Марион Зимър Брадли
Краят на Атлантида (22)

2.

Микон стигна опипом до сандъка, където пазеше личните си вещи, отвори го, извади наметало от странна, подобна на метал, но много гъвкава материя и незабавно го сложи на раменете си. Следващият предмет, който извади, беше меч, увити много фина, почти прозрачна тъкан. Постави го до себе си и продължи да рови из сандъка, като мърмореше нещо на родния си език. Най-сетне извади малък бронзов гонг и веднага го подаде на Раджаста, но го предупреди изрично, че гонгът не бива да докосва нито пода, нито стените.

Междувременно ужасното песнопение набираше сили и се носеше на вълни — ту високо, ту по-тихо, с все същите плачевни извивки и груби, дивашки хрипове — болезнено натрапчиво повторение на звуци, което се блъскаше в мозъка и ги разтърсваща до кости. Раджаста стоеше неподвижно и държеше гонга. Опитваше се да затвори слуха и съзнанието си за външни звуци, съсредоточил цялото си внимание върху Микон, който отново се бе навел над сандъка.

Най-сетне принцът престана да мърмори гневно — вместо това извади с въздишка на облекчение последния предмет, който му беше необходим — малък бронзов мангал, украсен с фигурки, който бяха изковани и преплетени така фино, че създаваха илюзията, че се движат. След миг Раджаста разбра, че символизират духовете на огъня.

Микон се изправи внимателно, пестейки движенията си. В ръката си държеше меча, все така увит в тънкия плат.

— Раджаста — каза гой, — подай ми гонга.

Жрецът се подчини и Микон продължи:

— Постави мангала в самия център на стаята и наклада в него огън — с клонки от бор, кипарис и тис!

Говореше точно и кратко, като че ли повтаряйте добре заучен урок.

Раджаста пропъди обзелите го колебания и се зае да изпълнява това, което му бе възложено. Микон отново отиде при прозореца и постави меча върху малката масичка, до статуетката на Мар-Инаби. Когато разви фината тъкан, Раджаста видя пищно гравираното острие и обсипаната със скъпоценности дръжка на церемониалното оръжие. Микон стисна здраво дръжката, застана с лице към прозореца и отново се заслуша напрегнато. Виждаше се ясно, че отчаяно събира сили; в пристъп на съчувствие жрецът постави внимателно ръка върху сключените му ръце.

Микон трепна нетърпеливо.

— Готов ли е мангалът?

Жрецът преглътна укора и се наведи над мангала; скоро клонките пламнаха и Раджаста хвърли няколко зрънца ароматен тамян върху слабите пламъчета. Облаци от бял дим се понесоха към тавана; тлеещата жарава, приличаше на множество малки, червеникави очи, които ги наблюдаваха мрачно През белия дим.

— Готово — каза Раджаста и в същия миг гласовете са надигнаха като вълна, която заплашваше да ги залее — като изключим ужасната песен, дареше абсолютна тишиша — като че ли живият пулс на земята бе притихнал и сега биеше бавно и тежко.

Неочаквано принцът на Атлантида се обърна и закрачи съм средата на стаята. Цялата му фигура излъчваше величие, което Раджаста не бе забелязвал досега. Микон постави върха на церемониалния меч върху металния обръч около мангала и отново се обърна встрани, така че да вижда прозореца. Без да отделя острието на меча от ръба на мангала, Микон издигна високо гонга с другата си ръка и ароматният дим веднага се насочи към него, както метални стружки политат към магнит.

— Раджаста! — каза повелително Микон. — Стой до мен Е ме дръж с ръка през раменете — жрецът на Светлината се подчини незабавно, но Микон трепна неволно от болка. — По-полека, братко! Добре. А сега… — той бавно си пое дъх, — ще чакаме.

Плачевният вой ставаше все по-висок, докато се издигна в трептения, недостъпни за човешкото ухо. После изведнъж настана мълчание.

