Джоана Линдзи
Ангел на греха (23)

ГЛАВА 23

Ейнджъл седеше във всекидневната с бутилка текила, която Мария му бе дала от личните си запаси. Чарлз Стюарт не пиеше силен алкохол, така че в къщата не се намираше дори бутилка уиски. А Ейнджъл нямаше желание да язди до града, за да си купи. В настроението, в което се намираше, бе по-добре да не се среща с никого, ако не искаше да има излишни неприятности.

Не бе виждал съпругата си от сутринта, след като излезе от стаята й. Бе толкова бесен, че си тръгна бос. Едва на половината път до конюшнята осъзна, че няма нищо на краката си. Трябваше да се върне, защото разполагаше само с един чифт ботуши. Но изчака малко гневът му да се поохлади, преди да почука на вратата й.

Каси също се бе успокоила. Поне се обърна към него с любезен тон, когато не успяха да открият ботушите.

— След като Марабел е била в стаята може би трябва да погледнеш под кревата — предложи Каси. — Обикновено там крие нещата, които й харесат и иска да задържи.

— Да задържи ли? — намръщи се младият мъж. — Нямам намерение да се боря с Марабел за ботушите си.

— Няма да ти се наложи. В случай, че не си забелязал, тя не е тук.

Не беше забелязал. Едва ли можеше да забележи нещо, след като не откъсваше очи от Каси. Въпреки че косата й бе прибрана в стегнат кок, а роклята й бе благоприлично закопчана, той продължаваше да я вижда във въображението си такава, каквато бе миналата нощ — легнала под него, дългата й кестенява коса разпиляна по възглавницата, гърдите й пълни и набъбнали от страст.

Отново се случваше. Не можеше да си припомни колко пъти днес се възбуждаше само от спомените за изминалата нощ. Изпъна крака и отпи голяма глътка от текилата, но питието не му помагаше особено да забрави.

Беше коленичил, за да погледне под леглото. Тя също бе коленичила от другата страна. Ботушите му наистина бяха там. Както и още някакви други неща, включително и роклята на Каси с лилава и бяла дантела. Измъкна първо нея и й я подаде.

— Беше хубава сватбена рокля, Каси. Трябваше да свалиш палтото си.

Тя не отвърна нищо, а само стоеше и го гледаше с широко отворени очи. Ейнджъл не можа да разбере защо го каза и побърза да добави смутено:

— Струва ми се, че котката не я е съсипала.

— Не би го направила. Никога няма да дъвче дрехите ми.

— Ами ботушите?

— Това е друго нещо. Марабел е луда за тях.

— За мириса на кожата ли?

— Всъщност по-скоро за мириса на потта.

Напуши го на смях от начина, по който го каза, сякаш той би трябвало да знае. Тя го караше да се смее на странни неща, които обикновено дори не бяха забавни. Но не се засмя. Взе ботушите си и побърза да излезе от стаята, преди да се поддаде на желанието си да се люби отново с нея.

Миналата нощ изобщо не биваше да отива в стаята й. Знаеше го. Това наистина бе изключително глупаво от негова страна. Не беше негова вината, че имаше право да се люби законно с жената, за която отчаяно копнееше.

Не можеше да се пребори с огромното изкушение. Тази сутрин не я излъга. Но тя не се интересуваше нито от подбудите му, нито пък от това, че бе станала обект на неговата слабост. Беше твърде разстроена, че е превърнал насила сключеният им брак в действителен.

Ар Джей Маккъли бе изключително опак човек, но това, което бе сторил не бе кой знае какво. Всички го знаеха — с изключение на Каси. Тя не искаше по никакъв начин да се случи най-лошото, от което се опасяваше. Ейнджъл все още изпитваше гняв при мисълта колко отчаяно се бе опитала да осуети замисъла на Маккъли. Освен това бе много глупаво да приема така навътре отхвърлянето си, след като много добре знаеше, че нямаше никакъв шанс с подобна жена.

Не си спомняше някога досега чувствата му да са били толкова наранени и объркани. Не знаеше какво да прави — освен може би да си замине. И това щеше да стане след няколко дни. Точно от това се нуждаеше — да се отдалечи от изкушението. Разстоянието щеше да му помогне да събере мислите си, да сложи в ред чувствата си и да се върне отново към съдбата си на самотник. Веднъж завинаги трябваше да сложи край на всички тези глупави копнежи за по-различен живот.

Можеше да си тръгне с чиста съвест. Вече не дължеше никому нищо…

По дяволите, разбира се, че дължеше. Когато миналата нощ отиде в стаята й, много добре знаеше, че в края на краищата ще бъде задължен на Каси. Ако имаше някакъв избор, тя никога не би отдала своята невинност. Досега го бе възпирала всеки път, когато бе стигал твърде близо до това. Но как би могъл да се отплати на една жена за подобно нещо?

Отговорът дойде сравнително бързо, тъй като текилата не бе успяла да размъти разсъдъка му. Той знаеше какво искаше Каси. Желанието й да се меси в работите на хората само бе влошило ситуацията, в резултат на което тя щеше да си замине с натежало сърце, оставяйки нещастни двама млади симпатични хора. Каси бе готова на всичко, само и само да можеше да обърне нещата и да се прибере у дома с чиста съвест. Ейнджъл не действаше по този начин, но знаеше, че вероятно може да постигне това заради нея. Тя сигурно нямаше да хареса методите му — по дяволите, едва ли някой от тях щеше, — но можеше да опита.

Надигна бутилката, за да отпие още една глътка, но ръката му замръзна във въздуха и целият се напрегна. Тя идваше. По дяволите, силното й мъркане се чуваше през стените. Погледът му се закова в отворените врати, а ръката му стисна здраво стъклото. Обикновено не го безпокоеше. На няколко пъти се натъкваше на нея, но тя само го гледаше с огромните си златисти очи.

И този път не направи изключение. Настани се на задните си лапи на прага и втренчи немигащия си поглед в него. Не направи опит да влезе в стаята и Ейнджъл си отдъхна.

— Умно момиче — кимна й той. — След онези следи от зъби, които открих върху ботушите си, съм твоят най-лош враг. Само си дръж…

С няколко скока Марабел се намери до краката му, подуши ги няколко пъти, след което се пльосна на пода, сгушила се до тях. Голямата й лапа леко се подпря върху глезена на Ейнджъл, сякаш искаше да го задържи да не мърда. Разбира се, това бе последното, което би му хрумнало.

— Ако започнеш да си чистиш зъбите в краката ми, ще те застрелям — предупреди пантерата той.

Тя не погледна в посока на гласа му, а започна да трие муцуната си в ръба на единия ботуш. Ейнджъл не се протегна за револвера си.

— По дяволите, ти си не по-малко лоша от господарката си. Не знаеш кога да спреш.

Пантерата продължаваше да мърка доволно. Ейнджъл я наблюдаваше отблизо и дяволите да го вземат, ако зъбите й не стържеха отгоре по ботуша му. Младият мъж поклати глава, решил, че текилата се е оказала по-силна, отколкото предполагаше. Защо иначе ще си седи спокойно, позволявайки на една пантера да гризе ботушите му?