Джоана Линдзи
Ангел на греха (4)

ГЛАВА 4

Нищо нямаше да излезе. По пътя до града Каси имаше достатъчно време, за да премисли всички последици, включително и най-лошите — семействата Катлин и Маккъли могат да решат, че тя е решила да се бори с тях. Какво може да направи един наемен стрелец, освен да сипе заплахи? И ако хората срещу него не им обърнат внимание, стрелбата ще започне. Точно от това се нуждаеше баща й — да се върне у дома и да попадне в разгара на война!

Трябваше да бъде по-твърда с този мъж. Не биваше да обръща внимание на приказките му, а още по-ясно да му заяви, че не се нуждае от услугите му. Един професионален стрелец не можеше да реши проблема й. Наистина имаше нужда от помощ, но не и от неговата. Щеше да му го заяви веднага щом се върне в ранчото.

Но въпреки това тя не изпитваше желание да го направи. Разбра, че е наемен стрелец още преди да узнае името му. Но тя го познаваше или по-скоро бе чувала за него. Той бе от същата част на страната, в която тя бе родена и живяла, а през последните единадесет години той се подвизаваше главно в Шайен. Но до днес никога не го бе виждала, дори и отдалеч. Тъй като живееше в Шайен в промеждутъка между някоя нова и стара задача, местните жители се хвалеха, че това бил родният му град. Дори и да имаше истински дом, никой не знаеше къде е.

Освен това не се покриваше с представата й за прочутия Ейнджъл. Не бе толкова висок, както например мъжете от семейство Маккъли, малко над метър н осемдесет, но ръстът му не се забелязваше, ако човек не стои редом с него. Разбира се, Каси не бе висока, така че той се извисяваше доста над нея, но не височината бе това, което правеше впечатление у Ейнджъл.

От разстояние човек виждаше мъж, облечен целия в черно, с изключение на жълтата мушама, която обгръщаше силното му мускулесто тяло. Веднага се набиваха в очи револвера в кобура на бедрото, сребърните шпори, които блестяха на слънцето, шапката с широка периферия, нахлупена ниско над челото, както и уверения начин, по който яздеше коня си.

Но когато човек го погледнеше отблизо, първото нещо, което забелязваше, бяха очите му. Те бяха безмилостни и жестоки. Очите му бяха огледало на същността му черни като смола, бездушни, очи на човек, който няма съвест и не се страхува от нищо. Притежаваха нещо хипнотично и хармонираха отлично с лицето му — изключително мъжествено, с квадратна брадичка, гладко избръснато, остър нос, сякаш изсечен с длето и изпъкнали скули. Всъщност не след дълго човек осъзнаваше, че лицето му притежаваше някаква особена груба красота. Каси го разбра едва когато бе преполовила пътя до града.

Но не в това бе главното — по-важното бе самата му натура. Той не бе от този тип мъже, с които Каси би искала да има нещо общо при никакви обстоятелства. Ако трябваше да бъде искрена със себе си, длъжна бе да признае, че той я плашеше. Не можеше да пренебрегне факта, че част от работата му включва убийство на хора, а той бе изключително добър в това.

Единствената й надежда бе, че съседите й няма да разберат, че Ангела на смъртта я е посетил в ранчото. Съществуваше вероятност лошата му слава да не бе достигнала толкова далеч на юг, но това нямаше голямо значение, тъй като само един поглед бе достатъчен, за да се разбере какво представлява. Надяваше се, че никой няма да узнае, че той е бил в ранчото „Двойно С“ и че ще си тръгне до края на деня.

Последното й напомни да изпрати още една телеграма до Левис Пикънс, преди да напусне града. Ще му благодари за загрижеността и ще го излъже. Ще му каже, че вече няма никакъв проблем, така че не се нуждае от неговия Ангел на състраданието. След това ще съобщи на Ейнджъл какво е направила и съвсем ясно ще му заяви, че не е необходимо да й се мотае наоколо. Той ще си замине, а тя ще се озове отново там, където се намираше преди шест седмици. С тази разлика, че сега почти не й оставаше време, за да измисли какво да прави.