Микон и Раджаста чакаха. Тишината нарастваше, просмукваше се, пълзеше в сенките и набъбваше — изравняваше се с беззвездната неизмеримост на вселената, и всички звуци се давеха в мъртвата й тежест, която ги поглъщаше като дигалите на погребална роба.

Раджаста чувстваше близостта на изопнатото като струна тяло на Микон под странното металическо наметало и то му се струваше единствената следа от живот в празната, мъртва тишина. През прозореца нахлу с хрипкав шепот вятърът и светлините в стаята примигнаха и започнаха да гаснат; самият въздух около тях трептеше и Раджаста почувства, че по кожата му лазят тръпки. И тогава по-скоро почувства, отколкото видя мъглявината, която трептеше в мрака, стори му се, че познатите очертания на всичко в стаят трептят и се изкривяват.

Звучният, школуван глас на принца разкъса надвисналата тишина.

— Не съм призовавал! В името на Гонга — Микон внезапно удари рязко гонга с дръжката на меча и бронзовият диск зазвъни оглушително в мрака. — В името на Меча — Микон издигна отново меча, но този път го насочи с острието към прозореца — и с думите на Меча; със силата на желязото, бронза и огъня… — той заби острието в жаравата и в мрака избухна фонтан от искри.

Тогава Словото из силата се изтръгва от гърлото на принца — отекна почти видимо и дълги, тръпнещи звуци, октава след октава, запулсира звънко и продължи да трепти… да трепти… да трепти — в непонятна безкрайност на време и пространство, пронизвайки вселена след вселена, за да събуди Силата, за която няма нито време, нито пространство, която с едновременно начало и край.

Пулсиращата мъглявина блещукаше и хвърляше искри — все по-бързо и по-бързо, докато двамата посветени имаха чувството, че стените се въртят и се събират, заплашвайки да ги смажат. Още веднъж Микон издигна гонга и го удари с острието на меча; още веднъж заби острието в тлеещата жарава; разнесе се глух, далечен рев, докато от жаравата се надигаше пламък и ближеше все по-нагоре забитото в нея острие. Въздухът продължаваше да пулсира и трепери, но вече не толкова замайващо бързо сега вече стаята не даваше вид, че ще рухне всеки момент.

Пламъкът осветявате в кървавочервена и яркооранжева светлина мургавото лице на Микон. Бавно, много бавно пулсиращата мъглявина започна да се увива около меча — спря за миг и запулсира около него като синьобял ореол, но после се стече надолу по острието и трептящият пламък го погълна… и в същия миг трепна, изсъска и загасна. Подът под краката им трепереше и се клатеше. После всичко утихна.

Микон се облегна с последни сили на рамото на Раджаста. Трепереше целият — властното величие го беше напуснало. Останал бе само мечът, все така забит в мъртвите въглени на мангала. Раджаста понечи да проговори, но изведнъж отдалеч се разнесе ужасен, гръмовен грохот.

— Не се страхувай! — прошепна хрипкаво Микон. — Силата си отмъщава на тези, които се Опитаха да я призоват, без да имат това право. Нашата работа е свършена. Аз… — принцът внезапно залитна и се отпусна като мъртъв в ръцете на жреца.

Раджаста вдигна Микон на ръце и то положи на леглото. Внимателно развърза кожените върви, с които гонгът бе прикрепен към китката на принца. Остави металния диск настрани, намокри първото попаднало му парче плат и избърса избилата по челото на припадналия пот. Микон простена и се размърда.

Раджаста се намръщи мрачно и сви тревожно устни. Атлантът беше бял като платно, с восъчната бледност на мъртвец, която не вещаеше нищо добро.

„Ето това ненавиждам в магията!, каза си жрецът на Светлината. Тя изтощава силните и съсипва нервите на слабите. Няма що, хубаво ще бъде, ако Микон, след като прогони едното зло, стане жертва на друго!“

Атлантът простена отново. Раджаста стана и, обзет от внезапна решителност, тръгна към вратата. Повика един роб и каза:

— Изпратете за господаря Риведа.

