Марион Зимър Брадли
Краят на Атлантида (54)

1.

Дойде есента и дори децата бяха приели мисълта, че Домарис никога вече няма да надигне от постелята. Ден след ден тя чезнеше в стаята си, гледаше как слънчевите лъчи играят по морските вълни, и все повече изпадаше в странно, полусънно състояние. Понякога, когато белите криле на голям кораб се плъзнеха по хоризонта, тя се чудеше дали Раджаста е получил известието й… но сега и това не и се струпаше особено важно. Минаваха дни, месеци, и с всеки ден тя ставате все по-бледа, почти прозрачна, изсмукала от болката дотам, че вече не реагираше дори на самата болка — вече дори необходимостта да диша я изтощавате.

Престарелият първожрец Ратор дойде веднъж и стоя дълго време край леглото й. Тя държеше старческата му ръка в своите, а слепите очи на Ратор се взираха някъде отвъд измъченото лице на умиращата.

Дойде краят на годината и Деорис, пребледняла от постоянните бдения край смъртното легло на Домарис, бе отпратена категорично да си почине; през по-голямата част от времето Домарис тъй или иначе не я разпознаваше, — и никой не можеше вече да стори нищо, за да й помогне.

Макар и с нежелание, Деорис остани сестра си на грижите на другите жрици-лечителки и една сутрин излезе с децата на морския бряг. Микаел също пристигна, защото откак майка му бе на легло, почти не бе виждал Тирики. По-късно той си спомняте този ден като последния ден на детството си.

Тирики тичаше по пясъка с разплетена коса и мъкнеше след себе си малкото си братче, Микаел хукна след тях и тримата започнаха да се надбягват, да се пръскат с вода и да газят из прибоя. Когато се умориха, Тирики започна да строи пясъчен замък за братлето си, а Микаел събираше мидена черупки по брега и й ги носеше.

Деорис седеше на припек върху една скала, прижумяваше срещу слънцето и мислеше: „Те само се преструват на деца — заради Нари — и заради мен. Докато се занимавах с Домарис, те са пораснали…“ Струваше й се някак нередно едно момче на шестнадесет години и едно момиче на тринадесет да бъдат толкова сериозни, зрели и улегнали — въпреки че сега, разбира се, се държаха като съвсем малки деца.

Накрая утихнаха и легнаха на пясъка в краката й, като преди това я повикаха да й покажат пясъчните скулптури.

— Виж — каза Микаел, — има замък, имам храм!

— Видя ли пирамидата ми? — викаше Нари. Тирики внезапно вдигна ръка.

— Като погледнеш оттук — дворецът прилича на скъпоценен камък върху зеления хълм… Веднъж Рейота ми разказа… — тя се изправи и попита сериозно: — Деорис, нали Рейота не е истинският ми баща? Много го обичам, като истински баща, но… ти и Домарис сте сестри, а Рейота е брат на бащата на Микаел и… — тя се прекъсна в неволно хвърли поглед към Микаел.

Той схвана мисълта й и посегна да я дръпне за ухото, но размисли и се отказа.

Деорис се вгледа замислено в дъщеря си.

— Да, Тирики — кимна тя. — Истинският ти баща е друг, но… той умря, преди да те признае пред Мъдреците.

— Какъв беше той? — продължи да разпитва момичето.

Преди Деорис каже нещо, малкият Нари наду презрително устни.

— Какъв баща й е той, щом не я е признал? — каза той с унищожителна детска логика. После бутна момичето с пръсти и помоли: — Изкопай ми една дупка, Тирики!

— Глупаво бебе — упрекна го Микаел.

Нари се намръщи.

— Не съм никакво бебе — сопна се той. — Освен това моят баща е жрец!

— Бащите на Микаел и Тирики също бяха жреци, Нари — каза кротко Деорис. — Всички сме деца на жреци.

Но Нари настояваше на своето.

— Щом бащата на Тирики е умрял, преди да я признае, значи тя няма баща!

