Джоана Линдзи
Ангел на греха (31)

ГЛАВА 31

Името на детектива бе Финъс Кирби. Той бе наел стая в същия хотел, дори на същия етаж. Но Каси не можеше да се втурне към стаята му, веднага след като прочете бележката му. Не й бе приятно, че се налагаше да обезпокои съня му, но не желаеше да обяснява на майка си, защо е наела детектив.

Така че изчака, докато Катрин си легна. Не възнамеряваше да рискува и затова се приготви за сън и също си легна. Това бе предпазна мярка в случай, че майка й не можеше да заспи и влезеше в стаята й, за да си поговорят, нещо, което често се случваше.

Беше малко след полунощ, когато Каси отново се облече и предпазливо се измъкна от стаята си. Откри стаята на господин Финъс Кирби в другия край на коридора. Почука много тихо на вратата и след малко се чу някакво ръмжене от другата страна. Минута по-късно вратата се отвори и младата жена се озова лице в лице срещу сърдит мъж, облечен в дълъг жълт халат, от края на който се подаваха крака, обути в чорапи. Мъжът бе на средна възраст, с внушителна фигура, обикновено лице, но с остри и проницателни сини очи.

Когато я видя, лицето му видимо омекна.

— Извинете, госпожице. Помислих, че е някой от персонала. Да не би да сте се загубили?

— Не, сър, аз съм Касандра Стюарт. Аз ви наех.

Мъжът отново се намръщи.

— Знаете ли колко е часът, мис Стюарт?

Тя потрепери.

— Да, знам, но не мога да чакам до сутринта. Тук съм с майка си и предпочитам тя да не узнае, че съм ви наела. Разбирате ли, тя не харесва съпруга ми, а работата, заради която се обърнах към вас, засяга него.

Финъс въздъхна.

— В такъв случай предполагам, че е по-добре да влезете и да седнете.

До камината имаше два стола. Той сложи още една цепеница в огъня и седна на единия стол, на чиято облегалка бяха метнати дрехите му. Издърпа сакото си и извади от вътрешния му джоб малък бележник и молив.

— И така, какво мога да направя за вас, мис Стюарт? — попита той и започна да дращи нещо в бележника си.

Каси се настани на стола срещу него.

— Бих искала да открия родителите на съпруга си.

— Изчезнали ли са?

— Не съвсем. А и той не ми е истински съпруг… искам да кажа, че в момента е, но скоро ще се разведем. — Събеседникът й повдигна вежди и Каси побърза да го увери: — Това няма нищо общо с настоящата работа. Аз искам да му помогна да се събере със семейството си, нещо като прощален подарък.

— Много похвално — отбеляза детективът. — Как се казват тези хора?

— Тъкмо тук е най-трудната част. Той е бил твърде малък, за да си спомня имената им. Разбирате ли, бил е отвлечен, откраднат от един човек, който живеел в планината. Всичко това се е случило точно в този град преди двадесет години. Съпругът ми е прекарал следващите девет години в някаква усамотена хижа в Скалистите планини. Той не е сигурен дали е бил на пет или шест години, когато са го отвлекли. Родителите му не са живеели тук. Той си спомня само, че са дошли в Сейнт Луис с влак, така че или са минавали през града, или са дошли на гости при някого.

— С двамата си родители ли е бил?

— Вероятно не. Съпругът ми не си спомняше баща му да е бил с него.

— Е, поне разполагаме с името на момчето — каза Финъс, сякаш то се разбираше от само себе си.

Каси безпомощно се усмихна.

— Не съвсем. Той е приел името Ейнджъл, защото това е единственото име, с което си спомняше, че майка му го е наричала.

Детективът изглеждаше изненадан.

— Много странно — промърмори той, сякаш повече на себе си и след кратък размисъл добави: — Сигурна ли сте, че по-скоро не желаете да откриете самия него?