3.

За Домарис, упоена, но полубудна, преследвана от безформени, нереални сенки и страхове, Нощта на Надира приличаше на неясен кошмар. Почти изпита облекчение, когато остри болки а изтръгнаха от ужасните сънища и изведнъж съзна, че раждането започва.

От страх да не предизвика съдбата не прати да уведомят нито Микон, нито Раджаста. Не можаха да открият никъде Деорис, затова единствено Елара видя как Домарис тръгна — боса и пеш, както изискваше обичаят, към Дома на Идващия Живот.

После започна дългото чакане — първоначално по-скоро досадно, отколкото болезнено. Домарис бе прекалено дисциплинирана, за да си позволи да хаби силите си, като се съпротивлява на болката, затова отначало приемате търпеливо дребните неприятности, свързани с раждането: това, че посочило и разпитваха, опипваха, че трябваше да отговаря на всевъзможни въпроси за най-интимната част от живота си, че я преглеждаха по повод и без повод като животно /„Като че ли съм котка“, помисли си ти, като се стараеше да вижда смешната страна на събитията/.

Не можеше да се каже, че е уплашена — като всички жени и тя бе служила нееднократно и Храма на Каратра и процесът на раждането не криеше за нея никакви тайни. Но откак се бе родила, досега се бе радвала на съвършено здраве и преливаща жизненост, и това бе първият и сблъсък с болката. На всичкото отгоре искрено съжаляваше малкото момиче, което бяха оставили да седи при нея през първите часове на раждането — а това влоши още нещата. Детето очевидно присъстваше за първи път на раждане и умираше от страх. Това никак не допринесе за увереността на Домарис, защото ненавиждате несръчността и ако се боеше от нещо, то бе да не се озове в неопитни ръце, когато е напълно безпомощна и не може да си помогне сама. Но когато малката й каза с видимо облекчение, че жрицата Карахама е приела да помага при раждането й, Домарис се раздразни още повече, в разрез о всякаква логика.

„Карахама!, помисли си тя вбесено. Тази… дъщеря на вятъра!“

Струваше й се, че е минало много врече, а всъщност бе едва пладне, когато момичето тръгна да доведе Карахама. За най-голямо удивление на Домарис, заедно с Карахама в стаята влезе Деорис. За първи път от церемонията по посвещаването виждаше сестра си, облечена в церемониални одежди на жрица, и за миг не позна тясното бледо лице под Сивия воал. После й се стори, че никога не се е радвала на нечие присъствие така, както на неочакваната поява на сестра си.

Обърна се към Деорис — бяха й казали да се опита да не ляга още — и протегна към нея ръце. Но Деорис стоеше стъписана и не правеше никакъв опит да прекрачи прага.

Домарис стисна ръце, докато кокалчетата на пръстите й побелиха.

— Деорис! — проплака тя.

С бавни, неуверени крачки Деорис най-сетне отиде при сестра си, докато Карахама заведе малкото момиче в един ъгъл и започна тихо да я разпитва.

Деорис почувства, че й призлява, като види как сестра й се гърчи под пристъпа на добре познатата болка. Домарис! Голямата й сестра, която в очите и винаги бе едва ли не свръхчовек! Едва сега Деорис разбра, че е таила о сърцето си безсмислената надежда, че Домарис няма да се мъчи като другите жени. Тя не беше като другите! Не беше възможно всичко това — болката, кръвта и опасността — да се случи със сестра й.

Оказваше се, че е възможно. Ставаше сега, пред очите й.

Карахама прати малката да си върви — малките момичета по на дванайсет-тринайсет години изпълняваха само дребни странични задачи около ражданията — внасяха и изнасяха необходимите неща — после пристъпи по-близо до Домарис и й се усмихна успокояваща.