Микаел не издържа и се засмя на наивността му; Тирики също се усмихна, но веднага стана сериозна, защото забеляза изражението на Деорис.

— Не искаш ли да говориш за него?

Сърцето на Деорис се сви. Вече се случваше месеци наред да не си спомни за Риведа, но винаги някой жест на Тирики, начинът, по който гледаше, нещо в израза й, смущаваше заспалата болка. Риведа бе оставил в душата й неизличими белези — също като огънят на дорйе върху гърдите й. След миг, когато се поуспокои, тя отвърна:

— Той беше Велик маг, Тирики.

— Жрец като бащата на Микаел, така ли?

— Не, дете, той не беше като неговия баща. Казах, че е бил жрец, защото в много отношения маговете приличат на жреците. Но баща ти ръководеше ордена на Сивите — в Древната земя те не са толкова почитани, колкото тук. Той беше северняк от Зайадан — от него си наследила русата коса и очите. Беше велик лечител.

— А как се казваше? — попита Тирики.

Деорис отново замълча. Досети се, че Домарис никога не бе говорила за това с Тирики, и тъй като бе отгледала малката като дъщеря на Рейота, тава беше нейна право. Най-сетне каза:

— Тирики, във всяко отношение Рейота е истинският ти баща.

— О, знам това, и ти казах колко го обичам! — свърна Тирики, но продължи: — Но знаеш ли, спомням си, когато бях още съвсем малка, чух Домарис да говори за истинския ми баща с друг жрец или беше жрица, не помня… и сега… — Тя направи безпомощен жест с ръце.

Деорис въздъхна.

— Да бъде твоето. Баща ти се казваше Риведа.

Тирики повтори замислено името.

— Риведа…

— Аз също не знаех това! — възкликна Микаел. — Деорис, това същият Риведа ли е, за който чух веднъж да говорят жреците — беше отдавна, по помня, че казвала, че престъпил закона, че… се занимавал с черна магия.

Той спря, като видя болката в очите на Деорис.

Нари вдигна глава и попита:

— Какво значи да престъпиш закона?

Микаел, съжалил за прибързаността си, скочи на крака и вдигна малкото момче.

— Значи да правиш лоши неща и аз сега също ще направи нещо лошо и ще те хвърля във водата, ако продължаваш да тормозиш Деорис с глупавите си въпроси! Я виж, задава се кораб — ела да го видим как ще пристане — ако не риташ, обещавам да те нося на рамо!

Нари изписка доволно и Микаел се отдалечи с него. Скоро двамата се отдалечиха толкова, че едва се виждаха.

Деорис се стресна и излезе от унеса си, когато Тирики пъхна пръсти в ръката й и каза тихо:

— Не исках да те тревожа, Деорис, Аз… аз просто исках да съм сигурна, че с Микаел не сме братовчеди по майчина и бащина линия. — Момичето се изчерви я каза объркано; — Нали разбираш, Деорис! — после за първи път се притисна до майка си и се остави тя да я целуне.

Деорис я прегърна и каза нежно:

— Знам, разбира се, детето ми, и съм много щастлива. — После стана, подаде ръка на Тирики и каза: — Искаш ли и ние да отидем да видим кораба?

После двете тръгнала по следите на Микаел и скоро намериха момчетата.

Деорис хвана сина си за ръка — и си помисли, че поне Нари си е само неин — и се заслуша усмихнато в думите на Микаел, който, прегърнал Тирики през рамо, и обясняваше всичко, което знаеше за корабите. Морето бе в кръвта му, както и на покойния му баща; тя си спомни колко щастлив бе по време на дългото пътуване от Древната земя дотук.

— Ами ако този кораб е от Древната земя? — попита любопитно Тирики.

— Не бия се учудил — отвърна Микаел. — Виж, спускат лодка. Това е странно. Обикновено спускат лодки долу, в града, при пристанището, а не тук, близо до Храма.

