Марион Зимър Брадли
Краят на Атлантида (9)

1.

Стаята на свещения съюз имаше големи прозорци на всяка стена. Таванът бе висок и сводест, украсен със сложни мозаични плетеници. Мебелите бяха малко и прост Пробягващите по тях сенки и бледата лунна светлина придаваха на цялата сцена неуловим, въздушен чар. Високо в стената имаше малък овален прозорец, който насочваше лунните лъчи право към олтара — там пламтеше и пулсираше блед пламък.

Домарис влезе през сводестата врата. От едната й страна вървеше Микон, от другата — Раджаста. Двамата мъже поеха мълчаливо ръцете й и я поведоха към три ниски столчета, поставени пред олтара.

— Коленичи — прошепна Раджаста и копринените одежди на Домарис прошумоляха меко, докато тя се отпускаше на колене. Микон пусна ръката й и постави своята върху сведената й глава.

— Велики, незнайни Създателю, дари мъдрост и смелост на тази жена! — започна да се моли Микон. Макар и тия, звучният му глас отекна във всички кътчета на стаята. — Дари й покой и прозрение, Непознаваеми първоизточнико!

Микон отстъпи една крачка и Раджаста зае мястото му.

— Допусни я до истинното познание, дай й ясен взор, за да върви докрай към целта — поде жрецът на Светлината. — Нека израсне духом, нека има сили да напълни дълга си. Ти, който си неясен, приеми я до себе си, озари духа й!

Раджаста свали ръка от главата на Домарис и също отстъпи назад.

Нищо не нарушаваше мълчание, Домарис се почувства съвсем сама на издигнатата платформа пред олтара, макар че не бе чула нито стъпки, нито шумолене на роби, които биха съпровождали излизането на Микон и Раджаста. Чуваше само глухото пулсиране на кръвта си, равномерните удари на сърцето си, които постепенно сляха ритъма си с равномерното потрепване на пламъка върху олтара. Тогава двамата мъже отново застанаха до нея, помогнаха й да стане и я сложиха да седне между тях.

Положила отново ръце в ръцете им, с лице, озарено от неземна хубост, Домарис имаше чувството, че лети към небето, че всеки момент ще докосне надвисналите ниско звезди. Равномерният, пулсиращ ритъм, едновременно звук и светлина, я изпълваше и поглъщаше. Всяко нейно усещане, всяко познание от натрупани досега опит, изчезвате, ставате ненужно и безполезно. Новото й съзнание бе в нея и около нея, хранеше се от същността й и бавно, много бавно, сякаш около нея течаха векове, пулсиращата светлина на звездите се сля с ударите на сърцето на земята. Домарис бе част от този ритъм; това бе тя; тя съществуваше.

Осъзнала това, тя се издигаше все нагоре и нагоре, понесена от топлата приливна вълна на живота, и отново изплава на повърхността на сегашното си съществувание Стаята около нея тънеше в пълна тишина; лицата на двамата мъже до нея бяха озарени от прозрение също като нейното. Тримата дишаха спокойно и ритмично като един човек — станаха и излязоха мълчаливо от тази стая — новопосветени да служат живот след живот на една висша цел, която за миг почти бяха започнали да разбират.