Джоана Линдзи
Ангел на греха (2)

ГЛАВА 2

Сандра Стюарт разсеяно хвърли цепеница в огъня, докато минаваше покрай камината. В другия край на стаята една огромна котка вдигна глава и недоволно изсъска. Стройното момиче погледна към животното и сви рамене.

— Извинявай, Марабел — рече Каси. — Направих го по навик.

И девойката, и нейната домашна любимка бяха привикнали към доста по-студения климат в Уайоминг, където Каси бе отраснала. Тук, в южната част на Тексас, където се намираше ранчото на баща й, температурата навън беше около десет градуса, въпреки че беше началото на декември. Една цепеница бе достатъчна да затопли спалнята й, а с две щеше да стане прекалено топло.

Малкото писалище, което младото момиче упорито избягваше през последния половин час, бе поставено в ъгъла на стаята. Върху него се виждаше подредена купчина листа, капачката на мастилницата бе отворена, пачето перо — подострено, а лампата запалена. Баща й бе подарил този комплект за писане, когато пристигна в ранчото в началото на есента. И Каси редовно пишеше на майка си — по едно или две писма на седмица — поне до преди шест седмици.

Но повече не можеше да отлага, тъй като късно следобед бе пристигнала телеграма от майка й, която гласеше:

Ако незабавно не получа известие от теб, пристигам начело на цяла армия.

Разбира се, последното бе пресилено, поне Каси се надяваше да е така. Ала тя не се съмняваше, че майка й можеше да пристигне, макар че присъствието и едва ли щеше да помогне на някого. Още повече, че баща й надали щеше да остане доволен, когато се върне. Но той едва ли щеше да бъде доволен и когато установеше, че съседите му са се превърнали в негови яростни врагове и то благодарение на дъщеря му, която обичаше да се меси в хорските работи.

Каси бе изпратила телеграма на майка си, че утре ще й напише писмо и ще й обясни всичко. Обаче както стояха нещата, не бе сигурна дали това ще помогне. Девойката се надяваше, че Миротвореца ще пристигне преди майка й, така че когато се наложи да й разкаже какво е направила, поне ще може да я успокои, че всичко вече е уредено и че няма за какво да се тревожи.

От гърдите и се изтръгна дълбока въздишка, което накара лъскавата черна котка да последва господарката си до писалището, за да разбере какво я измъчва. Марабел бе много чувствителна към настроенията на Каси. Животното нямаше да се успокои, докато Каси не я почешеше успокояващо зад ушите.

Най-после девойката взе перото в ръка.

Скъпа мамо,

Предполагам, че няма да се изненадаш, ако научиш, че аз отново се набърках, където не ми е работа. Не знам защо реших, че мога да сложа край на враждата, която продължава вече двадесет и пет години, и се оставих моят проклет оптимизъм отново да ме подведе. Вече сигурно си разбрала, че говоря за съседите на татко, семействата Катлин и Маккъли, за които ти разказах още след първото си посещение тук.

Това бе второто гостуване на Каси в ранчото на баща й в Тексас. Беше смаяна, когато за пръв път видя къщата, която баща й бе построил тук преди десет години. Тя бе съвсем точно копие на тази, която бе оставил в Уайоминг. Дори мебелите бяха същите. Ако не бяха доста по-различният климат и пейзажът, Каси щеше да се чувства, че отново си е у дома.

Баща й отдавна искаше да му гостува, но майка й категорично бе отказала да я пусне да пътува сама преди да навърши осемнадесет години, което стана преди две години. А Катрин Стюарт не би стъпила в ранчото на Чарлз Стюарт, освен при изключителни обстоятелства и то само, ако засягаха единственото й дете. Тя не се бе виждала с бившия си съпруг от десет години, когато той напусна Уайоминг, а не му бе говорила от двадесет, въпреки че живееха в една и съща къща през първите десет години от живота на Каси. Тяхната връзка, или по-точно липсата на такава, бе едно от нещата, в които Каси никога не се бе опитвала да се намесва. Въпреки че не й се искаше, трябваше да се примири с факта, че родителите й открито се ненавиждаха.