— Сега е най-добре да си починеш — каза тя добросърдечно и Домарис, изпълнена с благодарност, незабавно се отпусна на леглото. Деорис, която веднага дотича да я подкрепи със сръчните си, умели ръце, усети, че сестра й трепери и прецени колко голямо усилие полага Домарис, за да не вика и да не плаче.

Домарис си наложи да й се усмихне и прошепна:

— Не гледай така уплашено, глупчо!

В себе си беше много учудена. Какво ставате с Деорис? Беше виждала как работи сестра й, винаги внимателно се бе интересувала от напредъка й в храма. Знаеше, че вече й с позволено да работи самостоятелно, че дори ходеше съвсем сама в града, за да помага при раждане на жените на търговци и други заможни хора от простолюдието, които по една или друга причина настояваха при идването на детето им на бял свят да присъства жрица — дори Елис все още нямаше такова разрешение.

Като забеляза усмивката й, и едва забележимото треперене, Карахама кимна с доволна усмивка. Добре! Смело момиче беше тази Домарис! Не изпитваше никаква омраза към тази полусестра, която животът бе облагодетелствал много повече от нея. Наведе се над леглото и каза кротко:

— Мисли, че сега чакането няма да ти тежи толкова. Деорис, все още не сме нарушили правилата — само малко ги позаобиколихме. Време е да си вървиш.

Когато чу думите й, Домарис усети как сърцето й се свива от страх и проплака:

— Моля те, разреши й да остане при мен!

Деорис добави:

— Обещавам да не преча!

Карахама се усмихна търпеливо и им припомни строгото правило, съгласно което сестра не можеше да помага на сестра си при раждане.

— Освен това — Карахама почтително наведе глава — като Посветена от Храма на Светлината Домарис може да бъде обслужвана само от свои равни.

— Много интересно — измърмори Домарис, — оказва се, че родната ми сестра не ми е равна.

Карахама каза малко по-строго.

— Правилото не се отнася до равнопоставеност по рождение. Вярно е, че и двете сте дъщери на Върховния управител, но ти си ученичка на самия Пазител на Дверите, и жрица, достигнала най-високото ниво на посвещаване. За теб могат да се грижат само жени със същия ранг.

— Нима самият Риведа, водачът на ордена на лечителите, не провъзгласи Деорис за изключителна способна? — Домарис продължавате да спори въпреки вътрешното си убеждение, че нима да постигне нищо.

Карахама почтително, но упорито повтаряше, че законът си е закон, и че ако днес направи изключение, изключенията ще почнат да се трупат, докато самият закон не се срине под тяхната тежест. Деорис се боеше да възразява и натъжено се наведе, за да целуна сестра си, преди да си тръгне. Устните на Домарис внезапно се свиха гневно; тази незаконородена полусестра се осмеляваше да им говори за закони и да преценява кой кому е равен! Само внезапният пристъп на болката спря думите, напиращи на устните й; тя изтърпя още малко, но после започна да крещи и да се гърчи, вкопчена с все сила в ръцете на Деорис. Деорис не би могла да се освободи, дори да искаше, а Карахама, която гледате с дълбоко съчувствие, прикрито под леденото и безразличие, не се нанеси.

Най-сетне болката премина и Домарис повдигна лицето си, обляно в пот. Гласът й режеше като нож:

— Като Жрица от Храма на Светлината, посветена във Висшите мистерии — каза тя, връщайки на Карахама собствените й думи — аз имам право да тълкувам закона по свое усмотрение! Деорис остава! Защото аз го искам — и завърши с обичайната фраза: — Да стане това, което казах.

За първи път Домарис се възползваше от новопридобития си сан. Странно задоволство я изпълни за миг, но изчезна в следващия пристъп на болката. Мина й случайна иронична мисъл — тя, която можеше да овладее чуждата болка, не можеше да облекчи своята. Можеше да тълкува човешките закони, но нито за миг не можеше да противопостави на неумолимия закон на природата — колкото и власт, сила и опит да имаше на своя страна. Длъжна беше да търпи — защото това бе още едно стъпало по пътя към съвършенството.