— Не, аз знам къде да го намеря. Искам да открия родителите му, и двамата, ако все още са живи. Помислих си, че може би някой тук ще си припомни за тази трагедия — за изчезването на едно малко момче, което никога не е било намерено. Сама не знам как бих могла да открия някого, който би могъл да знае повече нещо за този случай. Нито пък Ейнджъл. Той е идвал в града след смъртта на човека, който го отвлякъл, но не е открил нищо. — Младата жена въздъхна. — Знам, че това, което ви разказах, никак не е много, но…

— Напротив. След ден или два ще имам имената на родителите. Може би ще ми отнеме малко повече време, за да открия къде живеят сега, но нашата агенция разполага с отлични източници във всеки щат, а и телеграфът изключително много облекчава работата ми. Той наистина е забележително откритие. Помага да се заловят доста престъпници. — Финъс млъкна и се замисли. — Ейнджъл? — промърмори той. — Чудя се колко ли хора има с това име от тази страна на Мисисипи.

— Моля?

— Нищо, госпожице. — Кирби се изправи, за да я изпрати до вратата. — Надявам се, че нямате нищо против, ако започна да работя върху случая утре сутринта?

— Естествено — изчерви се Каси. — Съжалявам за часа, но през деня никак не ми е лесно да се измъкна от майка си, а ако разбере какво правя, ще ми забрани да се занимавам повече с тази работа. Майка ми наистина не харесва съпруга ми.

— В такъв случай тя настоява за развода, така ли?

— Да, но ние със съпруга ми постигнахме взаимно съгласие, тъй като по начало бракът ни бе злополука.

— Доста интересно определение.

— А можете ли да измислите друга дума за сватба под дулата на оръжията?

— Предполагам, че не — усмихна й се детективът. — Сега разбирам защо искате развод. Никак не е лесно за една жена да бъде омъжена за професионален стрелец, дори и за кратко.

— А откъде знаете, че е професионален стрелец?

— С име като Ейнджъл не е трудно да се досети човек.

Каси бе страшно впечатлена. Очевидно този мъж бе истински гений и парите й нямаше да отидат на вятъра.

* * *

Финъс не беше гений. Той пристигна в Сейнт Луис направо след един ангажимент в Денвър и се случи така, че във влака седеше до професионален стрелец на име Ейнджъл. Той дори прекара един приятен час, засипвайки го с въпроси, защото инстинктите му казваха, че мъж с подобна външност не може да не фигурира в списъка на търсените престъпници. Инстинктите му го подведоха и Финъс за малко не получи куршум за настойчивостта си. Обаче той обичаше опасностите, иначе не би си избрал професията на детектив.

Финъс Кирби не се върна в леглото. Час по-късно, след като бе проверил в три хотела, късметът му проработи в четвъртия. Почука на вратата. В мига, в който тя се отвори, се намери срещу насочен револвер. Той се втренчи в дулото, преди да погледне мъжа, който го държеше.

— Току-що се срещнах с жена ви — любезно заяви детективът.

— С моята какво?

— Тя е в Сейнт Луис.

— Как ли пък не! Тя е на път за Уайоминг.

— Дребничка дама с големи сребристосиви очи? — усмихна се Кирби.

Ейнджъл свали револвера и изруга. Беше изминал половината път до Уайоминг, решавайки, че е по-добре да не се намира в Шайен, когато Каси се прибере у дома. Разстоянието не се оказа достатъчно, за да я забрави, така че той реши да дойде в Сейнт Луис и да се опита още веднъж да открие майка си. Това бе едната причина да е тук. Другата бе да се махне още по-далеч от съпругата си и от проклетите документи по развода.

— Предполагам, че ми казахте истината, че нямате друго име, освен Ейнджъл — рече Финъс. — Поне вие не знаете за друго. Съжалявам, че ви досадих с въпросите си.

— И все още го правите — раздразнено отвърна Ейнджъл. — Какво искате сега, Кирби?

— Само малко информация. Съпругата ви ме нае да открия родителите ви. Би било полезно…

— Какво е направила тя? — избухна Ейнджъл. — По дяволите, не мога да повярвам, че тази жена отново си пъха носа в хорските работи и то толкова скоро след кашите, които беше забъркала. Дори не може да дочака да се прибере у дома си. И този път това засяга и мен!