Когато миналата пролет се завърна у дома, след гостуването в ранчото на баща си, Каси разказа на майка си всичко за съседските семейства Катлин и Маккъли, както и за новата си приятелка Джени Катлин, която бе с две години по-малка от Каси. Според нея Джени бе тъжна и унила, тъй като мечтаеше да се омъжи, а за нейно огромно съжаление единствените хубави млади мъже в околността бяха четиримата сина на Ар Джей Маккъли — заклети врагове на семейството й.

Сега на Каси наистина й се искаше Джени да не бе споменала за тях, когато й каза, че копнее да се омъжи. Това я бе навело на мисълта, че може би Джени не мразеше съседите си, за разлика от майка си и по-възрастните си братя. Освен това забеляза как Клейтън Маккъли, най-младият син на Ар Джей, гледаше Джени в църквата и как всеки път младото момиче се изчервяваше, когато срещнеше погледа му.

Това също навярно няма да те изненада, мамо, но аз успях да замеся и семейство Стюарт в тази вражда — поне един негов член — себе си. Татко не знае още нищо за това, но съм сигурна, че никак няма да е очарован, когато разбере. Аз рано или късно ще си замина, но той ще трябва да остане тук и да живее с тези хора.

И преди да започнеш да го проклинаш, че ми е позволил да се замеся в тази каша, трябва да ти кажа, че той не беше тук, за да ме спре. Всъщност всичко започна доста преди той да замине, малко след като пристигнах, но нещата се пазеха в строга тайна и никой не подозираше нищо. Татко получи писмо от някакъв приятел в Северен Тексас, с когото от две години се пазари за един бик, който бил спечелил множество награди. Човекът най-после се решил да го продаде. Освен това не обвинявай татко, че ме е оставил тук сама, тъй като той мислеше, че ще отсъства не повече от две седмици, а аз съм вече на двадесет години и съм напълно способна да се грижа за ранчото — разбира се, когато не си пъхам носа в чужди работи. Татко искаше да замина с него, но аз отказах, тъй като вече бях започнала своята… е, никак не е лесно да го кажа. Това, което направих, бе, че се опитах отново да стана сватовница и за нещастие този път успях.

Удаде ми се да убедя Джени Катлин и Клейтън Маккъли, че двамата са влюбени един в друг. И наистина изглеждаше точно така, мамо! И двамата бяха едновременно изненадани и доволни от моите измислици. Никак не бе трудно да ги събера заедно и само след три седмици да им помогна да избягат в Остин, за да сключат тайно брак. За нещастие през първата брачна нощ те установили, че не се обичат един друг и че целият им любовен роман е плод единствено на моето въображение.

Очевидно отново сбърках, но това едва ли е нещо ново за теб. Както сама знаеш, правя го доста често. Разбира се, опитах се да оправя нещата. Отидох в ранчото на семейство Катлин и се опитах да им обясня, че намеренията ми са били добри, макар и погрешни. Дороти Катлин не пожела да разговаря с мен. Синът й Бък ме посъветва незабавно да напусна Тексас и никога повече да не се връщам.

Бък не го бе казал толкова любезно, но майка й не биваше да знае колко ужасно бе избухването му, нито пък да научи за заплахите, които й отправиха семейство Маккъли. Те направо й определиха кога да замине, ако не иска да изгорят ранчото на баща й из основи. Не бе необходимо да споменава, че Ричард Маккъли й прибира пощата, казвайки й, че се е изгубила. Тъкмо поради това не бе получавала писмо от майка си през последните шест седмици. Нито пък имаше нужда да тревожи майка си, като й разкаже как веднъж — когато излезе от банката в Коули, върху седалката на кабриолета й бе разлята меласа. Както и това, че трима от работниците на баща й бяха подмамени да напуснат, включително й надзирателя. Разбира се, немислимо бе да й каже и за бележката, която намери пъхната под предната врата на къщата, в която се казваше, че ако още веднъж видят котката й да обикаля околността, ще имат честта да я поканят на барбекю.

Майка й не биваше да знае и за случилото се със Сам Хедли и Рафърти Слейтър. Те бяха наемни работници в ранчото на Катлин и я бяха пресрещнали в града, където успяха здравата да я изплашат. След този инцидент Каси винаги носеше колта си, когато ходеше в града. И щеше да продължи да го прави, въпреки недоумението и хладината, с която я гледаха местните жители.