Когато Домарис пусна ръцете на сестра си, по тях имаше червени белези. По-голямата сестра ги вдигна към устните си и ги целуна:

— Прекалено много ли искам от теб, котенце?

Деорис поклати безмълвно глава. Не можеше да откаже на Домарис нищо — но в сърцето си би предпочела Домарис да не бе поискала от нея тъкмо това, щеше й се Домарис да нямаше властта да избегне закона. Чувстваше се неопитни, прекалено млада, напълно негодна да време такава отговорност.

Карахама, възмутена от явното пренебрежение към авторитета й си тръгна. Задоволството на Домарис беше обаче краткотрайно, защото Карахама се върна скоро с две ученички.

Домарис се изправи в леглото с побеляло от гняв лице.

— Това е непоносимо! — извика тя възмутено. Беше толкова ядосана, че за миг забрани дори болките си. Стигаше се, че при раждащи жрици не е редно да се допускат ученички на обучение; Домарис, като Жрица на Светлината, имаше право сама да избира кой да е край нея при раждането и в никакъв случай нямаше да приеме такова… такова унижение!

Карахама не й обърна и най-малко внимание, а продължи спокойно да разговаря с ученичките, намеквайки между другото, че докато раждат, жените често се държат странно… Домарис, изгаряща от гняв, се примири. Все още изпитваше гняв, но болките идваха толкова начесто, че почти не можеше да говори. Беше напълно безсмислено да се опитва да спори, след като не бе в състояние да произнесе две свързани думи. При всеки пристъп почти губеше съзнание и изобщо не помнеше какво е говорила миг преди това.

Карахама реши да не проявява прекалена отмъстителност и се обърна към ученичките си, за да им каже да си вървят.

Тогава Домарис, събрала остатъците от силата си, за да противостои поне за няколко последователни мига на болката, изкрещя:

— Ти също можеш да си вървиш! Сама каза, че за мен могат да се грижат само мои равни — затова ще е най-добре да си вървиш.

Обидата беше жестока; Домарис си беше платила с лихвите. Да говори така с високопоставена жрица дори насаме би било достатъчно жестоко и обидно — но да каже такова нещо на Карахама пред ученичките й бе много по-лошо, отколкото ако й бе ударила плесница.

Карахама се изправи и понечи да протестира. После изведнъж се усмихна и сви рамене. В края на краищата Деорис наистина бе достатъчно опитна и Домарис не беше в опасност. Нямаше нужда да се унижава с по-нататъшни спорове.

— Така да бъде — каза сухо тя и си тръгна.

Домарис съзнаваше, че е нарушила не толкова буквата, колкото духа на закона, и понечи да я извика обратно — но се сети, че това би означавало да се лиши от присъствието на Деорис. Беше човек като всички останали — не беше съвършена, а тъкмо сега, разкъсвана от нетърпима болка, беше и много ядосана, И тя бързо забрави за Карахама.

— Микон! — стенеше Домарис и се гърчеше, — Микон!

Деорис се наведе бързо над нея и започна да й шепне успокоително. Прегръщате я, усмиряваше с умела ръка опитите й да се съпротивлява на болката.

— Микон ще дойде, ако искаш, Домарис — каза тя, когато сестра й се бе поуспокоила за малко. — Да пратя ли да го повикат?

Домарис се вкопчи отчаяно в рамката на леглото — едва сега разбра старият обичай жената да ражда сама, в отсъствие на бащата, а често дори и без негово знание.

— Не — прошепна тя. — Не, обещавам да се държа по-спокойно.

Микон за нищо ма света не бивайте да узнае цената, която жена му заплащаше, за да дойде синът му на белия свят. Може би, ако беше здрав — но майко Каратра. Всички жени ли страдаха така?

Опитваше да се вслушва е подробните и добросъвестни напътствия на Деорис, но мислите й отново и отново се изплъзваха и блуждаеха хаотично.

