Джоана Линдзи
Ангел на греха (32)

ГЛАВА 32

— Разведени ли сме вече?

Каси рязко се събуди от тихия глас в ухото и.

— Какво?

— Разведени ли сме вече?

Веднага разбра кой питаше, просто не можеше да повярва, че е в стаята й.

— Ейнджъл!

Ръката му се плъзна в косите й, тялото му покри нейното.

— Само отговори на въпроса ми, Каси!

— Не сме.

— А ти…?

— Не! — побърза да го увери тя. — Аз просто нямах време…

Устните му пресякоха по-нататъшните й обяснения. Очевидно точно сега не се интересуваше от извиненията й. Това, за което жадуваше, се намираше скрито под топлата нощница.

— Защо не спиш гола?

Навярно въпросът му бе плод на неговото смущение и една дама не би могла да го приеме сериозно, но Каси все пак му отговори:

— Правя го през лятото.

Той изпъшка, знаейки, че споменът за нейната голота ще го преследва винаги. Езикът му навлезе дълбоко в устата й, преплете се с нейния и от гърлото на Каси се изтръгна стенание. Измина доста време преди двамата да поемат отново дъх.

— Ти имаш най-сладките и най-меки устни, които някога съм вкусвал — прошепна Ейнджъл, надвесен над тях.

— Гласът ти ме кара да изтръпвам, Ейнджъл.

— А моите устни?

— Те ме правят слаба.

Устните му се придвижиха към ухото й.

— И какво още?

— Гореща — промълви тя.

— О, Господи, Каси, ще се пръсна, ако веднага не вляза в теб!

— Тогава какво още чакаш?

Той се засмя и отново я целуна. След това се претърколи и отметна завивките. В бързината да я съблече Каси скъса плата на нощницата си и три копчета излетяха. Ейнджъл припряно измъкна ризата си от панталоните и дръпна краищата й. Нейните копчета също изхвръкнаха и се смесиха с тези от нощницата на Каси. След секунда тон бе отново върху нея, притискайки я върху леглото. Тя обви дългите си бедра около кръста му и в същия миг той влезе в нея, прониквайки все по-дълбоко и по-дълбоко. Познатото пулсиране избухна в нея, стегнатата копринена плът трептеше около набъбналата му мъжественост и двамата едновременно достигнаха върха на удоволствието.

Каси отпусна краката си. Пръстите й се плъзнаха по хладната кожа. Ейнджъл не беше успял да си свали ботушите и панталоните си. Беше смешно, но всъщност й се искаше да заплаче.

Господи, как мразеше действителността, която изплуваше след като страстта отминеше, копнееше поне веднъж опиянението да продължеше малко по-дълго. Но това бе все едно да си пожелаеш зимата да си отиде през януари.

Мразеше това. В този миг в гърдите й се надигна негодувание и към Ейнджъл. Чувстваше се обидена, че той не си бе свалил ботушите.

— Следващият път си свали ботушите — сърдито заяви тя.

— Тук ли е Марабел?

— Не.

— Тогава ще ги сваля веднага.

— Не, няма да го направиш. Не можеш да останеш.

— Още не съм готов да си тръгна, Каси. Освен това бяхме прекалено бързи. Сега ще опитаме отново — бавно и спокойно.

Сърцето й затуптя с радостна възбуда, но тя потисна надигналите се чувства.

— Не, няма — твърдо повтори младата жена. — Ще си тръгнеш, преди майка ми да те чуе и да се появи със зареден револвер.

— Къде е тя?

— В съседната стая.

— В такъв случай ще трябва да бъдем тихи, нали?

— Ейнджъл…

Устните му отново завладяха нейните с възбуждащо умение. Не биваше да му позволява, не и този път.

Но го направи. Той й липсваше толкова много, а тя го желаеше с цялото си същество. Когато разбра, че си е тръгнал, мисълта, че никога повече няма да почувства докосването му, караше сърцето й да се свива от мъка.

Сега докосването му разрушаваше и последната преграда на съпротивата й. Дланта му нежно галеше гърдите и плоския й корем. Кожата й настръхна, а зърната на гърдите й се втвърдиха под опитните му милувки. Само преди мигове бе преживяла най-невероятното удоволствие, а ето че тялото й отново гореше в пламъците на страстта. Този път Ейнджъл не бързаше да я изведе до върха, защото й даряваше всеки сантиметър от тялото й със сладкото мъчение на ласките си.