Каси излезе от оръжейния магазин, където остави револвера си, и се запъти към гарата, за да изпрати телеграмата. Днес бе принудена да вземе със себе си пушката, която обикновено бе пъхната под седалката на кабриолета. Знаеше как да си служи с нея, така както умееше да стреля и със своя колт, но пушката бе доста тежка и неудобна за носене. Трябваше да вземе другия револвер, преди да тръгне от ранчото, но бе толкова ядосана, че дори не сети за това.

Да дойде в града без оръжие бе немислимо и доста опасно. Въпреки че досега не бе видяла нито един от семейство Катлин или Маккъли, нито пък някой от верните им работници, още не бе изключено да ги срещне, тъй като рядко се случваше да дойде в града и да не се натъкне поне на един или двама от тях. Но Рафърти Слейтър и Сам Хедли бяха тези, които истински я тревожеха и те бяха главната причина винаги да бъде въоръжена.

Тези двамата работеха отскоро за семейство Катлин, но вече си бяха създали доста врагове в града, тъй като бяха грубияни и често налитаха да се бият. Те не бяха от мъжете, които Дороти Катлин обикновено наемаше, бяха скитници, които не се задържаха продължително на едно място и се хващаха на работа колкото да изкарат достатъчно пари, за да се напият здравата в събота вечер. Несъмнено скоро щяха да бъдат уволнени, но междувременно все още работеха за Дороти Катлин и бяха на нейна страна, а за съжаление, Каси бе на противоположната.

Девойката потръпна от ужас, когато си спомни онзи ден в магазина за месо, когато двамата я бяха приклещили, препречвайки й всеки изход за бягство, Сам я буташе, а Рафърти я държеше и опипваше по места, където нямаше право да я докосва. А погледът в очите му говореше достатъчно красноречиво, че ще има и нещо много повече, ако отново му падне в ръцете. Сам просто искаше да я уплаши, докато Рафърти искрено се наслаждаваше на ситуацията.

Никога дотогава не й се бе случвало подобно нещо и нямаше да позволи да й се случи още веднъж. Ако види Рафърти Слейтър в града и той се опита да я приближи, първо ще стреля и след това ще го попита какво желае. Този мъж никога нямаше да има възможност да я докосне отново с мръсните си ръце.

Инцидентът толкова я бе уплашил, че тя се отказа да използва конюшнята зад магазина. Днес бе оставила кабриолета си пред дрогерията в центъра на Коули. На стената имаше пощенска кутия и тя пусна в нея писмото до майка си. Каси отиде да довърши останалите си задачи, но когато се запъти към гишето на гарата, което едновременно с това бе и телеграфно бюро, видя, че файтонът бе там, където го бе оставила, но отзад бяха привързани още два коня.

Девойката се закова на място и се огледа, търсейки Ейнджъл. Нито за миг не се усъмни, че единият от конете е неговия, а другият — този, който бе взел от конюшнята на ранчото. Не бе трудно да го забележи — жълтата му мушама бе прекалено ярка.

Той се бе облегнал на стената на салона „Втори шанс“, намиращ се от другата страна на улицата. Шапката му бе нахлупена ниско на челото и не позволяваше да види кого наблюдава, но имаше чувството, че е самата тя.

Това я накара да се почувства неспокойна. Не разбираше защо я бе последвал до града. Той не помръдна от мястото си, нито дойде при нея да й каже защо е тук. Ала всички на улицата го бяха забелязали. Коули бе малък град, а Ейнджъл бе чужденец. Съвсем естествено бе хората да се чудят кой е той, дори и да не подозираха, че е професионален стрелец.

Каси гневно стисна устни. Дотук е намерението й да запази посещението му в тайна. Сега не можеше да напусне града, без да говори с него, още повече, че конят му бе привързан към кабриолета й. Дори тази сутрин местните жители да не знаеха накъде се е запътил, сега вече бяха разбрали. До края на деня всички щяха да си задават въпроса: каква работа има дъщерята на Стюарт с един професионален стрелец? Но враждебно настроените й съседи едва ли щяха дълго да си задават този въпрос. Не, те щяха да пристигнат в ранчото и да поискат обяснение и ако дотогава Ейнджъл не си е заминал, адът щеше да се стовари върху главата й.

