Серия
Уайоминг (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Angel, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 232 гласа)

ГЛАВА 3

Не бе трудно да се намери ранчото „Двойно С“. Ако се язди все на север, след като се излезе от града, се стига направо там. Но ранчото не се оказа такова, каквото Ейнджъл си представяше. Толкова далеч на юг повечето от собствениците на ферми следваха примера на мексиканските си съседи и строяха къщите си от кирпич в испански стил, за да е хладно през горещите летни дни.

Къщата, разкрила се пред погледа на Ейнджъл, бе двуетажна дървена постройка и приличаше на къщите, които строяха на север. Шест стъпала водеха към широка тераса, която обикаляше от всички страни първия етаж на къщата. На нея се виждаха няколко удобни стола, два люлеещи се шезлонга и дори по една двуместна дървена люлка във всеки ъгъл. На втория етаж имаше балкон с двойни врати, които вероятно водеха към спалните. Балконът бе издаден напред и засенчваше терасата на първия етаж.

Къщата се стори смътно позната на Ейнджъл, сякаш я бе виждал преди, въпреки че никога не бе идвал толкова далеч на юг. Допълнителните постройки на двора се простираха зад главната къща, така че от известно разстояние не се виждаха и човек не можеше да предположи, че това е ранчо. Дори кабриолетът, спрял пред къщата, приличаше повече на елегантните екипажи, които се срещаха по улиците на града, отколкото на по-малките и груби каруци, които предпочитаха жителите от вътрешността.

Ейнджъл се бе приближил на не повече от шест метра, когато входната врата се отвори и една черна котка с размерите на планински лъв внезапно скочи в неговата посока. Нямаше време да се чуди откъде, по дяволите, се взе този звяр — бе немислимо да е дошъл от вътрешността на къщата — тъй като трябваше едновременно да успокои подплашения си кон и да измъкне револвера си.

Не успя да хване дръжката на оръжието си, когато шапката излетя от главата му, придружена от свистящ изстрел и думите:

— Дори не си го и помисляйте, мистър!

Ейнджъл имаше на разположение само няколко секунди, за да се опомни от изненадата. Погледна към вратата на къщата и видя младата жена с револвер в ръка, насочен към него. После отново се извърна към котката, която вече не се носеше със скокове към него, но въпреки това приближаваше. Конят му заора копита и диво разтърси глава, изцвили и се изправи на задните си крака.

Докато Ейнджъл се опитваше да се задържи на седлото — да бъде проклет, ако се срещне с това огромно животно на земята — жената заговори отново. Изрече само една дума. Когато конят му най-сетне стъпи с четирите си крака на земята, Ейнджъл видя, че котката бе спряла и сега седеше на задните си лапи на около метър и половина, вперила неподвижно в него огромните си жълти очи.

„Марабел“, бе казало момичето с тон изискващ незабавно подчинение. Не, не бе чул грешно. Тя каза Марабел… и Ейнджъл направи нещо, което никога досега не бе правил, нещо, което не можеше да си позволи никой от неговата професия. Разгневи се и даде воля на яда си.

— Лейди, ако не махнете веднага това животно от пътя ми — процеди през зъби младият мъж, — не отговарям за последствията!

Тя го изгледа невъзмутимо, продължавайки да държи дулото на револвера насочено към него.

— Не сте в положение да…

Това, което се случи стана за секунди. Ейнджъл измъкна револвера си и с един изстрел изби оръжието от ръката й.

— Кучи син! — извика момичето, докато разтриваше изтръпналите си пръсти, а котката силно изръмжа и оголи острите си бели зъби.

Конят на Ейнджъл диво подскочи нагоре, разтърси грива и препусна в лудешки галоп — навярно към съседния щат, а Ейнджъл се намери в прахта. Огромната котка вече бе на половин метър от него, когато девойката извика отново „Марабел!“ и животното се закова на място.

