Серия
Уайоминг (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Angel, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 232 гласа)

ГЛАВА 34

— Можем ли да поговорим?

Щом влакът потегли от гарата, Каси се отпусна на плюшената седалка. Вероятно трябваше да и бъде мъчно макар, че частният пътнически вагон на майка й пристигна на гарата тази сутрин, иначе Катрин щеше постоянно да намира за какво да мърмори й да се оплаква през следващите няколко дни. Предполагаше, че трябва да бъде добрата дъщеря и щом майка й толкова дълго запази мълчание, след като тя сутринта дойде в стаята й и откри, че дъщеря й е твърде уморена за да стане, Нощницата й лежеше върху пода, а наоколо бяха посипани копчета, някои от които не си подхождаха с нощницата.

— Искам да си тръгнем днес, мамо, но първо искам да поспя още малко — бе всичко, което Каси каза.

— Ще ми кажеш ли защо?

Тонът на Катрин бе изпълнен със сарказъм и тя явно чакаше обяснение, но не очакваше отговора на дъщеря си:

— Не искам да говоря за това.

Изненадващо тя остави Каси да се наспи. Когато по-късно тя се събуди, единствените думи на майка й бяха:

— Уредих да изпратят новите ни дрехи, когато привършат с поправките.

Каси знаеше, че няма да й се размине и в крайна сметка ще трябва да удовлетвори любопитството на майка си, Обаче мислеше да избегне истината, поне доколкото е възможно.

— За какво искаш да говорим, мамо?

— Можем да започнем с това, защо сега се намираме в този влак, вместо след една седмица, както планирахме.

— Избрахме и поръчахме всички дрехи. Нима наистина искаш да останеш в Сейнт Луис само и само да можем да ги вземем с нас? Времето е толкова студено, така че едва ли бихме могли да се наслаждаваме на пребиваването си в града. Сигурна съм, че още утре ще се отегчиш и сама ще настояваш да си тръгнем.

— Ти не би се отегчавала в града, независимо дали е топло или студено. Стига заобикалки. Не е ли по-добре да избегнем излишните обяснения и, веднага да пристъпим направо към истината?

— Какво те кара да мислиш…

— Аз имам очи, бебчо. Видях твоя стрелец във фоайето на хотела.

Каси също го бе видяла, но откакто срещна Ейнджъл, ярко жълтото винаги привличаше вниманието й, където и да се намираше. Така че нямаше начин днес да не забележи неговата жълта мушама. Но се направи, че не го вижда и дори не погледна в неговата посока. Знаеше, че е дошъл, за да се увери, че тя ще напусне града и това я вбеси.

— Защо те е последвал чак в Сейнт Луис? — настоя Катрин.

— Не ме е последвал. Дошъл е поради причини, които нямат нищо общо с мен.

— Знаеш ли защо е дошъл?

— Не.

— Мразя подобни съвпадения — въздъхна майка й. — Те не са естествени.

— Например като съдбата?

Катрин й хвърли остър поглед, отказвайки да приеме, че съдбата има нещо общо в случая.

— Той е бил в стаята ти миналата нощ, нали?

— Да.

— И?

Дотук с намерението й да избегне истината.

— Ейнджъл не може да се сдържи да не се възползва от съпружеските си права, когато съм наблизо.

— Значи този развратен…

— А на мен ми е трудно да му откажа тези права.

— Каси!

— Така че той предложи да се прибера у дома.

Думите й смаяха Катрин.

— Той го е направил? Искаш да кажеш, че този мъж наистина притежава здрав разум?

— Не е смешно, мамо.

— Не съм и предполагала, че е, бебчо.

— Както и да е, той се държа твърде властно, въобразявайки си, че има право да ми заповядва.

— Всички мъже си мислят така. Никога не съм могла да разбера защо. Жените в Уайоминг вече получиха правото да гласуват, могат да бъдат съдебни заседатели, можем също да се похвалим, че жените в нашия щат първи извоюваха правото да се зачита тяхното мнение, но съпрузите все още си мислят, че тяхната дума е закон.

— Татко никога не е бил такъв.

— Твоят баща е изключение. — Катрин млъкна и след миг се засмя. — Другото изключение са семейство Съмърс. Много добре знаем кой носи панталоните в тяхната къща и те много добре му прилягат.

— Това, което казваш, не е много любезно, мамо. И не е истина. Двамата са равностойни партньори. Ако възникват разногласия, ги обсъждат. Нито един от тях не заявява просто „направи го“, смятайки че с това слага край на спора.

— Чейс Съмърс не е толкова глупав — усмихна се Катрин. — Признавам, че понякога Джеси стъпва покрай него на пръсти, но в повечето случаи се разхожда отгоре му.

— Само защото той й го позволява — настоя Каси. — Има разлика.

Катрин внезапно се намръщи.