„Микон, мислеше тя, Микон! Той е понесъл по-страшни страдания — и не с викал едва сега наистина го разбирам!“ И изведнъж — започна да се смее истерично, защото си припомни как веднъж се бе молила да може да поеме част от болката му. „Нека никой не смес да твърди, че боговете не отговарят на молитвите ни! Но въпреки всичко с радост ще понасям мъките, ако с това облекчавам неговите!“ Мислите й отново изгубиха всякаква последователност. „Сигурно така се чувства човек, измъчван на колелото — цялото му тяло е една голяма болка… искам да споделя всичките му страдания, за да го освободя от тях! Какво правя аз? Живот ли давам, или смърт! И двете!“

От време на време я разтърсваше ужасен, истеричен смях, докато и най-малкото движение започна да й причинява адска болка. Чу, че Деорис и говори нещо сърдито, някакви ръце я спираха и държаха, но нищо не можеше да успокой истерията й. Продължи да се смее като в припадък на лудост, докато изгуби сили дори за това и продължи да хлипа, неспособна да осъзнае нещо друго освен болката — и това че тя изведнъж престана като отрязана с нож. Домарис лежете и ридаеше, изтощена, избила всякакъв интерес към това, което ставаше около нея.

— Домарис — напрегнатият, измъчен глас на по-малката й сестра най-сетне проникна до съзнанието й — Домарис, мила, спри да плачеш. Не искаш ли да види ли бебето?

Изтощена от болките и истеричния пристъп, Домарис първоначално не повярва на ушите си, но бавно отвори очи. Деорис й се усмихвате уморено, после се обърна и се наведе, за да вземе бебето — беше малко, съвършено оформено момченце, с червеникав пух по малката, кръгла главичка. Смръщило червеното си сбръчкано личице, бебето ревеше — възмутено, че изведнъж му се налага да живее и диша отделно от майка си.

Клепачите на Домарис уморено се отпуснаха и тя отново затвори очи. Деорис въздъхна и се зае да повива бебето в приготвените чисти ленени пелени. „Защо бе наредено така, че една такава нищожна частица живот трябва да причинява такава неизмерима болка?“ питаше се тя не за първи път. Нещо в чувството към сестра и се бе променило окончателно. Домарис така и не узна, че Деорис едва не я намрази, защото я с принудила да изтърпи всичко това…

Когато Домарис отвори отново очи, те вече гледаха смислено, макар и все още да бяха помътнели к измъчени. Тя протегна несръчно ръка и прошепна плахо:

— Бебето ми…

Деорис, уплашена, че сестра й отново ще започне да ридае, незабавно й показа повитото бебе.

— Чуваш ли как реве? — попита тя нежно. — Вдига достатъчно шум за близнаци!

Домарис се опита да се изправи, но падна обратно върху възглавниците и помоли задъхано:

— Моля те, Деорис, дай ми го!

Деорис се усмихна на това обичайно малко чудо и постави — бебето в ръцете на майка му. Лицето на Домарис светеше от щастие, когато притисна гърчещото се вързопче към гърдите си — после, в пристъп на внезапен страх, започна да развързва и развила пелените. Деорис отново се наведе усмихнато, за да и попречи — да, Домарис по нищо не се различаваше от останалите жени.

— Съвършен е — успокои я тя. — Държиш ли още веднъж да преброя пръстите на ръцете и краката му?

Домарис докосна със свободната си ръка лицето на сестра си.

— Малката Деорис — каза тя тихо и млъкна. Не можеше да си представи как би понесла раждането, ако сестра и не беше до нея, но не намери начин да й го каже. Само прошепна, толкова тихо, че Деорис можеше да се престори, че не е чула нищо:

— Благодаря ти, Деорис! — после отпусна глава на възглавницата до бебето и прошепна: — Горкото! Чудя се дали и то е толкова уморено като мен? — Клепачите й отново трепнаха и тя се обърна към сестра си: — Деорис! Не казвай нищо на Микон! Аз сама трябва да положа сина ни в ръцете му. Това с мой дълг… — устните й изведнъж се сгърчиха, но тя продължи смело: — и мое право.

