, и смятам, че трябва да ви кажа за какво се отнася. Ще изпратя телеграма на Левис Пикънс, за да го информирам, че проблемите ми са решени и повече не ми е необходима помощта му — нито вашата. Възнамерявам още сега да се върна в града.

— Както желаете — бе всичко, което той каза.

Каси си отдъхна с облекчение. Очакваше, че ще й възрази и ще трябва да го лъже през зъби, за да го убеди, че вече няма неприятности и не се нуждае от помощта му. Това щеше да бъде доста трудно, особено след като той бе станал свидетел на разправията й с Морган. Може би в крайна сметка и той се радваше да се измъкне от тази каша. Още повече, че тази сутрин никак не изглеждаше доволен, че тъкмо тя и решаването на проблемите й са се оказали услугата, която трябва да направи, за да плати дълга си към Левис Пикънс.

Каси се обърна към него с плаха усмивка, която мигновено се стопи, когато видя намръщеното му изражение. Дали бе разбрала погрешно отговора му? Може би в крайна сметка ще се наложи да измисли някоя и друга лъжа.

— Аз наистина вече нямам същия проблем, заради който преди шест седмици помолих за помощ. Ако не бях толкова объркана от пристигането ви тази сутрин, щях да ви го кажа. Измина доста време, страстите тук се поохладиха и нещата се уталожиха. Останаха някои недоразумения, но те са толкова незначителни, че дори не си струва да ги споменавам.

Той се облегна назад и лениво я изгледа.

— Сега вече събудихте любопитството ми, така че защо не ми разкажете накратко за тази история?

Никак не й се искаше да го прави, защото случайно можеше да изтърве нещо, което да го наведе на мисълта, че все още се нуждае от помощта му.

— Просто тук има няколко души, които са ми ядосани.

— Колко са на брой?

— Две отделни семейства — предпазливо отвърна девойката.

— Колко са на брой?

Упорството му я подразни. Тя присви очи и изрече нетърпеливо:

— Никога не съм си давала труд да ги преброя.

— Толкова ли са много?

Дали в тона му прозвучаха развеселени нотки? Не бе сигурна, но самата тя не виждаше нищо смешно в цялата ситуация. Обаче нямаше да навреди, ако той възприеме нещата не толкова сериозно, каквито бяха в действителност.

— Нищо сериозно — махна презрително с ръка Каси. — Причината, поради която все още бих приела с радост помощта на мистър Пикънс е следната: бих искала нещата отново да станат каквито бяха преди… преди да предизвиквам гнева на съседите си. Надявах се, че ще мога да остана тук до пролетта, както възнамерявах. Но сега ще остана докато татко се върне, а това не е проблем.

Той не каза нищо, само продължи да се взира в нея, сякаш я чакаше да продължи… сякаш се досещаше, че има нещо повече от това, което му каза. Е, толкова по-зле. Тя вече бе казала всичко, което имаше да му казва.

— Беше много мило от ваша страна, че ми предложихте помощта си, но вече не се нуждая от нея. Не съм в… опасност — всъщност никога не съм била, а телеграмата, която ще изпратя на мистър Пикънс, ще ви освободи от всякакви задължения спрямо мен.

— Така ли мислите?

— Разбира се. Може би той дори ще реши, че дългът ви е платен, въпреки че не се е наложило да правите нищо. В крайна сметка нали дойдохте. Имахте желание да ми помогнете и дори дяволски настоявахте, ако смея да добавя — промърмори младото момиче. — Направихте това, за което той ви е помолил, така че няма какво повече…

— Той няма да реши така, нито пък аз — сухо я прекъсна Ейнджъл. — Но след като вече нямате никакъв проблем, ще имате ли нещо против да поостана още няколко дни и да задам някои въпроси?

Каси настръхна.

— И защо ще го правите? — остро попита тя.

— Защото не умеете да лъжете, лейди.

Каси се втренчи в него и по презрителния поглед в очите му разбра, че той не бе повярвал на нито една нейна дума. Въздъхна дълбоко и тъжно рече:

— Знам. Но повечето не го забелязват.

— Може би, защото имате такова сладко и открито личице, че те не могат да си представят, че ще кажете нещо друго, освен истината.

Дали това бе обида, или комплимент? И как така той бе разбрал, че не е била искрена, след като само малкото хора, които добре я познаваха, знаеха, че не умее да лъже?

Реши да опита за последен път.

— Въпреки всичко вие не можете да ми помогнете. Случилото се с Морган го доказа. Вие предизвиквате хората, а на мен ми е необходим човек, който да ги успокоява.

Младият мъж бавно поклати глава.

— Не съм съгласен с вас, лейди, особено след глупостите, които току-що ми наговорихте. Аз сам решавам дали мога да помогна, или не. Но няма да мръдна оттук, докато не разбера в какво точно се състои проблемът ви. Искрено се съмнявам, че това ще ви достави удоволствие.