Всичко бе по нейна вина. Не биваше, да се оставя този мъж да я уплаши и да я подведе с приказките си. Обаче вместо това, тя му разреши да остане и по този начин му позволи да си пъха носа в работите й. А фактът, че я бе последвал до града и сега я наблюдаваше отдалеч, сякаш се бе самоназначил за неин пазач, показваше, че смята да прави това, което си е наумил, без да се съобразява с мнението й.

Каси тръгна надолу по улицата, без повече да го удостоява с внимание. Ускори крачка, тъй като се страхуваше, че той ще я спре, преди да е успяла да изпрати телеграмата. И наистина я спряха. Но този, който я спря, не бе Ейнджъл.

Морган Маккъли излезе от седларския магазин на Уилсън и се озова точно на пътя й. Каси едва не връхлетя отгоре му. Когато го позна, тя се опита да се промуши незабелязано покрай него, но нямаше късмет.

Морган се мислеше за покорител на женски сърца. Дали бе истина или не, но го привличаше всичко, което носеше пола. Веднага зърна Каси и се изпречи пред нея. Тя се опита да го заобиколи, но той отново препречи пътя й. Младото момиче най-после отстъпи и го възнагради със свиреп поглед, който обаче нямаше никакъв ефект.

С огорчение бе осъзнала, че никой в Тексас не я взимаше на сериозно. Всички се смяха, когато я видяха да ходи въоръжена. Никой не обръщаше внимание на гнева й. Отнасяха се към нея, сякаш бе някое безобидно насекомо, което лесно можеха да прогонят — с изключение на случаите, когато черната й пантера седеше в краката й. Дори безстрашните мъже от семейство Маккъли бяха нащрек в присъствието на Марабел.

Но Каси никога не водеше със себе си животното в града, а намръщеният поглед, с който я изгледа Морган, имаше по-голям ефект от нейния смразяващ поглед преди малко. Беше открито заплашителен.

Двадесет и една годишният Морган бе вторият син на Ар Джей, но също като братята си бе висок над метър и деветдесет и доста як. Всички приличаха на баща си — с червеникави кафяви коси и тъмнозелени очи. Каси не вярваше, че някой от тях би я наранил физически, но въпреки това се страхуваше от откритата им враждебност. Те лесно избухваха, а един мъж с гореща глава бе способен на доста глупави неща, които обикновено не би и помислил да стори.

— Не смятах, че ще те срещна тази седмица в града, мис Стюарт — безгрижно рече Морган.

Само преди два месеца той я наричаше Каси, както и повечето й приятели и съседски семейства. Една събота я бе поканил на танци в хамбара на Уйл Бейтс, а следващата неделя на пикник край Уйлоу Ридж. Намеренията му бяха съвсем ясни — той я ухажваше. А тя бе изключително поласкана и заинтригувана от него. В крайна сметка всички братя Маккъли бяха много красиви мъже, а както бе установила през последните години, беше доста трудно да намери мъж, който бе готов да се ожени за нея и… Марабел.

Не че Морган харесваше пантерата, но това не го спря да ухажва господарката й — поне докато не се бе намесила в живота на брат му по начин, който никога нямаше да й простят или забравят. И след като Каси се превърна в център на гнева им, той й даде да разбере, че винаги се е интересувал единствено от ранчото на баща й.

Каси не бе сигурна дали думите му бяха искрени, или ги бе изрекъл в пристъп на гняв, но въпреки това й причиниха болка. Тя и без това нямаше голямо самочувствие, що се отнасяше до мъжете. А Морган Маккъли съвсем го бе стъпкал. Най-тъжното бе, че тя наистина го харесваше и за няколко кратки седмици в сърцето й бе избуяла надежда. Ала сега… не бе останало нищо, дори и мимолетното удоволствие да е близо до него. Изпитваше единствено съжаление и доста силно раздразнение.

Небрежната му забележка я накара да застане нащрек, защото от опит знаеше, че не е толкова нехайна.

— Защо смяташ така? — предпазливо попита девойката.

— Мислех, че ще си твърде заета да си стягаш багажа.

Трябваше да знае, че не би могла да се срещне с някой от семейство Катлин или Маккъли, без да й се напомни за настоящето й затруднение. Именно Маккъли й бяха поставили срок, в който да напусне ранчото, ако не иска да го види сринато до земята.

