Джоана Линдзи
Ангел на греха (15)

ГЛАВА 15

Каси не искаше да пътува до града с кабриолета в компанията на Ейнджъл и затова реши да поръча да й доставят необходимите провизии у дома. Щеше да се наложи да заплати допълнително, но това бе нищо в сравнение с изнервящото присъствие на Ейнджъл. Знаеше, че ще бъде само загуба на време, ако се опиташе да му обясни, че не е необходимо да я съпровожда до града. Той явно приемаше прекалено сериозно ролята на неин закрилник.

Когато яздеше из ранчото, тя се обличаше с груба пола и с късо яке от еленова кожа. Елегантните й дрехи, подходящи за източните части на страната, не ставаха за езда върху грубото западняшко седло. Затова пък коланът с револвера изглеждаше съвсем на място.

Девойката обикновено не обръщаше особено внимание на външния си вид, докато не установи, че местните жители се взираха в нея, сякаш въобще не я познаваха. А постоянното присъствие на Ейнджъл до нея привличаше тяхното внимание още повече. За пръв път стана свидетел на отношението на околните към нейния ангел-пазител. Те просто го отбягваха. Където и да влезеше, помещението мигновено се опразваше. Собствениците на магазини и продавачите избягваха да срещат погледа му, надявайки се, че като не му обръщат внимание, той просто ще си тръгне. Това не би трябвало да я изненадва. Независимо от случилото се през онази нощ, Ейнджъл все още я караше да се чувства неудобно, особено, когато не обелваше нито дума, както бе тази сутрин, когато напуснаха ранчото. Именно заради смущаващата му близост тя реши да не използва двуколката. Ала не можеше да потисне притеснението си от начина, по който околните се отнасяха към Ейнджъл.

Чак след като излязоха от железарския магазин, Каси се осмели да повдигне този въпрос.

— Не ти ли е неприятно, че присъствието ти изнервя хората, Ейнджъл?

Започваше да изговаря името му, без да се изчервява. В този момент той оглеждаше улицата в двете посоки и дори не я удостои с поглед.

— А защо трябва да ме интересува?

— Изглежда за теб е доста трудно да се сближаваш с хората.

Той я погледна, но черните му очи оставаха безизразни.

— А кой е казал, че искам?

Каси сви рамене, но отговорът му я накара да се почувства необяснимо тъжна и в същото време се ядоса на себе си, задето отново се опитваше да разгадае чувствата му. Вероятно нямаше такива. Може би сърцето му бе студено като камък, както издаваха очите му. Пък и защо това трябваше да я вълнува?

Той отново огледа улицата, навярно професионален навик. Но тя забеляза, че погледът му се задържа за миг върху салона „Последната бъчонка“. Сигурно искаше да пийне нещо, но не желаеше да я оставя за по-дълго сама. Или може би искаше нещо друго. В повечето от салоните в Коули жените не само сервираха напитки, но и обслужваха клиентите на горния етаж.

При тази мисъл Каси сви строго устните си, а когато заговори думите й прозвучаха прекалено предвзето.

— Аз привърших с работата си за днес. Сигурна съм, че мога да се прибера и сама вкъщи, без някой да ме нападне или нещо подобно. Така че, ако желаеш, можеш да останеш в града.

— Бих искал да поразпитам наоколо за Слейтър, след като приятелят му Сам не знае накъде е заминал, но това може да стане и друг път, когато съм сам.

Докато го казваше, я гледаше в очите, така че не забеляза мъжа, който се появи на кон иззад ъгъла точно зад тях. Но Каси го видя и смаяно отвори уста. Тъкмо говореха за дявола и ето ти го, запътил се право към тях.

— Всъщност… забравих да купя още нещо — избъбри Каси. — Ще трябва да се върна…

— Върви. Аз ще доведа конете.

— Не! — Девойката го сграбчи за ръката и се опита да го избута обратно към магазина. — Ще ми трябва помощта ти, за да взема…

Отново я прекъснаха, но този път от силен вик, прозвучал зад гърбовете им.

— Хей, ти!

Ейнджъл бързо се обърна, но дръпна и Каси със себе си. Сега вече не можеше с нищо да му попречи да види Рафърти Слейтър, който спря коня си на няколко крачки от тях.

— Ти ли си Ейнджъл? — попита Рафърти, след като слезе от коня си и стъпи на тротоара.

Ейнджъл само кимна.

— Чух, че си ме търсил.

— А ти кой си?

— Рафърти Слейтър.