За нищо на света нямаше намерение да съобщава на майка си, че баща й отсъстваше вече седем седмици и че очакваше да се върне не по-рано след три, тъй като новозакупеният от него бик го бе ритнал. В резултат Чарлз Стюарт имаше няколко счупени ребра и един крак. Девойката отново въздъхна и продължи писмото:

Те са много мили семейства, но когато не харесват някого, могат да бъдат като трън в задника, а боя се, че точно сега не съм им любимка.

Каси се замисли дали да задраска „трън в задника“, но си каза, че майка й ще се развесели от израза. Девойката разбираше, че има на разположение само три седмици, за да оправи нещата, защото много добре знаеше какво ще бъде принуден да направи баща й, като се върне. Той ще трябва да изостави всичко, което бе изградил тук през последните десет години, за да се премести да живее другаде. В крайна сметка той се занимаваше с ранчото, защото тази работа му доставяше удоволствие, а не защото се нуждаеше от препитание. Чарлз Стюарт принадлежеше към едно от най-богатите семейства в Кънектикът. Но независимо от това, Каси никога нямаше да си прости, ако наистина се стигнеше дотам — заради нея баща й да бъде принуден да напусне Южен Тексас.

Тъй като те дори не искат да чуят извиненията ми, аз направих единственото, за което се сетих. Изпратих известие с молба за помощ до един добър приятел на дядо Кимбал, един мъж, когото наричат Миротвореца. Надявам се, че той ще успее да сложи край на враждебността между двете семейства. Очаквам го да пристигне всеки ден.

Всъщност очакваше го да дойде преди няколко седмици и вече бе започнала да се тревожи за закъснението, особено след като той я бе уверил, че ще дойде. Този мъж наистина бе единствената й надежда. Може би ще трябва да му изпрати още една телеграма, като слезе утре в града, за да пусне писмото до майка си.

Сега вече знаеш защо не съм ти писала. Наистина никак не ми се искаше да призная, че отново се бях забъркала в нещо, което не е моя работа. Ще ти пиша веднага щом всичко свърши и съседите на татко се успокоят и се върнат към старата си вражда — само да се мразят.

Каси прехапа устни и се загледа намръщено в писмото. Беше запазила най-лошото за накрая — как да убеди майка си да не хуква да спасява своето „малко бебе“ от катастрофата, която то само бе предизвикало. Планът й наистина бе доста лукав. Смяташе да я покани в ранчото.

Знам, че преувеличаваш, когато казваш, че ще пристигнеш тук с цяла армия, но си добре дошла, ако нямаш нищо против да пътуваш посред зима.

Сигурна съм, че татко ще ти се зарадва. Разбира се, докато дойдеш, всички неприятности ще са приключили, така че той може би ще се учуди защо си дошла. Не мислиш ли, че може да реши, че си дошла, за да се помирите и съберете отново?

Каси реши с това да сложи край на писмото. Познаваше много добре майка си и бе сигурна, че след като прочете последното изречение, Катрин Стюарт ще накъса писмото на парчета и ще ги хвърли в най-близкия огън. Освен това съвсем ясно си представяше какъв ще бъде отговорът на майка й:

„Да се събера с този неверен женкар? Никога, докато съм жива! Можеш да му го заявиш съвсем недвусмислено!“

Откакто се помнеше, Каси бе предавала на майка си или на баща си това, което искаха да си кажат. Дали щяха да си проговорят, ако наоколо нямаше друг, който да им служи за посредник? Не. Единият или другият — зависи от това, кой има по-голямо желание да каже нещо — ще потърси някой, който да предаде думите му.

Каси се отдръпна от писалището, протегна се и погледна към Марабел.

— Е, поне една тревога отпадна… засега — каза тя на любимката си. — Ако Миротвореца се появи днес или утре и успее да разреши всички проблеми, може би ще останем до пролетта, както възнамерявахме.

Възлагаше всичките си надежди на приятеля на дядо си, но имаше защо. Веднъж го бе видяла да казва само няколко думи на един мъж, който бе побеснял от ярост и само след пет минути мъжът вече се смееше. Притежаваше невероятен талант да успокоява хората, макар че може би щеше да се нуждае от всичките си умения, за да успее да потуши огъня на омразата, който Каси сама бе раздухала.