— Е, сгрешил си — с напрегнат тон отвърна тя и направи още един опит да мине покрай него. Той отново застана пред нея и това я принуди гневно да добави: — Ти наистина ставаш противен, Морган. Остави ме да мина.

— Първо ще ми кажеш кой е онзи непознат, дето тази сутрин се е насочил към ранчото на баща ти.

Каси вътрешно изстена. Не бе имала време да измисли приемлива причина за посещението на Ейнджъл, ай трябваше доста, защото не умееше да лъже и извърта. Освен ако предварително не се бе упражнявала доста дълго, за да звучи убедително, всеки щеше да познае, че не казва истината.

Въпреки това реши да опита.

— Нищо особено, просто минавал оттук и си търси работа.

— Тогава трябваше да го насочиш към нас — заяви Морган. — До края на седмицата едва ли ще имаш работа за когото и да било.

Каси се смръзна при това второ напомняне, че трябва колкото се може по-скоро да си тръгне оттук. Надяваше се, че заплахите да изгорят до основи ранчото на баща й, са само плод на мимолетен гняв, а не реална опасност. Та нали се бе сприятелила с тези хора, дори един от тях я бе ухажвал. Но всичко това беше преди да се намеси в живота им.

Подмина въпроса за Ейнджъл, тъй като Морган сам й бе дал възможност да смени посоката на разговора.

— Трябва да говоря с баща ти, Морган. Кажи му, че утре ще намина…

— Той няма да желае да те види. Истината е, че Клейтън съвсем го вбеси и искаш ли да узнаеш защо, мис Стюарт?

Тя поклати глава, сепната от резкия му тон. Наистина не искаше да знае, защото каквато и да бе причината, отново щяха да обвинят нея независимо дали бе виновна, или не.

Но Морган бе решил да й каже и продължи с унищожителен тон:

— Откакто се върна от Остин, онзи глупак, моят брат, не е на себе си. Напоследък не похваща никаква работа. А сега приказва за някакви си „права“, които се отнасяли и до „съпругата“ му. Дори се осмели да заяви, че възнамерява да отиде и да прибере момичето на Катлин, тъй като все още не били официално разведени. Разбира се, татко на бърза ръка го отказа от намерението му.

Каси не можа да повярва на ушите си.

— Да не би да искаш да кажеш, че той иска да остане женен за Джени?

Лицето на Морган пламна от възмущение.

— По дяволите, разбира се, че не! — изръмжа той. — Клейтън просто е бил веднъж с нея и то благодарение на теб, и сега му се иска да опита отново.

Сега бе ред на Каси да се изчерви, тъй като приказките на Морган звучаха неприлично за нейните невинни уши. Младежът осъзнаваше, че бе пристъпил границата на благоприличието, но не го бе грижа. Той й беше бесен за това, което бе направила и по този начин сама бе сложила край на надеждите му да се ожени за нея. Беше бесен и на себе си, защото нямаше смелост да се опълчи на баща си и да отстоява намеренията си. Истината беше, че той все още я желаеше.

Морган не й обърна особено внимание, когато за пръв път дойде на гости на баща си. Тогава Каси бе на осемнадесет години и не представляваше нищо особено, просто беше хубаво момиче, а Коули бе пълен с такива момичета. Срещаха се дори истински красавици. Освен това бе твърде слаба за вкуса на Морган. Тя не събуждаше никаква страст или поне такава бе първата му мисъл.

Но около мис Касандра Стюарт имаше нещо дяволски странно, нещо, което я правеше все по-интересна и привлекателна всеки път, когато я видеше. Като че ли порастваше пред очите му, поне външният й вид се променяше. Въпреки че бе дребничка и слаба, у нея нямаше нищо детско. И колкото повече я гледаше човек, толкова по-хубава започваше да му се струва.

По време на посещението й миналата година Морган се бе уловил, че доста често мисли за нея. През цялото лято бе раздразнен и лесно избухваше и когато тя си замина, разбра, че я желае. Миналата зима Каси не дойде и интересите му се пренасочиха другаде — нищо сериозно — но той зарови дълбоко в сърцето си чувствата си към Касандра Стюарт и реши да я забрави… докато тя не се появи отново.