Как бе могла да си помисли, че очите на Ейнджъл никога не изразяват нищо? Сега те блеснаха с такова задоволство, че сърцето й ужасено се сви, предчувствайки какво ще последва. Неочаквано в гърдите й се надигна и друго чувство — желанието да предотврати надвисналата беда и да предпази Ейнджъл. Никога досега не бе изпитвала подобно нещо и всичко й се струваше напълно необяснимо и нелепо. Ейнджъл бе последният човек, който се нуждаеше от нечия закрила. Но сърцето й не бе съгласно с разума.

Въпреки че не бе импулсивна по натура, Каси се остави чувствата й да я отведат твърде далеч и да се хвърли през глава в огъня.

— Предизвиквам те на двубой с револвери, Рафърти — заяви тя и пристъпи напред. — Предполагам, че знаеш защо.

Ейнджъл високо изруга. Рафърти се втренчи за няколко секунди изумено в нея, а после избухна в гръмогласен смях. Каси наистина искаше хората да приемат по-сериозно нея и верния й колт.

— Имаш точно една секунда, за да се махнеш оттук! — заповяда й Ейнджъл.

Тя му хвърли бегъл поглед, за да се увери, дали изражението на лицето му е толкова гневно, както и тонът му. Така беше и девойката се обърна отново към Рафърти, докато се опитваше да убеди Ейнджъл.

Странно, но въпреки обстоятелствата се чувстваше спокойна и уверена.

— Смятам, че ще ме оставиш да го застрелям. Заклех се да го направя, ако някога отново ме докосне.

— Закълни се в нещо друго. Този тип е мой.

— Но аз съм тази, която той оскърби онази нощ — напомни му тя.

Ейнджъл отмина без коментар възражението й, само рече:

— Върни се в магазина, Каси!

— Но ти не ме слушаш!

— Дяволски си права! А сега изчезвай оттук!

След подобна заповед, а и по грубия начин, с който той я тласкаше към входа на магазина, Каси би трябвало да се подчини, но не го направи. Измъкна ръката си, а мислите й бясно препускаха, опитвайки се да намери друг начин да предотврати надвисналото стълкновение. Но Ейнджъл нямаше намерение да й остави време за мислене.

— Обикновено не го правя, Слейтър — процеди той и отметна мушамата си назад, — но за теб ще направя изключение. Къде искаш да си премерим силите — на улицата или там, където стоиш сега?

Рафърти не изглеждаше ни най-малко впечатлен или изплашен. Ухили се и изплю дървената тресчица, която дъвчеше.

— Онази нощ си тръгнах, тъй като бях погълнал твърде много чаши долнокачествено уиски. Сега съм напълно трезвен и никак не ми харесва, че разпитваш за мен и се влачиш подире ми. Улицата ме удовлетворява напълно, приятел, но ако ме питаш, тази малка дамичка не си заслужава да умреш за нея.

— Някой да те е питал?

Рафърти тихо се изкиска и даде знак на Ейнджъл да тръгне по улицата. Каси бе ужасена от самонадеяното му държание. И наистина се оказа, че има защо да се тревожи. Разбра, че Рафърти няма никакво намерение да се бие в честен двубой. Той измъкна револвера си в мига, в който Ейнджъл бе с гръб към него.

Девойката извади колта си и извика:

— Обърни се!

Едновременно с това стреля. Ейнджъл също стреля. Куршумът на Рафърти се заби в прахта в краката му, а той рухна по лице на улицата.

Разстоянието бе твърде малко и димът от трите изстрела залютя в очите на Каси. Освен това осъзна, докато Ейнджъл обръщаше падналия мъж с ботуша си, че не е било необходимо да стреля. Ейнджъл се бе извърнал и бе застрелял Рафърти още преди тя да го предупреди.

Приближи до Ейнджъл и впери поглед в двете рани — единият куршум се бе забил в рамото, а другият — право в сърцето. Рафърти бе мъртъв. Каси усети, че й прилошава.

— Трябваше да ми позволиш аз да се бия с него — отпаднало изрече младото момиче. — Щях само да го раня. А ти го уби.

Ейнджъл я изгледа строго.

— Да не мислиш, че той сам не си го изпроси?

— Ами… не, но… но смъртта можеше да се избегне, ако ти ми беше позволил аз да се среща с него.

— Не се самозалъгвай. Пак щеше да се стигне дотук, само че нямаше да му позволя да се смее толкова време.

Презрителният му тон я накара да настръхне.

— Това не е забавно.

— Да, но той си мислеше, че е. Това вече няма значение. Никога няма да позволя да се замесиш в подобно нещо, докато аз съм наблизо. Не ме интересува за колко добър стрелец се смяташ…

— Знам, че съм! — възмутено го прекъсна тя.

