Джоана Линдзи
Ангел на греха (11)

ГЛАВА 11

Каси крачеше нетърпеливо от единия край на терасата до другия. Ръцете й бяха скръстени под гърди те, а очите й тревожно се взираха в пътя в далечината. След като се върна в ранчото, първо се изми и се преоблече. Сега носеше много стилна пола с три широки волана, от кремав памучен сатен на тънки клончета с нежни цветчета. Якичката и маншетите на бялата й копринена блуза бяха обшити с фина сицилианска дантела, а върху нея бе метнала пухкав бял шал. Освен това с помощта на Мария косата й бе прибрана в семпла, но красива прическа. Цялостният ефект не поразяваше и не беше някакво изключително „женско оръжие“, както обичаше да се изразява майка й, но когато се обличаше за специални случаи, Каси винаги предпочиташе изяществото и финеса пред крещящата екстравагантност. Сега целта й бе да изглежда спокойна и хладнокръвна, въпреки че съвсем не се чувстваше така.

Вече няколко часа чакаше Ейнджъл да се върне в ранчото. Само като си представеше какво може да се е случило в ранчото на семейство Катлин не можеше да си намери място и нервно започваше да кръстосва терасата.

Марабел я следваше неотлъчно. От време навреме пантерата я побутваше по крака и Каси разсеяно я милваше по гладкия гръб. Опита се да я накара да влезе в къщата, но огромната котка седна на задните си лапи и изръмжа в знак на протест, така че Каси се отказа от намерението си. Животното винаги усещаше, когато нещо тревожеше господарката й и в такива случаи отказваше да я остави сама. Облеклото не можеше да измами пантерата.

Беше късен следобед, когато Каси най-после дочу конски тропот, въпреки че не бе сигурна, че е Ейнджъл, тъй като звукът идваше зад къщата. Тя нямаше търпение да изчака и побърза да заобиколи къщата. Стигна до конюшнята едновременно с Ейнджъл.

— Какво стана? — попита девойката преди още гой да слезе от коня.

Чупеше нервно ръце и сърцето и силно биеше в гърдите. Вероятно усилията й да изглежда спокойна и уверена не се увенчаха с голям успех. А и този вбесяващ мъж не й отговаряше веднага — е, може би имаше проблем с коня си, тъй като Марабел я бе последвала до конюшнята.

Ейнджъл й хвърли свиреп поглед от гърба на изправилия се на задните си крака кон.

— Струва ми се, че ти казах да държиш този звяр по-далеч от мен!

— Тя не би наранила… всъщност няма значение, — добави младото момиче, преди да изтича към къщата.

Влезе в кухнята, изчака Марабел да влезе след нея, а след това се измъкна навън като здраво затвори вратата след себе си. Последва я недоволно ръмжене, но Каси не му обърна внимание и хукна отново към конюшнята.

Ейнджъл вече бе слязъл от коня, но животното продължаваше да е неспокойно.

— Е? — настоя тя, леко задъхана.

Той поведе коня си към конюшнята и раздразнено подхвърли през рамо:

— Не съм застрелял никого, ако това те притеснява най-много в момента.

Обля я вълна на облекчение. Последва го в конюшнята, въпреки явното му раздразнение от срещата си с пантерата.

— Марабел не би те наранила… искам да кажа, ако не си събуваш ботушите, когато тя е наблизо.

Думите й го накараха да замръзне.

— Защо?

— Тя много обича крака, особено моите, но щом е в настроение няма нищо против и краката на другите. Харесва й да си трие лицето в тях, а понякога и да си чисти зъбите.

— Да си чисти… Как, по дяволите, го прави?

Каси се усмихна.

— Е, не като дъвче, уверявам те. Тя просто лекичко драска по краката със зъби, но това може да бъде малко болезнено, ако си с боси крака.

Уверенията й не го успокоиха, напротив изглеждаше още по-раздразнен.

— Нямам никакво намерение да го изпитам на свой гръб — изръмжа накрая и поведе коня си към най-близката клетка.

Каси сви рамене. От опит знаеше, че непознатите трудно свикват с Марабел, а още по-мъчно се отпускаха в присъствието й. Ейнджъл не правеше изключение, макар че имаше нещо, което го отличаваше от поведението на останалите. Явно беше, че е готов да застреля домашната й любимка, ако се почувстваше застрашен, докато другите предпочитаха просто да избягат. Тя щеше да продължи да го убеждава, че пантерата е безопасна, но в момента я измъчваха други по-големи грижи.