Странно, но когато я видя отново, тя му се стори съвсем обикновена. Реши, че сигурно трябва да е бил луд предишната година, за да й позволи да нахлуе в мислите му и дори да обсеби сексуалните му фантазии. Но този път чувствата му се преобърнаха за много по-кратко време. Още в края на първия месец от пристигането й, Морган отново я желаеше и намеренията му бяха толкова сериозни, че той помоли баща си за разрешение да я ухажва.

Одобрението и благословията на Ар Джей бяха най-важни за синовете му. Разрешението на Чарлз Стюарт бе на второ място, а от мнението и желанието на Каси никой не се интересуваше. Мъжете от семейство Маккъли бяха изключително самоуверени и смятаха, че някои неща са им гарантирани по рождение.

Това, което накара Ар Джей да излезе извън кожата си от гняв и да го настрои против Каси, бе, че по някакъв начин тя бе успяла да убеди най-младия му син да прекъсне семейната традиция и да се ожени без неговото съгласие. А фактът, че се бе оженил за момичето на неговия враг, само бе сипал сол в раната. Но и раната на Морган бе отворена и кървеше, защото той все още желаеше Каси, но знаеше, че сега тя никога няма да бъде негова.

Не обвиняваше баща си, който бе твърде непреклонен и старомоден, за да се промени. Не обвиняваше и враждата между семействата, въпреки че не знаеше причината за нея и която съществуваше откакто се помнеше. Той обвиняваше Каси, че си бе навряла носа там, където не беше нейна работа. Ако се бе оженил за нея, щеше доста бързо да я излекува от този навик да се меси в хорските работи. А сега никога нямаше да има този шанс.

Но тя никога не узна какво изпитваше към нея. Защото той не се издаде нито с поглед, нито с някакво действие. А в края на седмицата тя щеше да си замине и той ще се опита да я забрави. Но когато я гледаше сега, разбра, че няма да му е толкова лесно.

Каси не забеляза, че погледът на Морган жадно обхожда миниатюрните и форми. Неочакваното му съобщение, че брат му иска да си върне годеницата, я завари неподготвена. Самата идея бе толкова смайваща и в същото време толкова облекчаваща съвестта й, че тя се вкопчи с цялото си сърце за нея. Това означаваше, че инстинктите й не я бяха подвели напълно. Както и че в крайна сметка планът й да събере двете враждуващи семейства може да сработи. Разбира се, тя вече няма да е тук, за да види резултата от своите усилия.

— Какво смяташ да правиш с това, Каси?

Тя го погледна и видя, че се взира в пушката в ръката й. Беше толкова изненадан, че дори забрави да я нарече мис Стюарт. Но тя го срещаше за пръв път, откакто бе започнала да ходи въоръжена.

— Аз имах някои неприятности… всъщност… няма значение какво смятам да правя с нея — завърши тя и вирна брадичка.

Каси бе ядосана на себе си, че все още таи в сърцето си надежда да сдобри двете враждуващи семейства, но реши, че Морган едва ли ще се разстрои, ако научи, че наемните работници на Катлин са я заплашили. По-скоро щеше да ги поздрави за постъпката им, така че реши да не му казва нищо.

Но бръчката между очите на Морган се задълбочи и той настойчиво я изгледа.

— Какви неприятности?

Каси не му отговори, а се опита отново да мине покрай него. Този път той не помръдна, а вместо това я сграбчи за ръката.

— Отговори ми! — настоя младежът.

Ако не го познаваше по-добре, щеше да реши, че в погледа му се чете загриженост за нея. Но това бе немислимо, след като членовете на семейството му се канеха в края на седмицата да опожарят ранчото „Двойно С“. Може би просто бе ядосан, че се е уплашила повече от семейство Катлин, отколкото от семейство Маккъли.

В крайна сметка не бе длъжна да му отговаря.

— Нямаш никакво право да ме разпитваш, Морган Маккъли — упорито заяви младото момиче и се изви, за да освободи ръката си. — А сега ме пусни…

Думите й заседнаха в гърлото, защото като се извъртя към улицата, зърна с крайчеца на окото си проблясъка на нещо жълто. Обърна глава и видя, че Ейнджъл се бе приближил. Сега се облягаше на един от дървените стълбове пред седларския магазин.