Лицето му внезапно се отпусна и когато заговори, тонът му прозвуча доста по-меко.

— Едно е да се упражняваш да стреляш по мишена, а съвсем друго е да се изправиш лице в лице с мъж, който е решил да те убие, Каси. Повярвай ми, няма да ти се иска да разбереш разликата.

— Може би си прав, но ти не ме разбираш. Рафърти не биваше да умира. Една рана щеше да е напълно достатъчна…

— Това е резултат от подобен случай, когато стрелях, за да раня, а не за да убия — прекъсна я младият мъж и прокара палец по белега си под брадичката. — Онзи тип се излекува и продължи да ме преследва. Искаше да умра, но се страхуваше да се изправи срещу мен в друг честен двубой, така че ме нападна в гръб. И в момента съм тук, пред теб, само защото и с ножа бе също толкова несръчен, колкото и с револвера, а и защото повече никога не стрелям само, за да раня противника си.

— Прав си.

— Какво?

Каси се изчерви от смущение.

— Не ме гледай така изненадано! Това, което току-що ми каза, ми напомни за няколко подобни двубоя, за които са ми разказвали. При тях единият от мъжете е бил ранен, но след известно време открили съперника му мъртъв с куршум в гърба. Не казвам, че това винаги става, но подобни случаи не са рядкост, така че всичко, което ми разказа звучи напълно разумно.

— Хей, какво става тук?

Каси се обърна и видя шерифът да си проправя път през десетината души, които се бяха насъбрали, опитвайки се да видят мъртвия, но в същото време да останат по-далеч от мъжа, който го бе застрелял.

Франк Хенли не беше едър мъж, дори беше малко по-висок от Каси. Носеше ботуши със седем сантиметрови токове, които не го правеха да изглежда кой знае колко висок, но от него се излъчваше някаква особена решителност и сила, които внушаваха повече респект, отколкото ръста му. Всяваше страх у мъже много по-едри от него и затова бе станал добър шериф, или по-скоро би бил, ако не смесваше прекалено много семейния с професионалния си живот.

По погледа, който хвърли към Слейтър, Каси разбра, че този ще бъде един от тези случаи.

— Хей, та аз познавам този човек. Той работи за… — Франк млъкна и изгледа Ейнджъл с присвити очи. — Ще трябва да ви арестувам, мистър.

„Как ли пък не!“ — едва се сдържа да не извика Каси, но вместо това застана между двамата мъже и спокойно изрече:

— Това няма да е необходимо, шерифе. Попитай хората. Ще намериш поне двама свидетели, които ще се закълнат, че Слейтър се опита да застреля този мъж в гърба. Аз също го видях и затова също стрелях. Куршумът ми се заби в рамото му. А за сведение, Слейтър вече не работи при леля ти. Братовчед ти Бък го уволни още вчера сутринта.

По изражението на лицето на шерифа стана ясно, че последната информация доста бързо го накара да промени намерението си. Каси вече не се съмняваше, че Ейнджъл няма да бъде арестуван след като вече Слейтър не работеше за семейство Катлин. Ако Дороти Катлин пожелаеше, можеше дори да се стигне до нагласен съд и обесване, толкова силни бяха семейните връзки в тази фамилия. Но Каси не допускаше, че вдовицата Катлин е толкова отмъстителна, а освен това едва ли щеше да позволи Ейнджъл да бъде арестуван, загдето бе стрелял, за да спаси живота си. Каси бе готова сама да се разправя с шерифа, ако той продължи да настоява. Затова въздъхна с облекчение, когато го чу да казва:

— Вярвам на думите ви, мис Стюарт. Значи този мъж е с вас?

Този път лъжата се изплъзна съвсем лесно от устата й.

— Той е мой годеник.

Шерифът бе изненадан.

— Аз пък си мислех, че вие и Морган — е, няма значение. Само го дръжте по-далеч от нашия град. Не се нуждаем от стрелци, а освен това дяволски мразя да пиша доклади до по-горното началство.

Каси кимна, хвана Ейнджъл под ръка и побърза да го отведе по-далеч, преди още Франк да е размислил. Ейнджъл мълча през цялото време, докато вървяха към мястото, където бяха оставили конете си. Проговори чак след като и помогна да се качи на своя:

— Защо имам чувството, че беше готова сама да се разправяш с шерифа, ако не се бе отказал да ме арестува?

Проницателният му въпрос я накара едва забележимо да се изчерви. Освен това Ейнджъл никак не изглеждаше доволен и тя побърза да заяви:

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Струва ми се, че започваш да лъжеш по-добре понякога — измърмори под нос той и се метна на коня си.