— Значи намери семейство Катлин?

Ейнджъл свали седлото на коня.

— Намерих ги — отвърна той.

— И?

— И те не останаха много очаровани от съвета, който им дадох.

— Какъв съвет?

— Да те оставят на спокойствие, ако не искат да си имат работа с мен. Обясних им защо последното не е за предпочитане.

Можеше да си представи обясненията му!

— Не си ги заплашил, нали?

— Просто им обясних какви ще бъдат последствията, ако продължават както досега.

Отговорът му не я задоволи и тя раздразнено заяви:

— Кълна се, че да се научи нещо от теб е също толкова трудно, колкото и да накараш едно муле да направи това, което искаш! Не можеш ли да ми разкажеш какво точно стана?

Младият мъж я изгледа продължително.

— Ако ти се случи нещо отново, ще предизвикам Бък Катлин. Той много добре го разбра. Както и майка му. Това ли искаше да чуеш?

— Ще го предизвикаш, за да го застреляш?

— Вероятно.

Каси ужасено изохка.

— Иска ми се да го бе казал с по-голяма неохота.

Ейнджъл се намръщи.

— Да не би да смяташ, че обичам да убивам?

— А не обичаш ли?

— Не, не обичам.

— Тогава защо не си смениш професията?

— Кажи ми каква работа би била подходяща за мен. Опитах се да стана каубой, но не се получи. Не знам нищо за фермерството. Бих могъл да отворя някъде салон за развлечения, но се съмнявам, че ще имам достатъчно търпение, за да изуча добре този бизнес. Единственото нещо, което умея да правя, е ловуването, но ми се струва, че по-скоро бих умрял, отколкото отново да живея в планините.

Тя се изненада от подробното му обяснение. Очевидно той бе обмислял и други средства за препитанието си.

— От теб би излязъл чудесен шериф — колебливо предположи Каси. — Нима не са ти предлагали тази работа в Шайен?

Ейнджъл се зае да бърше коня си.

— Заплатата на шериф за две години се равнява на това, което получавам сега само за една задача. Не виждам какъв е смисълът, след като така и така си рискувам живота.

Каси нямаше представа, че услугите му са толкова високо заплатени. Това събуди любопитството й и тя продължи да го разпитва:

— Ти се занимаваш с тази работа от няколко години, нали? Не си ли забогатял вече? Или изхарчваш всичко, което получаваш?

Ейнджъл излезе от клетката, намести преградата и се обърна към нея. Долната му устна бе леко извита.

— И за какво бих могъл да похарча толкова пари?

Тя много добре знаеше за какво си харчеха парите младите мъже — в увеселителните салони. Ако не ги посещаваше, сигурно бе натрупал солидна сметка в банката.

— Мислил ли си да се оттеглиш? — продължи Каси. — Да се откажеш да убиваш?

— Мислил съм за това, но дори и да се оттегля, младите търсачи на слава няма да се откажат да ме предизвикват на двубои. Ще трябва да си сменя името.

— Ами защо не го направиш?

— Какво?

— Да си смениш името?

Той остана мълчалив толкова дълго, че Каси нервно запристъпя от крак на крак, смутена от втренчения му поглед.

— Предложих брак на последната жена, която си позволи да ме разпитва толкова много, за да имам законното право да я натупам.

Очите й гневно блеснаха, след което презрително изсумтя.

— Не би направил подобно нещо. Нали ми каза, че грубото отношение към жените те отвращава.

— Не че не бих могъл да го направя, но просто не желая — провлачено отвърна младият мъж. — Има много по-хубави неща, които да се правят с една жена, когато не е досадна. — Ухили се и добави: — Да не би да се изчервяваш, скъпа?

Сигурно е почервеняла като цвекло, щом го е забелязал в полумрака на конюшнята.

— Ще бъда принудена да те помоля да престанеш да ми говориш по този начин — твърдо изрече девойката.

Ейнджъл сви рамене.

— Ами нищо не ти пречи да го направиш — равнодушно подхвърли той и се запъти към изхода.

— Почакай!