Той бе побеснял от гняв и искаше да ги застреля и двете — този звяр и момичето. Никога досега не бе губил самоконтрол. И идиот би разбрал, че котката, или каквото и да бе това животно, й принадлежи. Домашен любимец. Трябва да бе опитомена, за да се подчинява така. А тази млада жена бе й позволила да изплаши както него, така и коня му!

Въпреки яда си и убеждението, че животното навярно е питомно, не се решавайте да отклони поглед от него, особено след като се намираше само на половин метър и то на земята. Най-после вдигна глава. Тя бе на терасата и младият мъж се вгледа с присвити очи в нея.

Бе успяла да вдигне револвера си от земята и сега го държеше с две ръце. Оръжието навярно се нуждаеше от поправка и едва ли можеше да стреля, но тази мисъл изглежда не й бе хрумнала, защото тя побърза да насочи дулото към неканения си гост.

— Ще ви кажа без заобикалки, мистър, че стрелям не по-зле от вас, но дори не е необходимо да използвам оръжието. Ако помръднете револвера, който държите, дори на сантиметър в моя посока, Марабел ще ви разкъса на парчета.

Ейнджъл не бе сигурен дали може да улучи целта, ако реши да опита. Може би преди малко нарочно се бе прицелила в шапката му, а може би просто бе искала да го убие, но не го бе улучила. Но нито за миг не се усъмни във втората й заплаха. Изглежда все пак се страхуваше от него, щом искаше да се подсигури с този звяр. Е, скоро ще разбере на какво бе способен! Както бе ядосан, наистина имаше основание за това!

— Трябва да сте луда, за да си въобразявате, че ще прибера оръжието си, когато това нещо диша във врата ми.

Настъпи неловка тишина, достатъчно дълга, за да даде време на Ейнджъл да реши, че не е зле да се отърве от котката.

— Приберете този звяр, лейди, и тогава може би ще поговорим.

Тя гордо вирна брадичка.

— Няма да имам никакъв разговор, тъй като вие веднага ще си тръгнете! Освен това можете да им кажете, че не е било необходимо да наемат стрелец!

— Те?

— Тези, които са ви наели.

— Никой не ме е наел, лейди. Левис Пикънс ме изпрати, за да…

— За Бога! — възкликна девойката и отпусна револвера си. — Защо не казахте веднага? — Марабел, ела тук, бебчето ми — добави тя. — Той е безобиден.

Откакто бе възмъжал за първи път го наричаха безобиден, ала Ейнджъл не направи опит да оспори твърдението й. Изчака да види дали животното ще се подчини. Огромната глава се обърна и погледна към жената, а след това дългото му лъскаво тяло бавно се запъти към къщата. Ейнджъл изпусна дълбока въздишка на облекчение, но не прибра револвера си, докато котката не влезе вътре.

— Можеш да се върнеш в кухнята, Мария — обърна се жената към някой от другата страна на вратата и добави преди да я затвори: — Умееш ли наистина да стреляш с пушка?

Сърцето на Ейнджъл се сви. Още едно оръжие е било насочено към него, а той дори не бе усетил! Явно започваше да става невнимателен. Не, просто всичките му сетива бяха насочени към този огромен черен звяр и онази глупава жена на терасата — моля те, Господи, дано да не е Касандра Стюарт!

Тя слезе по стълбите и се запъти към него. Ейнджъл за пръв път забеляза елегантното й облекло — дълго черно палто, поръбено с пухкава кожа около врата, под която се подаваше синьо дантелено жабо. Палтото стигаше до коленете й, а надолу се спускаха богатите дипли на полата й. Върху тъмнокестенявите й коси се кипреше кокетна шапка от бобър. Със сигурност бяха градски дрехи, но едва ли кобурът от вътрешната страна на палтото, в който държеше оръжието си, бе особено подходящо допълнение.

Тя пъхна револвера в кобура и му подаде ръка.