— От мен няма да научи нищо — обеща Деорис и взе бебето от съпротивляващите се ръце на майката.

Домарис дремеше, но и полусън усещаше как мият лицето й с хладна вода, как измиха и нараненото й тяло. Изяде и изпи безропотно всичко, което и донесоха, и усети, че Деорис — или друг някой — реши разбърканата й коса и я облича с нови дрехи, които ухаеха на ароматни треви, В стаята цареше приятен, прохладен полумрак; от време на време чуваше тихи стъпки и приглушени разговори. Будеше се и отново заспиваше.

След време усети, че някои отново е поставил бебето в ръцете й, и тя го притисна до себе си, напълно щастлива поне за момента.

— Моят малък син — прошепна тя нежно и доволно; после, усмихната, Домарис се обърна към него с името, което щеше да носи, докато станеше мъж: — Малкият ми Микаел!

4.

Вратата се отвори безшумно. Високата, вдъхваща страхопочитание фигура на майка Изоуда застана на прага. Тя кимна на Деорис, която й направи знак да не говори високо; после двете излязоха на пръсти в коридора.

— Пак ли спи? — протеина майка Изоуда. — Жрецът Раджаста прати да известят, че те очаква в Дома на мъжете, Деорис. Бързо върви да се преоблечеш, а аз ще се погрижа за Домарис — тя понечи да влезе обратно в стаята, но спря, вгледа се в момичето, което и беше като дъщеря и попита: — Ще му кажеш ли какво се е случило тук? Как е възможно Домарис да с разгневила така ужасно Карахама? Какво са си казали?

Плахо и против волята си Деорис разказа какво се беше, случило.

Майка Изоуда поклати посивялата си глава.

— Не мога да повярвам, че Домарис се е държала така! — старческото й лице се сбръчка още повече.

— Какво ли ще стори Карахама? — попита тревожно Деорис.

Майка Изоуда изправи гръб, осъзнала, че е говорила прекалено свободно с момичето, което в крайна сметка бе само млада жрица.

— Надали ще бъдеш наказана, задето не си се подчинила на нареждането на толкова високопоставена жрица — каза тя строго, — но не ти се полага да обсъждаш постъпките на Карахама. Тя е от върховните жрици на Майката и би било крайно неприсъщо за жена с такъв сан да прояви отмъстителност. Ако Домарис е говорила, заслепена от болката си, Карахама несъмнено съзнава, че тя не е била на себе си и ще й прости. Сега върви, Деорис. Пазителят те очаква.

Думите й — едновременно упрек и успокоение — не уталожиха особено тревогата на Деорис. Дълбоко умислена, тя отиде да смени дрехите си — одеждите, които носете в храма, не биваше да бъдат осквернявани от мъжки поглед. Деорис можеше да предположи това, което се криеше зад думите на майка Изоуда, но не можеше да бъде казано: Карахама все пак не бе от кастата на жреците, и затова постъпките й оставаха донякъде непредсказуеми.

Няколко минути по-късно, в Дома на мъжете, Раджаста, който крачеше неспокойно напред-назад, спря и забърза към Деорис.

— Добре ли е Домарис? — попита той тревожно. — Научих, че е родила син.

— Чудесно здраво момченце — отвърна Деорис, учудена от видимата тревога на иначе невъзмутимия жрец — Домарис също е добре.

Раджаста се усмихна, щастлив и доволен. Деорис вече не беше глезено, капризно момиченце, а жена — уверена и опитна в работата си. Той винаги се бе считал за наставник не само на Домарис, но и на Деорис, и остана малко разочарован, когато тя избра да отиде в Храма на Каратра — така не би могла да стане по-нататък негова ученичка, но все пак одобри избора й. Често разпитваше за нея и винаги оставаше много доволен, когато по-възрастните жрици хвалеха уменията й.

