Марион Зимър Брадли
Краят на Атлантида (43)

2.

Раджаста бе разчел предсказанията на звездите за нероденото дете на Деорис. Той повика Домарис при себе си и разви пред нея големия свитък, изпъстрен с многобройни знаци и образи.

— Малейна беше права — каза той, — Деорис е излъгала. Не е възможно детето и да е било заченато у нощта на Надира. Изключено е.

— Деорис не би излъгала под клетва, Раджаста.

Раджаста се взря проницателно в така добре познатите му черти.

— Все още ли й вярваш? — той помълча и кимна. — Ако само Риведа знаеше за бременността и — колко хора щяха да бъдат живи до днес! Не мога да си представя нищо по-безсмислено от въвличането на бременна жена в такъв… ритуал. — В гласа му се долавяше студена ирония, напълно неприсъща на характера му.

Домарис притисна ръце съм гърлото си и прошепна безсилно:

— Тогава… тогава няма опасност детето а да е някакво адско изчадие, както тя се опасява.

— Не — чертите на Раджаста омекнаха. — Само да бе казала на Риведа) — повтори жрецът. — А той отиде на смърт твърдо убеден, че я е осквернил с плода на черна магии!

— Но нали такова е било намерението му — очите на Домарис бяха студени и безмилостни, — Хората носят отговорност за намеренията си — не само за делата си.

— И той ще плаща в продължение на векове — отбеляза Раджаста. — Това бе неминуемо дори без твоето проклятие.

— Както и моята прошка не би облекчила кармата му — отвърна Домарис и от очите й внезапно се зародиха сълзи. — Все пак, ако знаеше, смъртна му щеше да бъде по-лека…

Раджаста й подаде свитъка.

— Деорис е жива — напомни й той. — Където и да е Риведа сега, Домарис, най-страшно за него би било Деорис да мрази детето му — детето на Риведа, който се прекланяше пред силата на живота с всичко най-добро, което имаше у себе си; тя, някогашната жрица на Каратра, да изтезава насилствено тялото си, да рискува да роди изрод!

Домарис го зидаше смаяна.

— Да не мислиш, че нищо не знам? — попита меко Раджаста. — Сега върви дай й това — и я убеди, че няма никаква причина да ненавижда нероденото си дете.

3.

Раджаста влезе сред шепота на надиплените си бели одежди и бързо се отправи към неподвижната фигура, която лежеше на тесен нар в мрачните стая, която много приличаше на отшелническа килия.

— Лежи спокойно, братко — кимна той, — не, не се опитвай да ставаш!

— Днес е малко по-добре — отбеляза Кадамири, който седеше на малко столче при прозореца. — Струва ми се, че иска да разкаже нещо, но явно иска да разговаря само с теб.

Раджаста кимна и Кадарими незабавно излезе.

Старият жрец седеше на мястото му и се загледа в лицето на мъжа, който някога бе ученик на Риведа. Дългата болест бе изтощила и изменила някогашния принц на Атлантида до неузнаваемост, но Раджаста нямаше нужда от уверенията на Кадарими, за да разбере, че разсъдъкът на Рейота от Ахтарат е здрав като неговия.

Сега, когато лудостта бе напуснала погледа му, Рейота изглеждаше обзет от мрачна решителност. Строгите му очи гледаха сериозно и проницателно. Косата му бе подстригана почти до корен по време на болестта и сега по главата му бе покрита със съвсем къси, тъмни къдрици. Облечен бе в одеждите на млад жрец Раджаста знаеше, че Рейота е на двадесет и четири години, но сега му се струпаше още по-млад.

Внезапен прилив на милосърдие го накара да каже:

— Братко, никой не може да носи отговорност за това, което е извършил, докато душата му с била извън тялото.

— Ти си… добър човек — каза колебливо Рейота. Беше мълчал толкова дълги години, че гласът му бе като ръждясал от неупотреба. Всеки път, когато проговаряше, думите му излизаха от устните неуверено и със заекване. — Но аз… имам грехове… отпреди, — И той добави с вече съвсем несигурен глас: — Как може човек да допусне да загуби, душата си, сякаш става дума за някаква играчка или украшение?!

Раджаста забеляза нарастващата възбуда и очите му и каза строго, но все така кротко:

— Спокойно, синко, инак болестта отново ще те обземе. Кадамири ми каза, че си искал да ми кажеш нещо; говори, но само ако обещаеш да не се вълнуваш прекалено…

— Ли-лицето… това лице, което ни-никога не се изтри от паметта ми! — започна хрипливо Рейота. Гласът му постепенно ставаше по-уверен — Беше едър мъж — не много висок, но масивен, даже пълен. Ръ-ръцете му бяха огромни; имаше масивна челюст, широк нос; големи зъби и тъ-тъмна коса, посивяла на слепоочията… и та-такива очи! И устата му… жестоката му усмивка — като на огромен тигър! Той… понякога изглеждаше толкова жизнерадостен и добродушен — ни-никой не би предположил какво зло таи в душата си… дебелите, изсветели от слънцето вежди… Говореше грубо, рязко…

Раджаста имаше чувството, че се задушава. Едва намери сили да каже:

— Продължавай!

— Две неща… два белега… ня-няма никога да забравя — имаше разстояние между предните зъби и… очите! Виждал ли си очите на жрицата Карахама? Очи на котка… на тигър… на хищник! Нейните очи са досущ като неговите…

Раджаста покри ръцете си. Стотици спомени нахлуха в съзнанието му. „Бил съм по-слян от Микон! Глупак! Глупак! Как можах да не се усъмня в разказа на Микон за добрите хора, които го били довели в дома на Талканон! Доверчив глупак…“ Раджаста стисна зъби, свали ръце от очите си и попита все така задавено:

— Знаеш ли кого описа току-що, синко?

— Да — главата на Рейота се отпусна обратно на възглавницата. Убийствена умора се изписа на лицето му. Беше убеден, че Раджаста не е повярвал на думите му. — Да, знам. Върховния управител Талканон.

А Раджаста повтори горчиво, все още невярващ:

— Талканон!