Джоана Линдзи
Ангел на греха (1)

ГЛАВА 1

Тексас, 1881 г.

Беше пладне… време — символ на смъртта в много градове на Запада. И този град не правеше изключение. Онези, които не бяха чули новината, разбраха, че нещо ще се случи, когато видяха забързаните си съграждани да се прибират по домовете. Само едно нещо можеше да причини подобна паника в този час на деня.

Пладне… време, благоприятно и за двете страни, без сенки, които да отклоняват вниманието, а слънцето, издигнало се високо в небето, не заслепява очите. Никому не би хрумнало да се запита дали този, които бе предизвикан, желае да участва в двубоя, нито пък смятаха за нечестен факта, че може би е принуден да го направи. Мъж, който си изкарва прехраната с оръжие, обикновено няма голям избор в подобни случаи.

Сега улицата бе почти пуста, а зад прозорците се бяха струпали хора, очакващи някой да умре. Дори ноемврийският вятър спря за миг и прахът по улицата се слегна под ярките лъчи на късното есенно слънце.

От северния край на улицата се зададе Том Прайни, човекът, който бе отправил предизвикателството, макар че в този момент се наричаше Том Пекъс. Беше изчакал час след като предизвика противника си — достатъчно време, за да поразмисли дали този път не бе избързал. Не, просто глупави нерви, които го тормозеха пред всеки двубой. Чудеше се в колко ли престрелки ще трябва да участва, преди да се чувства така спокоен, както изглеждаше противникът му.

Том нямаше нищо против убийството. Обичаше силата и триумфа, които го изпълваха всеки път, след като двубоят свършеше. А чувството за непобедимост бе особено сладко. А и страхът им… Господи, обичаше, когато другите се страхуваха от него. Така че какво значение имаше, че трябва да преодолее собствения си незначителен страх пред всеки двубой? Резултатът си заслужаваше.

От доста време се бе надявал да му се отдаде подобна възможност — да се срещне с прочут стрелец. Собствената му слава не се разнасяше толкова бързо колкото му се искаше. Никой в тази отдалечена част на Юга не бе чувал за Том Пекъс. По дяволите, не го помнеха дори и в местата, където бе печелил двубои, защото бяха с неизвестни стрелци. Също като него.

Но днешният му противник бе Ейнджъл, а името му бе добре известно почти из цялата страна. Някои го наричаха Ангела на смъртта и то не без основание. Никой не знаеше точно колко мъже бе убил. Говореше се, че и самият Ейнджъл не знае броят им. Славеше се не само като най-бързият, но и най-точният стрелец.

Може би Том не бе толкова точен, но беше сигурен, че е по-бърз. И знаеше точно колко мъже бе убил — един заради измама на карти, двама мръсници, както и шерифът, който го бе проследил миналата година, въобразявайки си, че може да го обеси заради обвинението, че е стрелял по невъоръжен мъж. Том Пекъс искаше да има слава и името му да е прочуто, но нямаше желание то да се мъдри по обявите за издирвани престъпници.

През кратката си кариера бе преживял няколко престрелки и при повечето от тях бе имал невероятен късмет. Противниците му бяха толкова смаяни от бързината му, че просто се отказваха от двубоя и се признаваха за победени. Днес не очакваше, че Ейнджъл ще постъпи по този начин и ще свали револвера си, но се надяваше да го изненада, за да има време да се прицели точно и да стреля без ръката му да трепне. Така че когато димът се разсее, само той да остане изправен насред прашната улица.

Пристигна в този град преди два дни. Щеше да си замине още днес, ако не бе чул, че Ейнджъл е пристигнал миналата нощ. Том бе сигурен, че никой не бе забелязал пристигането му в града, но всички щяха да знаят, когато го напусне!

Тази сутрин когато спря Ейнджъл на излизане от хотела, той не се оказа такъв, какъвто Том си го представяше. Мислеше си, че прочутият стрелец е по-висок и по-възрастен, а лицето му няма да ти е толкова безизразно, докато изслуша предизвикателството. Реакцията му бе на човек, който не се интересуваше от двубоя. Но Том нямаше намерение да се отказва.

Той му препречи пътя и изрече на висок глас, така че всички наоколо да го чуят:

— Ейнджъл? Чух, че си бил много бърз, но аз съм тук, за да ти покажа, че съм по-бърз.

— Както желаете, мистър. Нямам намерение да оспорвам думите ви.

— Но аз възнамерявам и да ги докажа! По пладне. Не ме разочаровай!

Чак след като си тръгна, Том осъзна колко студени и безизразни бяха очите на Ейнджъл, очи черни като греха, очи на безмилостен убиец.

Ейнджъл очакваше противника си с привидно спокойствие. Беше спрял по средата на улицата и търпеливо чакаше младия търсач на слава да приближи.

По външния му вид не можеше да се разбере колко е ядосан. Това, което се канеше да направи, бе безсмислено. Не беше като да убиеш някой, който си го заслужава. Не познаваше това момче, не знаеше какви грехове тежаха на душата му, колко души бе убил, откакто е тръгнал да прославя името си, и дали въобще бе убил някого. Мразеше двубоите, когато не знаеше нищо за противника си.