С искрена бащинска обич той каза:

— Вървиш бързо по пътя на мъдростта, дъще. Казаха ми, че ти си помагала при раждането. Бях чувал, че законът не го допуска…

Деорис скри очите си с длан.

— Рангът на Домарис я постави над тези ограничения.

Очите на Раджаста потъмняха и той каза:

— Това е вярно, по… как постъпи тя — молеше или заповядваше?

— Тя… заповядваше.

Раджаста бе видимо обезпокоен. Една толкова високопоставена Жрица на Светлината действително имаше правото да избира кой да й помага при раждането, но това право й бе дадено, за да облекчава непредвидени усложнение. А тя бе злоупотребила с него, за да угоди на собствения си каприз. Домарис не беше постъпила правилно.

Деорис долови настроението му и започна да защитава сестра си.

— Други нарушиха закона! Не е редно да се водят ученици в стаята, където ражда дъщеря на жрец! Кара… — Тя спря и се изчерви във вълнението си бе забравила, че разговаря с мъж, при това бе немислимо да спори с Раджаста; но въпреки това добави: — Ако някой не е постъпил добре, това е Карахама!

Раджаста я спра с жест.

— Аз съм Пазител на Първите Двери — припомни й той, — а не на Вътрешните! — и добави по-меко: — Ти си прекалено млада, за да ти се възлагат такива задачи, дете. Не знам кой какво е заповядвал, но никои не би се помелил да повери дъщерята на Върховния управител на неопитните ти ръце.

Деорис каза плахо:

— Риведа ми беше казал… — и спри, защото си спомни, че Раджаста не обича много Сивия маг.

Но жрецът само каза:

— Господарят Риведа е мъдър човек; какво ти с казал?

— Че… когато съм живяла преди… — тя пламна цялата, но продължи: — Че съм била веща в лечителското изкуство, но съм използвала познанията си, за да причинявам вреда. Той каза… че и сегашния си живот трябвало да изкупя вината от предишния…

Раджаста помълча с натежало сърце. Той също си спомняше каква съдба предсказаха звездите на това дете.

— Може и така да е, Деорис — отвърна той с нежелание. — Ти трябва да се пазиш само от едно — от гордостта; това, което е представлявало опасност за теб в предишния живот, може да те застрашава и сега. Сега ми кажи много тежко ли мина раждането?

— Не беше леко — каза колебливо Деорис. — Но тя е здрава и силна, и мисля, че бързо ще се съвземе. Това, което ме разтревожи, бяха прекалено силните и продължителни болки, които не бях в състояние да облекча. Опасявам се… — тя сведе за миг очи, после отново ги вдиша, срещна смело погледа на Раджаста и продължи: — В този живот не съм Върховна жрица и мнението ми няма голяма тежест, но мисля, че второ раждане би било опасно за живота й.

Раджаста стисна неодобрително устни. Домарис действително беше постъпила зле и вече понасяше последиците от постъпката си. Той беше наясно, че Деорис е умела и опитна, но по закона тя нямаше право да дава препоръки. Ако по време на раждането бе присъствала високопоставена жрица, заклета и посветена във висшите мистерии, със сигурност никога нямаше да позволи на Домарис да рискува живота си втори път; по разбиранията в храма живата майка на живо дете имаше много по-голямо значение от надеждата за второ дете. А сега Домарис щеше да понесе последиците от неразумната си гордост.

— Ти нямаш право да даваш препоръки — каза той, колкото бе възможно по-внимателно. — Засега няма защо да говорим за това. Микон…

— О, една не забравих! — възкликна Деорис. — Не бива да му казваме, Домарис иска тя… — момичето млъкна, забелязало безкрайната мъка, която се изписа по лицето на жреца.

— Трябва да решиш какво да му кажем, дъще. Той е много зле и не бива да го оставяме да се безпокои за нея.

Деорис установи, че не може да каже нито дума само очите и се разширявал все повече.

Раджаста каза скръбно:

— Да, това е краят. Най-сетне — мисля, че е краят.