Сякаш го познаваше по-добре от самата нея. Дори я обърна по корем и плъзна езика си надолу по гладкия й гръб. Зъбите му захапаха лекичко нежните полукълба и тя тихичко се изкиска, тъй като това й напомни навика на Марабел. Езикът му описа бавни кръгове по вдлъбнатата част на колената й. Каси никога не бе подозирала, че тялото й крие толкова чувствителни места. Той ги откриваше едно по едно, а въздишките и сладостните й потръпвания го водеха, докато ръцете му най-после не се плъзнаха между бедрата й, откривайки пухкавото хълмче на нейната женственост.

Съмваше се, когато двамата се отпуснаха изтощени в леглото. Каси се чувстваше толкова задоволена, че този път в сърцето й нямаше място за никакво недоволство или обида. Той бе прав. Първият път бе твърде бързо. Следващият… Този мъж наистина бе благословен от Бога… беше изключителен в леглото, така както бе ненадминат и в стрелбата.

В този миг не искаше нищо друго, освен да се отпусне в сладките прегръдки на съня, но не можеше докато Ейнджъл не си тръгнеше. Ала изглежда и той не бързаше, а тя нямаше сили да го подкани да побърза.

Той лежеше, изпънат до нея, ръцете му бяха скръстени под главата, а очите му бяха затворени, но Каси знаеше, че не спи. Устните му бяха извити в лека усмивка. Тя се замисли какво ли означаваше това. В момента изглеждаше като мъж, който е бил напълно задоволен, тогава защо да не се усмихва? Той бе постигнал своето — във всяко отношение. Не можеше да го обвинява затова. Тя самата искаше да се смее… докато действителността не се завърна отново.

Сега отново имаше вероятност да е забременяла, а това означаваше ново отлагане на развода. Не би имала нищо против, ако не се налагаше да обяснява на майка си, а това никак нямаше да бъде лесно. Само мисълта бе достатъчна да я изтръгне от сънливостта, която я бе обзела. Нещастието обикновено не се задоволяваше само с една жертва, затова Каси побърза да накара Ейнджъл да сподели нейното.

— Знаеш, че сега ще трябва да изчакам още, докато получа развод.

Той сви леко рамене.

— Един месец.

Той искаше развод. Как смееше да изглежда толкова безразличен кога ще го получи? Но Ейнджъл не бе свършил.

— Защо все още не си започнала процедурата?

— Бях твърде заета.

Младият мъж се обърна и я погледна.

— Твърде заета, за да скъсаш връзките, които ни свързват? Би трябвало да намериш време, скъпа. Така аз продължавам да имам права, на които не мога да устоя да се възползвам, а това няма да ни донесе нищо добро.

Сега изглеждаше раздразнен. Каси реши да смени темата.

— Какво правиш тук, Ейнджъл?

— Аз би трябвало да те попитам същото. Защо не си у дома, скрита в безопасност в ранчото на майка ти, където няма да мога да се добера до теб?

Тази вечер се бе добрал до нея, което й напомни да попита.

— Как успя да влезеш в стаята ми тази вечер?

— Първо ти ще отговориш на въпросите ми, Каси.

— Защо?

— Защото съм по-голям и по-силен от теб, а освен това съм ти и съпруг и имам право пръв да получа отговорите.

Звучеше толкова самодоволно, че в гърдите й се надигна гняв.

— И къде си чул подобна глупост?

— Искаш да кажеш, че не е истина?

— Не и в семействата, които познавам, а особено пък не важи за моето.

— Ти говориш за майка си, но не приличаш на нея.

— Ако реша, мога и да заприличам.

Отговорът му бе невярваща усмивка, а пръстът му закачливо подръпна нослето й.

— Струва ми се, че умението ти да лъжеш не се е подобрило особено напоследък.

Каси стисна зъби.

— Ти си ме виждал да се разправям с хора, пред които се чувствам виновна. Ала никога не си ме виждал как се отнасям към тези, които са се провинили спрямо мен.

— Такива като мен ли, Каси? — меко попита той.

Тя усети как страните й пламват.

— Ако постъпиш зле с мен, Ейнджъл, няма да стоя със скръстени ръце и ще предприема нещо.

— Какво например?

— Едва ли искаш да ти дам прибързан отговор, така че ме остави малко да помисля.

Той се засмя.

— Предполагам, че си мислиш, че можеш да бъдеш опасна като майка си, но аз по-скоро бих се спрял на твърдоглавието. Обаче мога да ти докажа, че съм по-твърдоглав и от теб — ще остана тук, докато майка ти почука на вратата.

Тя отвори уста, за да му каже, че това са само празни приказки, но побърза да я затвори. Последното, което искаше, бе двамата с майка й да се срещнат отново, а той бе достатъчно твърдоглав, за да остави да се случи.

— Какъв беше онзи въпрос, на който искаше да ти отговоря? — неохотно попита тя.