Разбира се, дори и да знаеше, това нямаше да го спре да приеме предизвикателството, но поне нямаше да съжалява за нечие безсмислено убийство. Повечето от младите стрелци, които жадуваха имената им да се прочуят, нямаха смелост да започнат с него. Обикновено преди да го предизвикат вече имаха няколко двубоя зад гърба си, а това означаваше, че бяха отнели няколко човешки живота. За да се прочуе името им, бяха загинали невинни хора. Ейнджъл не изпитваше угризения на съвестта да убива подобни мъже. В такива случаи се смяташе за справедлив палач, който изпълнява присъдата малко по-бързо от ръката на закона. Може би така щеше да спаси живота на някои свестни хора.

Да носиш прочуто име бе едновременно проклятие и благословия. Беше предизвикателство за младите търсачи на слава, но едновременно с това ги плашеше и някои се отказваха от двубой с него, за да спасят живота си. Ейнджъл мразеше да убива хора, чиито единствено прегрешение бе, че са на грешната страна.

Той бе наемен стрелец. Това бе единственото, което можеше да върши и го вършеше добре. Всеки, който платеше добре, можеше да го наеме, но хората се бяха научили да не го молят направо за убийство, тъй като знаеха, че могат да се окажат на мястото на жертвата. Ейнджъл не правеше разлика между този, който натиска спусъка и онзи, който го е наел. За него и двамата бяха убийци и ако не можеше да намери начин да ги убие лично, оставяше това на представителите на закона.

Не се срамуваше от начина си на живот. Разбира се, искаше му се да е по-различен, но обстоятелствата го бяха направили такъв. И въпреки че в сърцето си бе състрадателен човек, той се придържаше към принципите на този, който го бе научил да се защитава с револвера.

Съвестта си има своето място, но не и по време на стрелба. Ако смяташ да стреляш, трябва да го направиш така, че да убиеш противниците си, иначе те ще се върнат за теб. В някоя тъмна нощ, насред някоя глуха, безлюдна улица ще получиш куршум в гърба, защото веднъж вече са се опитвали да те победят в открит двубой. Разбрали са, че си прекалено бърз за тях и вече не желаят да рискуват. Така става, когато раниш някого, но не го убиеш. Понякога противникът ти може да реши, че си бърз, но ръката ти не е достатъчно точна. В тези случаи той ще пожелае да се срещнете отново в открит двубой, а това би било чиста загуба на време. Освен това винаги има вероятност късметът да ти изневери. Ще бъде дяволски жалко, ако загинеш от куршума на някого, когото вече си можел да убиеш.

Преди да научи тези правила, на три пъти едва не загина от ръцете на нечестни мъже и престъпници. И трите пъти бе спасен, но не благодарение на собствените си сили, а с помощта на непознати. Дължеше живота си на трима мъже, но Ейнджъл не бе от хората, които обичат да са задължени някому. Два от дълговете бяха платени, при това вторият съвсем неотдавна.

Дойде в този град, надявайки се да плати и третия си дълг. Не знаеше защо го изпратиха точно тук. Канеше се да намери Левис Пикънс, за да разбере задачата си, когато този млад търсач на слава му се изпречи на пътя.

Знаеше единствено, че името му е Том Пекъс. Той беше непознат в този град, също както и Ейнджъл. Никой не можеше да му каже дали е закоравял убиец, или е просто един глупав младеж. По дяволите, мразеше такива неща. Нямаше намерение да участва в престрелка с този млад човек и се бе опитал да я избегне, ала от него се очакваше да приеме предизвикателството. Том Пекъс наистина имаше намерение да го убие. Ейнджъл трябваше да приеме тази проста истина, за да успокои съвестта си.

Пекъс бавно крачеше срещу него. Шест метра, четири. Спря на три метра. Ейнджъл би предпочел по-голяма дистанция, но той не командваше парада. На Изток се позволяваше на този, който е предизвикан да избере оръжието, като двубоят можеше дори да е с юмруци. Ейнджъл би предпочел последното, защото един хубав пердах можеше да налее малко здрав разум в главата на това хлапе и нямаше да се наложи да го убива. Но Западът не оставяше място за избор. Когато носиш револвер до бедрото си, очаква се да го използваш.

Пекъс бе свалил коженото си сако и сега стоеше изправен с отпуснати покрай тялото ръце, готов за стрелба. Ейнджъл бавно отметна жълтата си мушама. Не гледаше към ръцете на противника си, не го интересуваше дали треперят. Бе приковал поглед в очите му. Опита за последен път.

— Няма защо да го правим. Тези хора не те познават. Можеш просто да си тръгнеш.

— Забрави за това — бе единственият отговор. Момчето видимо се отпусна, явно си бе помислило, че противникът му се страхува от него и иска да се измъкне от двубоя. — Аз съм готов.

Никой не чу въздишката на Ейнджъл.

— В такъв случай се приготви да умреш, мистър.

Двадесет и две годишният Том Прайни също бе решил да стреля, за да убие. Измъкна револвера си с две секунди преднина. Толкова му трябваше да се прицели точно. Куршумът му мина покрай рамото на Ейнджъл и се заби в праха на края на улицата. Движението на Ейнджъл бе толкова бързо, че дори и да искаше, не можеше да го спре, а куршумът му не пропусна целта.

В крайна сметка името на Том Прайни се прочу, но славата му не трая дълго. Ала понякога местните жители го споменаваха с добро, а на гроба му поставиха следната епитафия: „Тук почива Том Пекъс. Той предизвика Ангела на смъртта и загуби.“ Собственикът на погребалното бюро в града притежаваше доста мрачно чувство за хумор.