— Как така се отклонихме от темата?

На Каси й се искаше майка й да не го бе забелязала толкова скоро.

— Обсъждайки деспотизма на мъжете. Преди да притесниш и двете ни с въпроса си, да, ще трябва да почакам още един месец, преди да подам документите за развод.

* * *

Ейнджъл почука на входната врата на масивната каменна къща. Знаеше, че не трябва да е тук. Беше се изкъпал и преоблякъл. Изглеждаше спретнат и чист, само косата му бе по-дълга, но не възнамеряваше да се подстригва до пролетта. Въпреки това не би трябвало да е тук. Нямаше друг избор — или трябваше да се напие до безсъзнание, за да забрави за малката си съпруга, или да дойде тук. Не му се искаше да се напива.

Вратата се отвори. На прага застана мъж с къдрава бяла коса, бакенбарди и строг костюм. Кожата му бе тъмна, почти черна.

— С какво мога да ви услужа, сър?

— Бих искал да разговарям с господарката на този дом — отвърна Ейнджъл.

— Кой е, Джеферсън? — обади се друг глас, последван от появата на висок мъж на средна възраст с руса коса и зелени очи.

— Не знам, господин Уинстън. Този джентълмен желае да разговаря с госпожа Ана.

Зелените очи се присвиха и внимателно огледаха Ейнджъл.

— Мога ли да попитам каква работа ви води при съпругата ми?

— Вие ли сте банкерът?

Очите се присвиха още повече.

— Да.

— Тази сутрин узнах, че вашата съпруга е моята майка. Казвам се Ейнджъл… О’Рурк.

За пръв път произнасяше това име. Изпита удоволствие да го каже, но името предизвика въздишка от страна на съпруга на Ана.

— Разбирам — примирено рече той. — Вие сте петнадесетият Ейнджъл, който чука на вратата ми, опитвайки се да получи наградата. — В гласа му имаше презрение, когато добави: — Останалите поне бяха ирландци или се бяха постарали да приличат на такива. Можете ли да докажете, че сте изчезналият син на съпругата ми?

Съмнението бе последното нещо, което Ейнджъл очакваше. Прииска му се да се разсмее.

— Не се нуждая от доказателства, мистър.

— В такъв случай няма да получите нито цент…

— Не искам парите ви — прекъсна го Ейнджъл. — Дойдох, за да се видя с нея, преди да замина на запад.

— Е, това е нов подход — скептично призна банкерът. — От любопитство бих искал да знам каква история сте приготвили, за да обясните изчезването си?

— Ако тя пожелае да узнае, ще й кажа — бе всичко, което Ейнджъл намери за необходимо да отговори, като се имаше предвид, че мъжът започваше да го нервира.

Банкерът се поколеба за миг, преди отново да въздъхне примирено.

— Заради съпругата си, съм принуден да ви позволя да се срещнете с нея. Но ви предупреждавам, че само като ви види, тя ще знае дали казвате истината. И ако не ви познае, ще ви бъда благодарен веднага да напуснете къщата ми. Моята съпруга изстрада достатъчно и не искам спомените напразно да я измъчват.

Ейнджъл кимна, напълно съгласен с мъжа. Не бе необходимо да разговаря с нея. Не искаше нищо от нея. Искаше само да я зърне, за да съживи бледия спомен, който пазеше в сърцето си за своята майка. И навярно това щеше да бъде единственият резултат от тази среща, тъй като не можеше да си представи, че една жена ще познае четиригодишния си син в мъжа, в който той се бе превърнал.

Прислужникът отвори по-широко вратата.

— Мога ли да взема палтото ви, сър?

В къщата бе твърде топло, за да остане с него. Ейнджъл не искаше да се изпоти и да ги накара да си мислят, че е нервен. Ала веднага щом свали мушамата си, погледът на банкера бе привлечен от револвера му. Можеше и да се бе изкъпал и преоблякъл, но нямаше никакво намерение да крие какъв е и откъде идва. Беше облечен в черно от главата до петите, а черната триъгълна кърпа бе вързана хлабаво около врата му.

— Да не би да служите на закона? — попита го мистър Уинстън.

— Не.

Домакинът му отново се намръщи.

— Бих предпочел да не носите оръжие в дома ми.

Ейнджъл не понечи да свали револвера си.

— Няма защо да се страхувате, ако сте бил добър с майка ми.

Страните на банкера почервеняха и той се извърна сковано към прислужника:

— Предай на жена ми, че имаме гост. Може да се присъедини към нас в източната гостна.

Слугата се оттегли. Ейнджъл последва домакина си по широкия коридор и до вратата вдясно. Стаята зад нея бе просторна, а мебелировката бе толкова изискана, че той не смееше да седне. Наистина беше нервен, не… по-скоро уплашен. Никога досега не се бе чувствал така. Нямаше работа в тази къща. По-добре да се беше напил.