— Аз съм Касандра Стюарт. Скоро ли ще пристигне мистър Пикънс?

Ейнджъл не обърна внимание на ръката й, тъй като не бе сигурен какво очаква тя от него. Думите й дори бяха придружени с усмивка, сякаш никога не бе стреляла по него, не бе насъскала огромния си звяр и не бе подплашила коня му! Подмина без внимание и усмивката й. Това, че тя бе жената, с която трябваше да се оправя, го накара мислено да изругае, след което се изправи и отупа прахта от мушамата си. Последното нещо, което искаше в този момент, бе да помага на тази жена. Но нали заради това бе тук? Дългът си е дълг, независимо от всичко останало.

Преди да й отговори, той се наведе, за да си вземе шапката. Като видя дупката, през която бе минал куршумът, отново изруга, но този път на глас. По дяволите, та тя можеше да го убие!

Изгледа я свирепо.

— Когато поправите револвера си, много бих искал да видя дали умеете да го използвате.

Момичето се намръщи, извади оръжието си, огледа го и възкликна:

— По дяволите, но вие сте го съсипали!

— А вие съсипахте шапката ми!

Тя присви очи.

— Това е специално изработено оръжие, мистър… кой сте вие всъщност?

— Ейнджъл… А шапката ми струва двадесет долара, мадам.

— Ще ви купя нова шапка. — Тя млъкна и отстъпи крачка назад. — Какво искате да кажете с това Ейнджъл? Нали не сте наистина Ейнджъл? Онзи, когото наричат Ангела на смъртта?

Той сърдито сви устни. Повечето не смееха да произнасят това име в негово присъствие.

— Не ме е грижа как ме наричат.

— Не ви упреквам — кимна момичето.

Но погледът, проблеснал за миг в сребристосивите й очи, му достави удоволствие. Дори тези, които не го познаваха, обикновено го избягваха. Около него просто витаеше нещо особено, което сякаш предупреждаваше: „Пазете се!“

— Е — нервно се засмя девойката, смутена от втренчения му поглед, — имате късмет, че притежавам няколко от тези специални модели колт, иначе щях доста да ви се ядосам.

— По-добре се молете да намеря по-скоро коня си, лейди, или наистина ще разберете какво означава истински гняв…

— Само ако посмеете да ме докоснете дори с пръст…

— По-скоро мислех да ви застрелям.

Разбира се, нямаше такова намерение, но тя нямаше защо да го знае. Запита се, защо, по дяволите, позволява на гнева отново да го завладее, когато досега винаги бе успявал да се владее отлично. И никога не бе отправял напразни заплахи. Но в това момиче имаше нещо, което го вбесяваше, дори и сега, когато не бе насочила револвер срещу него.

— Забравете това, което ви казах — рязко рече младият мъж.

— С удоволствие — отвърна тя, но отстъпи още една крачка от него.

Ейнджъл едва се сдържа да не се усмихне. Странно, но нейната нервност му действаше успокояващо.

— Винаги ли посрещате гостите си с насочен към тях револвер?

Тя примигна и сви устни. Ейнджъл чак сега забеляза, че бяха сочни и чувствено извити. Девойката изправи рамене и очите и блеснаха. По дяволите! Смелостта й се възвръщаше.

— Вие се готвехте да застреляте Марабел. Не можех да ви позволя това само защото тя се измъкна преди мен от къщата.

Настъпи напрегната тишина.

— Значи вие не я насъскахте нарочно срещу мен?

— Разбира се, че не! — възмутено заяви момичето. Тонът й издаваше, че не би могъл да й зададе по-глупав въпрос.

— Не бях толкова сигурен за това, лейди.

— Здравият разум…

— Мисля, че е по-добре да спрете — прекъсна я той, преди обидите ида стигнат твърде далеч.

Тя мигновено настръхна.

— Аз пък мисля, че е най-добре да ми кажете защо сте дошли, а след това да си вървите по пътя.