Изражението му рязко се промени и закачливостта изчезна.

— Защо не си си у дома?

— Когато мама иска да пазарува, отиваме да пазаруваме — сви рамене Каси.

— Посред зима?

— Според нея така и така сме доста далеч от къщи, така че малко отклонение няма да ни навреди кой знае колко?

— И нейният избор бе Сейнт Луис?

— Не, той беше мой избор.

— Така си и мислех. Това, което искам да знам, е как така се оказах начело в списъка ти на хора, в чиито живот трябва да се бъркаш?

— Какво искаш да кажеш? — предпазливо попита младата жена.

— Много добре знаеш.

Тя седна в леглото, а очите й се разшириха невярващо. Той не би могъл да знае. Това просто не беше възможно…

— Как си разбрал?

— Твоят детектив решил, че мога да го снабдя с полезна информация, така че миналата нощ ме посети.

— Този мъж наистина е невероятен — с благоговение прошепна Каси. — Да те открие в големия град, след като дори не знае, че си тук…

— Знае — раздразнено я прекъсна Ейнджъл. — Пътувахме с един и същ влак.

— О — разочаровано рече тя. — Е, все пак…

— Стига, Каси — отново я прекъсна Ейнджъл. — Защо си го наела?

— Защото не смятам, че отново ще направиш усилие да откриеш родителите си.

— Ти не ми дължиш никакви услуги.

— Аз пък реших обратното.

— Защо? Или може би си забравила какво ти отнех?

— Не — тихо отвърна тя и страните й отново пламнаха. — Но ти не знаеш какво направи за родителите ми. От онази нощ, в която ги заключи в хамбара, двамата са сключили пълно примирие и вече си говорят.

Ейнджъл изсумтя. Явно нямаше смисъл да спорят кой на кого е задължен.

— Чуй ме, Каси. Не желая да наемаш детективи заради мен, така че си позволих свободата да уволня Кирби от твое име.

Думите му я възмутиха.

— И защо си го направил? Не искаш ли да откриеш близките си?

— Искам само да знам кои са те. Точно заради това съм тук. Но аз ще съм този, който ще ги открие. Разбра ли ме?

— Но мистър Кирби може да ти помогне.

— Съгласен съм с теб, затова той сега работи за мен, а не за теб.

Каси присви очи.

— Никак не ми харесва властното ти държание, Ейнджъл.

— Много лошо.

— И какво искаш да кажеш, че искаш да знаеш само кои са те? Няма ли да отидеш да ги видиш, след като ги откриеш?

— Не.

Отговорът му толкова я изненада, че раздразнението към него мигом се стопи.

— Защо не?

— Защото ние сме непознати един за друг. Аз не си спомням баща си. Смътно си спомням и майка си. Съмнявам се, че тя ще ме познае. Не е същото като да ме е отгледала.

— Но тя се е грижила за теб през първите шест години от живота ти.

— А след това ме е изгубила.

В гласа му прозвучаха горчивина и болка.

— И ти я обвиняваш за това? Онзи стар индианец те е отвел в планините, където никой не е могъл да те открие. Твоята майка вероятно не е била на себе си от мъка…

— Не можеш да знаеш…

— Нито пък ти. Така че трябва да разбереш. Това няма да те нарани. Поне тя ще знае, че не си мъртъв. Според мен майка ти именно това си мисли за теб.

— Отново се месиш в работите ми, Каси — остро рече той. — Това не е твоя грижа.

— Напълно си прав — хладно отвърна тя. Гневът й към него отново се надигна. — А това не е твоята спалня, така че защо не се махнеш оттук?

— Най-сетне едно предложение, с което напълно съм съгласен — гневно й го върна той, отметна завивките и грабна панталоните си от пода. — Позволи ми да те предупредя. По-добре побързай да се махнеш от този хотел, ако не желаеш отново да използвам резервния ключ, който имам за стаята.

— На сутринта си тръгвам — увери го Каси.

— Вече е сутрин.

— Тогава следобед.

— Добре! — рече Ейнджъл, наведе се и неочаквано я целуна. След миг вече го нямаше.

Каси остана втренчена в черната му триъгълна кърпа, която забрави в желанието си час по-скоро да си тръгне. Вдигна я и притисна към устните си, все още влажни от прощалната му целувка.

Отново го бе ядосала, въпреки че това не беше нещо ново. Поради някаква причина изглежда им бе писано да се разделят по един и същ начин. Тогава защо я бе целунал на раздяла, след като й бе толкова ядосан? Дали го бе направил, без да се замисли, по силата на дългогодишен навик, или пък може би… просто не бе могъл да устои? И сто години да живееше нямаше да можеше да си отговори на този въпрос.