Каси забърза след него, заобиколи го и му препречи пътя. За нещастие лицето й продължаваше да пламти и червенината по страните й бе съвсем ясно забележима в този слънчев, но студен следобед. Но нямаше да мисли за това, нито за непристойната му забележка, с която искаше да я накара да млъкне. Толкова по-зле за него. Ще продължи да му задава въпроси, независимо дали това му харесва, или не!

— Защо се върна толкова късно? Нямаше те повече от четири часа.

Ейнджъл въздъхна и бутна шапката си назад.

— Трябваше да ме предупредиш, че си и заядлива, а не само обичаш да се месиш в хорските работи.

Каси се наежи.

— Ако не беше толкова потаен и неразговорлив…

— Добре — предаде се Ейнджъл. — Обиколих земите на съседите ти, за да преброя главите.

Отговорът му я изненада.

— На говедата?

— На наетите работници — поправи я той. — Не е зле човек да знае срещу какво е изправен. Преброих дванадесет души в ранчото на Катлин.

Каси бе напълно съгласна с него и реши да му помогне.

— Сигурно са повече. Някои от тях може би са в града.

— И около четиринадесет в ранчото на Маккъли.

— Каквото и да е числото, Катлин и Маккъли имат един и същ брой работници. Винаги когато Катлин наемат нов работник, Маккъли не закъсняват да сторят същото или обратното. Предполагам, че искат да се подсигурят, ако един ден се стигне до открита война между двете семейства.

— Случвало ли се е досега?

— Не. Но всеки път, когато отида на църква, ме е страх, че между тях може да избухне бой. Членовете на семействата седят от двете страни на пътеката, но постоянно си разменят погледи, изпълнени с омраза. Предполагам, че именно неприятното напрежение, което цари всяка неделя по време на службата, ме е подтикнало да се опитам да ги помиря. Особено след като забелязах, че Джени и Клейтън изобщо не се гледат с омраза.

— Ако питаш мен, ти само си ускорила нещата.

— Защо мислиш така?

— И двамата чухме, че Клейтън е размислил. Изглежда Джени също, защото според брат й, напоследък плачела по цял ден.

— Но това е ужасно!

Ейнджъл сви рамене.

— Зависи за какво плаче. Може би тези двамата са щели да се съберат и без твоята помощ. И ако близките им ги оставят да решават сами, сигурно вече са готови да го направят. — Забеляза замислената бръчка, появила се между веждите на Каси и добави: — Хич не си й го помисляй, лейди. Струва ми се, че майката ти е трябвало отдавна да те излекува от навика ти да си пъхаш носа там, където не трябва.

Тя му хвърли сърдит поглед.

— Не е честно, че Джени и Клейтън са замесени в тази вражда и трябва да бъдат разделени. Знаеш ли, те дори нямат понятие защо родителите им се мразят толкова силно.

— Това не е твоя работа и тези семейства не те засягат. Не смяташ да се намесваш отново, нали?

Изражението на лицето му бе толкова заплашително, че Каси побърза да го увери:

— Е, след като го възприемаш по този начин, предполагам, че няма. Но я ми кажи, след като се срещна с Дороти Катлин, смяташ ли, че тя ще иска да разговаря с мен?

— Не. Но аз й казах, че ти не можеш да си тръгнеш, преди баща ти да се върне. Не мисля, че ще имаш повече неприятности от тази страна.

Каси леко се усмихна.

— Предполагам, че в крайна сметка идеята да ги посетиш не бе чак толкова лоша. Благодаря ти.

— Няма защо.

— Е, сега ще те оставя.

Понечи да се извърне и да се запъти към къщата, но се спря.

— Тъй като двамата ни работници не са в ранчото, можеш да вечеряш с нас в къщата. — Миналата нощ Емануел му бе занесъл храната в къщата на работниците.

— Това покана ли е?

Изненадата в гласа му я смути.

— Не… искам да кажа — да, покана е, но не такава за каквато намекваш.

— Искаш да кажеш, че все още не ме харесваш, скъпа? — усмихна се Ейнджъл.

Този подигравателен въпрос не заслужаваше отговор, но отново я накара да се изчерви. Каси наведе глава и побърза да се отдалечи от смущаващото му присъствие. Започваше да се пита дали и Ейнджъл не притежава същото странно чувство за хумор, както Фрейзър Маккъли.