Поведението му не издаваше нищо, че е с нея. Всъщност приличаше повече на любопитен наблюдател на интересната сцена между Морган и Каси. Но ако човек се вгледаше по-внимателно, щеше да разбере, че равнодушният му вид е само привиден. Палецът на лявата му ръка бе мушнат в една гайка на колана, мушамата му бе дръпната назад, а дясната му ръка почиваше лениво покрай бедрото — точно върху неговия колт четиридесет и пети калибър.

Беше на около два метра, достатъчно близо, за да чуе разговора им, както и да се намеси. Сърцето на Каси се сви от ужас при мисълта какво можеше да се случи в следващите няколко секунди.

Тя отмести поглед от него, преструвайки се, че не го познава и надявайки се, че Морган няма да го забележи. Напразно! Сега Морган се взираше право в Ейнджъл, а лицето му приличаше на буреносен облак.

— Желаете ли нещо, мистър?

Нападателният тон на младия Маккъли накара Каси да потрепери. Бедата на мъжете от семейство Маккъли бе в това, че си въобразяваха, че големият им ръст ги прави могъщи и непобедими. Ала един куршум можеше да намали ръста и на най-високия мъж и то доста бързо. Всичко това явно бе отлично известно на Ейнджъл, тъй като нито мускул не трепна по лицето му и той не изглеждаше ни най-малко впечатлен от по-едрия и висок мъж. Цялото му поведение показваше, че въобще няма намерение да отговаря. А това беше още по-лошо. Никой мъж не обича да го пренебрегват и Маккъли не бе изключение. Още повече, че досега никой не се бе осмелил да го пренебрегва!

Каси се улови за първото, което й хрумна:

— Кажи на баща си, че няма да си тръгна, преди да говоря с него.

Думите й го накараха отново да впери поглед в нея.

— Вече ти казах, че той няма…

— Знам какво ми каза — припряно го прекъсна тя, — но те моля да предадеш съобщението ми или всичко ще излезе наяве, Морган. Наистина ли ще подпалиш къщата, след като знаеш, че аз съм вътре?

— Не ме… ще ме изслушаш ли… върви по дяволите, жено! — завърши той, смутен, че не може да намери подходящите думи.

Каси бе не по-малко смутена и объркана от собствената си смелост. Нямаше намерение да заявява, че не вярва в заплахите на Маккъли да подпалят ранчото. Дори и да бяха напразни, нямаше достатъчно смелост, за да се убеди в това. Девойката просто искаше да отклони враждебното внимание на Морган от Ейнджъл — което нямаше да се наложи, ако Ейнджъл не се бе приближил.

За нещастие планът й успя само временно. Ейнджъл продължаваше да стои на мястото си и да ги наблюдава с черните си като греха очи. Присъствието му бе предизвикателство. А Морган се почувства още по-засрамен, че не е могъл да се справи с една твърдоглава жена и то пред непознат. Все още не се бе досетил, че тъкмо това е непознатият, за когото бе попитал Каси.

— Или си гледайте работата, мистър, или се махайте оттук. Имам личен разговор.

Ейнджъл не помръдна, но този път отговори:

— Тази улица е на всички и искам да чуя лично от дамата, че не й досаждате.

Морган гневно изпръхтя.

— Не й досаждам!

— На мен пък не ми изглежда така — лениво отвърна Ейнджъл. Така че искам да го чуя от нейните уста.

— Не ми досажда! — остро заяви Каси и изгледа предупредително Ейнджъл. — А сега докажи думите ми и ме пусни — изсъска тя към Морган. — И без това ме задържа достатъчно дълго.

Морган насочи отново поглед към Каси. За негова изненада ръката му все още стискаше тази на девойката.

— Извини ме — избъбри той и бързо я пусна.

Каси му кимна сковано и се отдалечи. Току-що отново й бяха заявили недвусмислено, че ако не си замине в края на седмицата, ранчото на баща и ще бъде унищожено. Беше твърде разстроена, за да я е грижа, че оставя зад гърба си двамата мъже сами — единият самонадеян, а другият непредвидим. Що се отнасяше до нея, можеха, да се изпозастрелят един друг!