Ех, да можеше да си позволи това!

— Пикънс няма да дойде — кратко рече той.

Тя се втренчи за миг неразбиращо в него, а после от устните й се изтръгна ужасен вик.

— Но той трябва да дойде! Аз разчитах на него… защо няма да дойде? Той ми каза, че ще пристигне колкото се може по-скоро!

Искреното й нещастие го накара да се почувства неудобно и да се засрами от собствените си чувства. Тази млада жена никак не му харесваше, особено след всичко, което му бе причинила, но не би могъл да изпитва неприязън към нея, когато бе толкова разстроена. Гневът му се уталожи и той изрече с по-мек глас:

— Той щеше да дойде. Всъщност беше отишъл в банката, за да изтегли пари за пътуването, когато се появила банда команчи с намерение да ограби банката. Естествено Пикънс не можел да остане настрани и се опитал да ги спре, в резултат на което получил куршум в тялото.

Докато слушаше малката му реч, тя пребледня и очите й се разшириха от ужас.

— О, Боже, той… той не е умрял, нали? Аз съм виновна. Дядо никога няма да ми прости…

— Хайде сега, защо обвинявате себе си, след като дори не сте била там?

— Аз го помолих да дойде. Той нямаше да отиде в банката, ако… — Тя млъкна, защото го видя, че клати глава в знак на отрицание. Лицето й придоби войнствено изражение и девойката решително продължи. — Щом искам, ще обвинявам себе си. Свикнала съм да го правя.

Ейнджъл сви рамене. Нямаше намерение да се опитва да разубеждава тази глупава жена, а и без това не го интересуваше.

— Както желаете — рече той.

Цялата й войнственост мигновено се изпари и Каси прехапа долната си устна. Имаше такъв вид… сякаш всеки миг ще избухне в сълзи и стомахът на Ейнджъл се сви. По дяволите! Никога досега не си бе имал работа с плачещи жени и нямаше намерение сега да започва. Само една сълза и веднага ще си тръгне.

— Той… — Изглежда нямаше сили да произнесе думата „мъртъв“.

— Не! Докторът каза, че Пикънс ще живее, но за известно време няма да може да пътува и именно заради това изпрати мен.

Тя вече не изглеждаше така сякаш ще се разплаче. Сега се намръщи.

— Не разбирам. Това бе преди близо шест седмици. Защо той не ми изпрати съобщение, че не може да дойде? Сега почти нямам никакво време.

Този път бе ред на Ейнджъл да се самообвинява.

— Аз съм виновен. Пикънс лесно открил следите ми, но аз се забавих няколко седмици в Ню Мексико. А и в съобщението му не се споменаваше, че работата е спешна.

— Разбирам — рече младото момиче, но видът й опровергаваше казаното. Изглеждаше доста смутена. — Обикновено никой не посреща с добре дошъл приносителите на лоши вести, но все пак ви благодаря, че лично сте дошли. Могли сте да не си правите труда и да ми пратите телеграма. Съжалявам за коня ви. Вземете назаем един от нашите, докато го намерите. Ще ви помоля след това да ни го върнете. — Бръкна в джоба на палтото си и когато извади ръката си в нея имаше златна монета от двадесет долара. — А това е да си купите нова шапка.

Тъй като Ейнджъл безмълвно се взираше в ръката й, тя смутено се изкашля и рече:

— Вземете я. — Той не каза нищо, така че Каси сви рамене и стисна ръката си в юмрук. — Както желаете. А сега моля да ме извините, но тъкмо тръгвах за града, когато пристигнахте.

Тя се обърна и се запъти към кабриолета. Ейнджъл не помръдна, сякаш краката му се бяха сраснали със земята. Момичето бе на половината път до кабриолета, когато той заговори:

— Предполагам, че ще трябва да ви го обясня по-ясно, мадам — провлачено рече младият мъж. — Левис Пикънс ме изпрати тук, за да се погрижа за вас и да реша проблемите ви, каквито и да са те. Смятам, че не би било зле да ми кажете за какво се отнася, преди да тръгнете за града.