— Не мога да направя това — внезапно рече той. — Мислех си, че ще мога, но… кажете й… не, не й казвайте нищо. По-добре да не знае нищо за мен.

— Така си и помислих — отбеляза по-възрастният мъж с подчертано презрение в гласа. — Повечето мъже като вас си тръгваха в този момент.

— Няма да ви се обидя, мистър, тъй като вие се грижите за интересите й. Радвам се, че тя има някой, който да го прави.

Ейнджъл действително мислеше, че проявява огромно великодушие, тъй като това, което всъщност му се искаше да каже, бе, че е убивал мъже за много по-незначителни обиди — което не бе истина, — но с думите си искаше да сложи край на предизвикателството. Мъжът обаче кимна и не каза нищо повече.

Ейнджъл се запъти към вратата и напрежението започна да го напуска, когато внезапно едно младо момиче се изпречи на пътя му. То бе красиво, черната й лъскава коса се спускаше на вълни до кръста, а огромните му зелени очи, досущ като на баща му, искряха като изумруди. Вероятно беше на не повече от тринадесет години. Сестра, бе казал Кирби, и дълбоко в сърцето си Ейнджъл знаеше, че сега я гледаше право в лицето.

На гърлото му заседна огромна буца. Не можеше да откъсне поглед от момичето.

То също го гледаше със светнали от любопитство очи и когато заговори на баща си, не отклони погледа си.

— Мама каза, че идва веднага. Кой сте вие?

Изговори всичко на един дъх.

— Ейнджъл — отвърна той, без да се замисли.

— Не се шегувате, нали? Аз имам брат, който също се казва Ейнджъл, въпреки че никога не съм го виждала. Имам и други братя, но мама винаги им казва, че едно момиче трябва да има много братя, за да се грижат за него и да го закрилят.

Ейнджъл не можеше да се види в ролята на закрилник на сестра си. Щеше да застреля всеки, който би се осмелил да я погледне непочтително, а не мислеше, че гражданите на Сейнт Луис ще бъдат във възторг от това.

— Името ми е Кейти — продължи момичето. — Ти моят брат ли си?

Въпросът го прониза като нажежено желязо и сърцето му болезнено се сви. Не знаеше как да й отговори. Истината щеше да му попречи да се махне час по-скоро от тази къща. Банкерът вероятно щеше да го обвини в лъжа. А него щеше да обвърже завинаги. Само една малка думичка и една празна част от живота му щеше да се запълни.

Но съпругът на Ана не му даде възможност да я каже.

— Предаде съобщението си, Кейти. Можеш да си вървиш в стаята.

— Но…

— Предполагам, че не би желала да се държиш невъзпитано, когато имаме гости.

Гласът му бе строг и непреклонен, но въпреки това в него се долавяше нежност и Ейнджъл разбра, че момичето му бе любимка. То излезе, без задължителното „да, сър“, а устните му бяха леко нацупени.

— Благодаря ви, че не отговорихте на дъщеря ми — чу Ейнджъл зад гърба си. — Тя е много впечатлително дете и сигурно щеше да ви повярва.

Да повярва на истината? Колко необикновено! Но Ейнджъл не го произнесе на глас, не отвърна нищо и отново се запъти към вратата. Ако проклетата стая не бе толкова голяма, сигурно вече щеше да е излязъл.

Но не успя. Двамата се срещнаха на прага и едва не се блъснаха един в друг. Той я хвана за ръката, за да я задържи. Чу я как ахна, а след това се засмя, но все още не го бе погледнала. Беше дребна жена. Върхът на главата й едва достигаше до брадичката му. Нямаше нужда да вижда лицето й. Смехът му каза всичко, един звук, който му бе толкова познат, сякаш го бе чувал до вчера.

Това бе тя и спомените се отприщиха като буйна река — за нежните мъмрения, за прегръдките и целувките, за приказките, които му разказваше преди лягане. Припомни си сълзите й, когато му съобщи, че неговият татко е починал, но че мама го обича и винаги ще го обича. Не можеше да си поеме дъх, толкова огромен бе възелът, стегнал гърлото му. Ръката му стисна по-силно нейната. Това я накара да вдигне глава и да го погледне. Добре, че я държеше, защото тя пребледня и изглеждаше така, сякаш всеки миг ще припадне.

— Колин? — едва доловимо прошепна жената и Ейнджъл разбра, че тя мислеше, че вижда призрак.

Не каза нищо. Устните му бяха сковани. Тя все още не бе осъзнала, че гледаше сина си, а не баща му. Трябваше веднага да се махне, но не можеше да се помръдне. Не можеше да я пусне. Искаше да я привлече към гърдите си, да я задуши в прегръдките си, но се страхуваше, страхуваше се, че ще я изплаши, че няма да поиска никога да я пусне.