— Не е само една лодка — отбеляза Тирики след малко. — Цели шест са, и в първата стои някакъв жрец. Лодката скоро опря в брега, от кея слязоха няколко моряци и незабавно се упътиха нагоре. Седмият, облечен като жрец, не тръгна веднага след тях, а спря и се загледа нагоре към храма. Деорис трепна и се загледа по-внимателно. Но това беше…

— Раджаста! — извика радостно Микаел; после, забравил новопридобитото си достойнство, хукна като малко момче към облечения в бяло старец.

Жрецът го гледаше със светнало лице.

— Милото ми момче! — усмихна се той и прегърна дотичалия Микаел. Деорис, която също го бе последвала, видя, че лицето на стареца е мокро от сълзи.

Прегърнал Микаел, Раджаста се обърна да поздрави останалите.

— Това е щастлива поличба да ви срещна още на брега, дъще — каза той, — въпреки че не идвам с радостни вести… нито пък за радост. Деорис установи, че също плаче. Раджаста пусна Микаел, прегърна я и започна смутено да я успокоява, а Нари задърпа полите на майка си.

— Ако аз плача така, ще ме натупаш — упрекна я той.

Деорис го погледна усмихнато и се поуспокои.

— Прости ми, господарю Раджаста — каза тя, поизчерви се и избута Тирики напред. — Когато дойдох в Ахтарат, ни се случи чудо — виж, това е дъщеря ни, която Домарис е довела и отгледала тук.

Раджаста се усмихна спокойно.

— Знаех за това, дъще. Още на вренето Рейота ми довери плана си.

— Знаел си през всичките тези години? — Деорис наведе глава. Разбира се, Раджаста бе постъпил разумно — по-добре беше за нея да мисли за детето като за навеки загубено.

Тирики се притискате смутено към Деорис. Раджаста положи ръка върху русата й глава.

— Не се бой детето ми, познавам майка тя от бебе, а и баща ти ми беше близък — и дори роднина.

Нари подаде нос иззад полите на сестра си.

— Баща ми е жрец — гордо отбеляза той — Не си ли и мой роднина?

— Може да се каже, — Раджаста погали я неговата къдрава глава. После се обърна към Деорис и попита:

— Къде е Домарис, дъще?

Деорис пребледня.

— Нима не си получил писмото й? Нищо ли не знаеш?

Раджаста пребледня на свой ред.

— Не, нищо не съм получавал — в Храма цари пълна бъркотия, Деорис. Не сме получавали отдавна никакви писма. Изпратен съм тук с важна мисия, но, разбира се, се надявах да видя и вас двете. Какво… какво е станало с нея?

— Домарис умира — отвърна Деорис едва чуто, лице на Раджаста посивя — за първи път в живота си Деорис осъзна колко стар бе той всъщност.

— Аз… страхувах се от нещо такова — произнесе с мъка Пазителят, — имах някакво предчувствие… — после погледна гордото, благородно лице на Микаел и каза с въздишка: — Толкова много приличаш на баща си, момчето ми! Имаш неговите очи… — но на себе си добави: „Но той прилича и на Домарис!“ Домарис, която бе обичал повече от родна дъщеря — нито едно от собствените му деца не бе толкова близо до сърцето му! Домарис умираше… „Не бива да скърбя, каза си той, част от нея умря още когато си отиде Микон.“

Когато наближиха стаята, където лежеше Домарис, те отпратиха децата. Изкачиха се сами по стълбите и пред вратата Деорис спря.

— Ще я намериш много променена — каза тя тихо.

— Знам — каза тъжно Раджаста и се облегна тежко на ръката, която му бе предложила Деорис. После почука на вратата.

— Ти ли си, Деорис? — разнесе се слаб глас. Деорис отстъпя и пусна Раджаста пред себе си. Тя чу отново името си, после щастливия вик на Домарис:

— Раджаста! Раджаста…

Гласът й заглъхна в ридание и Раджаста бързо се наведе над леглото й. Домарис опита да се изправи, но болката я повали обратно. Раджаста я притисна много нежно към себе си и зашепна:

— Домарис, детето ми… хубавото ми дете!

Деорис излезе на пръсти и ги остави сами.