За последното бе напълно прав. В момента може и да не изглеждаше опасен, само твърдоглав и упорит, но въпреки това я караше да се чувства нервна и неспокойна. Усещаше грубата му мъжественост, както и жестокостта, на която бе способен. Липсваше и всякакъв опит в общуването с хора като него, но трябваше да се научи и то много бързо, тъй като нямаше никакви изгледи в скоро време да се отърве от него.

— Добре — примирено, но е привкус на горчивина, рече накрая Каси. — Искам първо да ви уверя, че каквито и неприятности да имам, аз сама съм си виновна за тях. Разбирате ли, аз обичам да се бъркам в хорските работи. Сама си го признавам. Просто не мога да се спра. Предупреждавам ви, че ако останете тук достатъчно време, ще започна да се меся и във вашия живот.

— Е, вече съм предупреден — кимна Ейнджъл.

Каси забеляза, че не бе особено впечатлен. Навярно бе убеден, че й се струваше твърде опасен, за да се осмели да си пъха носа в работите му. Може би не бе много далеч от истината.

— Във всеки случай — продължи девойката, — това, което се опитах да направя този път, е да сложа край на враждата, която продължава вече двадесет и пет години. Тя е между две семейства Маккъли и Катлин. Всъщност не е само между членовете на семействата. Тези, които работят за тях също участват във враждата! Когато работниците им се срещнат в града, между тях непрекъснато избухват остри разпри. Ако стадата им се смесят — е, това може да доведе и до изстрели, докато разделят животните. Моят баща е нещо като преграда между двете семейства, поне през последните две години, тъй като ранчото му се намира между техните земи. Враждата не е толкова силна, както преди години, но все още съществува омраза и от двете страни.

— Знам всичко за враждите, мис Стюарт. Неведнъж се е случвало да бъда замесен в подобни неща.

Каси знаеше за тях, поне бе чувала за една, в която е бил нает да вземе участие, но не смяташе да говори за това.

— Членовете на двете семейства не са глупаци и те не настояват околните да вземат нечия страна. Така че аз бях в приятелски отношения и с двете семейства, особено с Джени Катлин, която е почти на моите години и с… Морган Маккъли.

— Онзи свадлив млад перко, с когото разговаряхте? Тези ли отношения наричате приятелски?

Презрителният му тон я накара да се изчерви.

— Той беше приятелски настроен към мен, преди да накарам цялото му семейство да се обърне срещу мен.

— И как успяхте да го направите?

— Реших да стана сватовница. Помислих си, че враждата между двете фамилии може да се прекрати най-лесно със сватба. Това беше добра идея. Не сте ли съгласен?

— Ако новобрачните не са избили един друг, мисля, че не е лоша. Това ли се случи? Те са се избили?

Каси се намръщи, засегната от ироничния му тон.

— Нямаше никакви убийства. Но Джени и Клейтън се ожениха с моя помощ, като всеки от тях си мислеше, че другият е влюбен в него. Аз ги убедих в това. Само че през първата брачна нощ са установили, че нито един от тях не е истински влюбен. Клейтън върна младоженката на семейството й, двете фамилии побесняха и обвиниха мен за цялата бъркотия. И с основание, тъй като нито Джени, нито Клейтън щяха да предприемат подобна стъпка, ако аз не ги бях подтикнала.

— Значи в крайна сметка половината от местните хора сега ви мразят и в червата, това ли е всичко?

Каси остана с отворена уста.

— Всичко? За мен това е повече от достатъчно! — възмутено заяви тя. — Не съм свикнала да ме мразят. А и това не е всичко. Аз бях помолена от двете семейства — всъщност ми бе заповядано да напусна Тексас. Маккъли дори ми определиха и срок или в противен случай ще изгорят до основи ранчото „Двойно С“. Е, те проявиха голямо великодушие, като се има предвид, че всичко това се случи преди шест седмици. Дадоха ми достатъчно време, за да дочакам връщането на татко. Само че той бе ранен и това забави пристигането му. Срокът ми е до тази събота, а надзирателят ми бе подмамен да напусне и да отиде при семейство Катлин, така че не мога да си замина, дори и да искам. Нито Дороти Катлин, нито Ар Джей Маккъли, двамата глави на семействата, желаят да разговарят с мен, така че аз дори не мога да им се извиня и да ги помоля за прошка. Е, сега ще ми кажете ли как бихте могли да ми помогнете, мистър? Аз се нуждая от таланта на мистър Пикънс да вразумява и успокоява хората. А от това, което съм чула за вас, вие не сте от хората, които обичат да говорят.