Чувствата го задушаваха. Внезапно изпита желание Каси да е с него и по нейния упорит начин да оправи всичко, защото никога досега в живота си не се бе чувствал толкова безпомощен и уязвим. Вместо това банкерът приближи, раздели ги и поведе Ана към един стол. Ейнджъл не помръдна от мястото си. Искаше да се махне оттук, но краката му отказваха да му се подчиняват, а очите му не можеха да се откъснат от майка му.

Образът й бе избледнял с годините, но сега се завърна с пълна сила, защото тя не се бе променила много. Припомни си дребни, незначителни неща, които бе забравил. Тя не го бе изгубила поради небрежност. Тъкмо обратното — тя винаги бе проявявала прекалена загриженост към него, защото преди двадесет години той бе единственото, което притежаваше. Но сега вече имаше друго семейство, към което той не принадлежеше и никога нямаше да принадлежи.

Страхът най-после раздвижи краката му, страхът да бъде отхвърлен и наранен. Това бе единственото нещо, с което никога не бе могъл да се справи и не възнамеряваше сега да опитва.

Извървя половината път по коридора, когато видя, че малката му сестра е препречила входната врата. Кейти се бе облегнала на масивното дърво със скръстени пред гърдите ръце и твърдо клатеше глава. Не си бе отишла в стаята, а го причакваше в засада.

Момичето му се усмихна.

— Ти не ми отговори.

— Да ти отговоря на какво?

— Дали си моят брат.

— И какво, ако съм?

— Аз знам, че си.

— Откъде знаеш?

— Защото искам да е така — простичко отвърна девойчето. — Не мога да те оставя да си тръгнеш. Мама ще се разстрои, ако го направя.

— Тя вече е разстроена.

— Това е нищо. Тя ще крещи и ще вдигне цялата къща на крак, ако сега излезеш през тази врата.

— Тя не крещи.

Кейти отново се усмихна.

— Според Шон и Патрик го прави. Те са мои братя… и твои. Те също никога няма да ми простят, ако те оставя да си тръгнеш.

— Наистина ли си мислиш, че можеш да ме спреш, миличка?

— Може би не, но тя може.

Момичето кимна зад него. Ейнджъл се обърна и видя майка си на вратата на гостната. С едната ръка се подпираше на рамката, а другата й бе притисната към сърцето. Все още бе бяла като платно. Съпругът й стоеше зад нея, готов да я подхване, ако припадне.

Изглеждаше толкова крехка, сякаш всеки миг щеше да се счупи, но когато заговори, гласът й бе силен и в него прозвучаха обвиняващи нотки.

— Аз вярвам в съществуването на елфите и духовете, но ти не си духът на Колин, нали?

— Не.

От очите й покапаха едри сълзи.

— О, Господи, Ейнджъл!

Ейнджъл успя само да поеме дъх, докато тя бавно приближаваше към него. Очите й, замъглени от сълзите, сякаш искаха да изпият всеки сантиметър от него. После ръцете й се намериха върху лицето му, раменете, треперещите й пръсти го опипваха, за да се уверят, че е истински. Накрая майка му склони глава на гърдите му и заплака с глас.

Ейнджъл се почувства толкова объркан, както когато Каси се разплака, заровила глава на гърдите му, само че този път трябваше да се пребори със собствените си напиращи сълзи. Той се поколеба за миг, а сетне ръцете му я прегърнаха, може би малко грубо, но тя не се възпротиви.

Ейнджъл погледна над главата й към съпруга й. Мъжът очевидно се чувстваше искрено засрамен, но не от откритите чувства на жена си.

— Съжалявам — започна Уинстън.

— Не се извинявайте — прекъсна го Ейнджъл. — Никак нямаше да ми хареса, ако някой от онези Ейнджъловци я бе убедил, че е нейният син.

— Ана ми е казвала, че вие сте приличали толкова много на баща си, когато сте били малък, че би трябвало, когато пораснете да сте негово копие.

— Не си го спомням — призна Ейнджъл.

Когато го чу, Ана се разплака още по-силно. Уинстън се усмихна, приближи, сложи ръце на раменете й и тихо рече:

— Ана, пусни го.

— Никога! — буйно извика тя и се вкопчи в сина си. — Освен това искам да знам защо толкова време те нямаше, момчето ми.

— Това е доста дълга история.

Тя вдигна поглед към него и каза:

— Е, ти няма да ходиш никъде, така че разполагаме с много време. Искам да ми разкажеш всичко.

Предполагаше, че трябва да го направи, въпреки че никога досега не бе разказвал цялата история на живота си. Изпита желание да се засмее, защото напрежението изведнъж го бе напуснало. Дом. Той най-после имаше дом. И семейство. Не издържа и високо и радостно се засмя.