Финъс изпита прилив на задоволство. Обичаше да наблюдава човешките реакции. Достатъчно е да подхвърлиш точната дума или фраза и хората започват да се държат по най-неочакван начин. Разбира се, не очакваше, че този мъж ще загуби самообладание. Това още веднъж доказваше, че всички имат своята уязвима страна.

Финъс реши да опита отново.

— Би било много полезно, ако ми опишете родителите си или ми разкажете всичко, което си спомняте за тях.

Черните пламтящи очи се впиха в него.

— Тя ви е наела. Получете информацията си от нея.

— Как можех да знам, че няма да искате да ми сътрудничите? Те са ваши родители, но сега ми се струва, че малката дама, за която сте се оженили, е единствената, която желае да ги открие.

— Добре, Кирби, убедихте ме — сърдито рече Ейнджъл. — Не си спомням баща си, но майка ми имаше черна къдрава коса и черни очи.

Финъс извади бележника си.

— Като вашите?

— Не. Струва ми се, че бяха тъмнокафяви.

— А особени белези?

— Не си спомням такива.

— Какво можете да ми кажете за възрастта й и за националността?

— Тя беше млада и хубава.

— Всички майки изглеждат хубави за петгодишните си синове. Да е говорила с някакъв акцент?

— Ако е било така, то и аз щях да говоря като нея и не бих го забелязал, нали… — Ейнджъл внезапно спря, Изглеждаше объркан. Сега като го споменахте, си спомням, че Старата мечка ми каза, че съм говорел много смешно, когато ме откраднал. Разбира се, самият той говореше на развален английски, така че може би аз съм говорел правилно.

— Тогава… — добави Финъс и Ейнджъл го изгледа намръщено. — Но, разбира се, вие сте продукт на доста примитивно възпитание.

— Нямам никакви проблеми да накарам другите да ме разберат — застрашително отвърна Ейнджъл.

— Не се и съмнявам — ухили се Финъс. — Оръжията винаги се разбират по-добре от думите. Но да продължим. Първото ми предположение беше, че с вашите коси и очи може би сте наполовина индианец, но костната ви структура е различна, а и онзи стар индианец сигурно е познавал достатъчно други индианци, за да различава отделните диалекти. В такъв случай вашият не би го учудил. Второто ми предположение е, че може би сте чист испанец. Но вероятността майка ви да е била чужденка няма с нищо да ми помогне, ако не мога да открия вестниците от онова време.

— Наистина ли мислите, че в толкова голям град изчезването на едно дете ще намери място във вестниците?

— Напълно съм убеден. Проблемът е да разберем къде се пазят старите издания. Редакциите на повечето вестници не разполагат с достатъчно място, за да съхраняват старите вестници, но в някои от тях се опитват да запазят поне първите страници. Както сам казахте обаче, този град е голям и ще бъде истински късмет, ако открием поне един вестник отпреди двадесет години.

— А с моя късмет това едва ли ще съдържа някакви статии за мен.

— Да не би напоследък късметът да бяга от вас? — Ейнджъл само изръмжа и Финъс се засмя. — Е, според мен този път той ще се обърне във ваша полза. Това е един от най-лесните ми случаи. Много по-трудно е да се открият хора, които бягат от закона. Надявам се, че сегашният случай няма да ми отнеме много време.

— Ако ги откриете, изпратете сметката на мен — заяви Ейнджъл. — Не желая да съм задължен на онази жена, за която съм женен.

— Съмнявам се, че това ще й хареса. Според мен тя ги търси заради вас.

— Какво да се прави, ще трябва да се примири.

— Но това е въпрос на принцип. Тя е тази, която първа ме нае.

— В такъв случай аз ви уволнявам от нейно име и ви назначавам от свое. Доколкото знам, един съпруг има право на това.

— Докато не е разведен.

— Махайте се, Кирби.

Финъс отново се засмя. Ейнджъл затръшна вратата зад гърба му. Едва след няколко минути осъзна, че Каси се намираше в същия град, навярно само през няколко улици от него. Проклетото му тяло се изпълни с диво желание и копнеж по нея.