— От това, което сте чула? Не за пръв път намеквате, че ме познавате, въпреки че доколкото си спомням не сме се срещали. Или греша?

Не бе много учтиво, че той предполагаше, че може би се бяха срещали, но той я е забравил. Ала Каси не се обиди. Отлично знаеше, че не е красавица, която кара мъжете да се обръщат след нея. Не че напълно я бяха пренебрегвали откакто навърши възрастта за женене. Разбира се, обстоятелството, че „Лейди С“ бе много голямо ранчо, както и богатството на семейство Стюарт я правеха достатъчно примамлива партия за женитба. Но двамата мъже, които проявиха интерес към нея, я попитаха направо дали е склонна да се отърве от Марабел и след като получиха твърд отказ, се оттеглиха без видимо съжаление.

— Не сме се срещали, но аз съм слушала доста за вас — какъв сте и с какво се занимавате — заяви Каси. — Израснала съм с разказите за вашите подвизи.

Ейнджъл я изгледа недоверчиво.

— На Север името ми е известно, лейди, но по тези места едва ли са чували за мен.

— Да, но аз съм само на гости в Тексас — обясни девойката. — Моят дом е в Уайоминг.

Той я изгледа втренчено за миг и тихо изруга.

— По дяволите… значи вие сте една от онези ексцентрични Стюарти от Шайен и собственици на ранчото „Лейзи С“? Онези, които притежават слон, който пасе заедно със стадото им? Господи, трябваше да се досетя!

Изрече последното с такова явно отвращение, че тя се изчерви.

— Вие нямате никаква представа за нещата! — избухна младото момиче в стремежа си да защити семейството си. — Моят дядо обича да прави необичайни подаръци. Той е пътувал из цял свят и е посетил земи, за които мнозина дори не са и чували. Искал е да сподели със семейството си част от своите преживявания по един съвсем реален начин. Не виждам нищо лошо в това!

— Нищо лошо? Чух, че веднъж този слон съборил половината хамбар.

Лицето й пламна още повече.

— Слонът принадлежи на майка ми. Той живее в отделно помещение, но когато понякога се случи да приближи към къщата, е малко тромав. Всъщност не е причинил някакви по-особени щети и моята майка е много привързана към него.

— Вашата майка…

Той се спря навреме, но Каси се досети какво смяташе да каже. В цял Шайен не бе тайна, че Катрин Стюарт е живяла в една и съща къща със съпруга си десет години, без да си размени и дума с него — освен чрез посредници. Повечето от хората смятаха, че това е доста странно. А колекцията им от необикновени животни само подсилваха убеждението им.

— Значи така сте получили тази черна пантера? Като подарък от дядо си?

Каси си помисли, че този мъж явно трудно разбира постъпките на другите хора. Навярно смяташе, че дядо й е малко луд или по-скоро доста луд. Ала тя бе привикнала на подобно отношение, както и да дава обяснения.

— Не съвсем. Дядо е смятал да задържи Марабел за себе си. Намерил я е в деня, в който напуснал Африка. Местните жители убили майка й и възнамерявали да убият и нея, но моят дядо се намесил и я довел в Америка на кораба си. Скоро след като отплавали, открил, че двамата с Марабел са несъвместими. Тя въобще не харесала пътуването но море, през цялото време била болна, а той обичал морето. Освен това всеки път, когато се приближавал до нея, започвал да киха. Когато пристигнали в ранчото, тя била полумъртва, горкото създание, само кожа и кости, тъй като на кораба почти не можело да се храни. Дядо ми вече бил решил да я изпрати в някой зоопарк на Изток, но преди това ми я повери, за да я поохраня. Страхувам се, че аз много бързо се привързах към нея, тогава тя бе толкова мъничка и сладка. Отне ми доста време, за да го убедя да ми позволи да я задържа, но дядо ми е бил винаги добър, когато се отнася до мен. Никога не съм съжалявала, че остана при мен. — Независимо, че Марабел бе подплашила и малкото обожатели, които Каси имаше. — Струва ми се, че малко се отклонихме от темата, нали? — продължи тя с по-твърд тон. — Аз ви попитах с какво професионален стрелец като вас би могъл да ми е от помощ в сегашната ситуация. Ще благоволите ли да ми отговорите най-после?

Ейнджъл й хвърли кос поглед.

— Не ми ли казахте, че тези Маккъли са луди глави?

— Да, но…

— Ако не желаете да си поговоря с тях от ваше име, което с удоволствие бих направил…

— Не!

— Тогава просто ще остана тук и ще ви защитавам, ако се наложи, докато те решат да ви оставят на спокойствие или вие си заминете. Предполагам, че в крайна сметка не трябва да се отделям от вас.

Не изглеждаше особено щастлив от тази перспектива. За разлика от Каси, която бе искрено ужасена.