При думите „да се погрижа за вас“ тя рязко се обърна. Очите й изразяваха пълно недоумение, но брадичката й отново бе войнствено вирната.

— Моля?

— Чухте ме достатъчно добре.

— Знам, че ви чух — изсъска тя подобно на жена, която всеки миг ще избухне. — Просто не мога да повярвам. Какво си мисли мистър Пикънс, че е изпратил тук точно вас? Аз се нуждая от миротворец, а не от стрелец. Вие само ще влошите още повече положението.

— Какво положение?

Каси махна нетърпеливо с ръка.

— Няма смисъл да го обсъждам с вас, защото и без това не можете да ми помогнете. Ако отговорът беше оръжието, и аз имам револвер.

Ейнджъл не можа да се сдържи. Представи си летящи във въздуха шапки и устните му се извиха в усмивка. Обаче побърза да се обърне настрани, преди тя да забележи. Много малко хора знаеха, че той притежава чувство за хумор, а тази жена нямаше да е една от тях.

— Изглежда сте изпаднали в голямо затруднение, така ли?

— Да, но… я почакайте! — викна тя, когато той се запъти към задната част на къщата. — Не можете да останете тук. Не ме ли чухте?

— Да, чух ви, но изглежда вие не ме чухте — подхвърли през рамо младият мъж, без да спира крачките си. — Аз съм тук, за да реша проблемите ви. Това е услуга, която дължа на Пикънс. Винаги плащам дълговете си.

Девойката се спусна към него, за да го настигне, преди да е завил зад къщата.

— Какъвто и дълг да имате, той няма нищо общо с мен, мистър!

— Сега вече има.

— Но това е невъзможно! Ще трябва да ви го кажа още един път. Вие не можете…

Силният рев, който се разнесе вътре в къщата, накара двамата да се заковат на място. Ейнджъл се обърна и видя огромната котка, седнала на прозореца и вперила поглед в тях. За щастие прозорецът не бе отворен, но това не го успокои напълно. А това, че котката бе явно домашен любимец, не я правеше по-безопасна.

— Какво е това нещо? — накрая попита той.

— Черна пантера.

— Не знаех, че в Тексас има подобни зверове.

— Няма. Марабел е дошла от Африка.

Ейнджъл нямаше намерение да пита по какъв начин.

— Докато съм тук, дръжте я далеч от мен.

Девойката настръхна.

— Ако оставахте тук, нещо, което няма да стане, щях да настоявам да се сприятелите с Марабел. Освен това щяхте да бъдете длъжен да й представите коня си, поради очевидни причини, но вие няма да останете! Конюшнята е натам. — Посочи към дългата сграда в съседство до хамбара. — Вървете и си изберете кон и се върнете там, откъдето сте дошли!

Навярно смяташе, че с това е решила проблема и в известен смисъл бе права. Каси понечи да се обърне и да тръгне, когато провлаченият му глас я спря.

— В такъв случай предполагам, че ще трябва да се погрижа за вашия проблем, и то така, както аз намеря за добре.

Очите й се разшириха от гняв.

— Няма да го направите.

Той не отвърна нищо.

— Много добре! — рязко рече тя. — Можете да останете, но няма да убивате никого! Нито ще стреляте! Никакви мъртъвци! Ясно ли е?

Не изчака отговора му и се отдалечи с гордо вирната глава. С цялото си поведение показваше, че е отстъпила против волята си. Дразнеща жена. Ако не се нуждаеше от сътрудничеството й, за да реши проблема й, това щеше да е последният път, когато я виждаше. И все пак щеше да се справи по свой начин. Чу тропота на колелата на кабриолета й, заминаващ за града, и се сети, че все още не знае какъв е проблемът й. По дяволите, тази жена наистина го изкарваше от кожата му!