Марион Зимър Брадли
Краят на Атлантида (46)

1.

Падаше здрач и лекият бриз откъм пристанището преминаваше в остър западен вятър. Навитите платна трептяха около мачтите, корабът се полюляваше в равномерния ритъм на вълните. Домарис стоеше загледана в тъмнеещия бряг — напълно неподвижна, тя се откроявате като обвита в бяло сияние статуя сред сенките.

Капитанът направи дълбок, почтителен поклон пред жрицата.

— Господарке…

Домарис вдигна очи.

— Да?

— Време с да отплаваме. Ще ми позволиш ли да те отведа до каютата? Корабът ще започне да играе и може да се почувстваш зле.

— Благодаря ти, но предпочитам да остана на палубата.

Капиталът отново се поклони и се оттегли.

— Аз също трябва да си вървя, Изарма — каза Раджаста и се отдръпна от перилата. — Имаш всички необходими писма и препоръки. Погрижили сме се да не ти липсва нищо. Иска ми се… — той се прекъсна, намръщи се и не продължи. Каза само: — Всичко ще бъде наред, дъще. Бъди спокойна.

Тя се наведе и почтително му целуна ръка. Раджаста я притисна към гърдите си.

— Боговете да бдят над теб, дъще — каза той с треперещ глас и я целуна по челото.

— О, Раджаста, не мога! — изплака Домарис. — Не мога да го понеса! Детето ми… Микаел! И Деорис…

— Тихо! — прекъсна я строго Раджаста и внимателно се освободи от мъчително вкопчените й ръце. — Съжалявам, дъще. Нищо не може да се направи. Длъжна си да го понесеш, И знай едно: обичта и благословията ми ще бъдат навсякъде с теб — сега и завинаги. — Пазителят вдигна ръка и описа над главата й знак, завещан от древността.

Още преди Домарис да успее да каже нещо, Раджаста се обърна и бързо напусна кораба. Домарис остана загледана след него — не можеше да повярва, че тъкмо нея, осъдената изгнаница, той бе удостоил със Знака на Змията.

„Възможно ли бе да с сгрешил? Не — Раджаста не правеше такива грешки.“

След време Домарис чу дрънченето на котвената верига; гребците подеха монотонния си напев. Ти продължи да стои на палубата и да се взира в падащия мрак, за да може да вижда колкото е възможно по-дълго брега на родната земя, Храма, където се бе родила и откъдето не се бе откъсвала никога досега. Остана така, неподвижна, дълго след като нощта бе спуснала тъмния си покров над летящия по вълните кораб — и изчезналия в далечината бряг.

Нощта беше безлунна; на палубата цареше пълен мрак и затова мина доста време, преди Домарис да разбере, че до нея е коленичила някаква неясна фигура.

— Какво има? — попита Тя тихо.

— Господарке… — равният, колеблив глас на Рейота звучеше умолително. — Трябва да слезеш долу.

— Предпочитам да остана тук, Рейота, благодаря, ти.

— Господарке… има някои… тря-трябва да ти покажа нещо.

Домарис въздъхна и едва сега, като се раздвижи, усети колко вдървени са мускулите й и колко е уморена. Залитна на изтръпналите си нозе и Рейота бързо се изправи, за да я подкрепи.

Тя се изправи веднага, но младият жрец настоя:

— Облегни се ни ръката ми, моля те, господарке…

Домарис въздъхна и му позволи да и отведе. Помисли си отново, но без облекчение, че той е много различен от Микон.

Малката каюта, определена за Домарис, бе осветена от една мъждукаща лампа, но робинята се бе постарала да я подреди така, че да изглежда колкото бе възможно по-уютна. Робинята също й бе непозната — не можеше да поиска от Елара да напусне съпруга си и новороденото си бебе заради нея. Уютната топлота на каютата се поправи на Домарис — миришеше слабо на топла храна и на маслото от лампата; но изведнъж всичко се изгуби пред погледа й — очите й се бяха спрели на мъничкото, увито в синьо вързопче, поставено върху възглавниците на ниското легло… несръчно повито в окървавени останки от синя роба, бебето риташе и се движеше…

— Господарке и сестро… — поде смирено Рейота, — ис-исках да те помоля да се грижиш като майка за моята дъщеря.

Домарис залитна отново, възкликна тихо и с едно единствено движение сграбчи бебето и го притисна към себе си. После се обърна към Рейота и попита задавено:

— Защо? Защо?!

Рейота сведе глава.

— Аз-аз никога не бих я взел от майка й, ако имаше ня-някакъв друг из-изход — започна той тихо, — по ти сама знаеш — да я оставя там, за нея бе равносилно на смърт! За-законът ми дава право да отведа със себе си дъщери си, ако пожелая!

Домарис притискаше към себе си бебето с овлажнени очи, докато Рейота описваше простичко положението, което тя досега умишлено бе отказвала да приеме.

— Нито Сивите магове, нито черните магьосници — не се заблуждавай, господарке има още много оцелели от Черното братство — и ще ги има, докато храмът потъне в морето, а сигурно и след това — казвам ти, нито Сивите, нито Черните биха допуснали това дете да оживее — те са убедени, че тя е рожба на светилището на Мрака!

— Но… — Домарис не посмя да зададе въпросите, който думите му събудим в съзнанието й — ала Рейота сякаш прочете мислите й и усмихнато продължи.

— За Сивите магове зачеването й е светотатство — каза той. — А за черните магьосници тя е ценна единствено като жертва, която трябва да бъде принесена на олтара на ужасния ни бог. От друга страна тя… Според тях целта на зачеването й е провалена от жреците на Светлината… защото тя не е въплъщение на… — гласът му трепна и той не довърши.

Домарис също трудно намираше дами, но най-сетне успя да каже:

— Но жреците на Светлината не биха допуснали…

— Жреците на Светлината изобщо не биха се намесили. Не забравяй — прокълнат е не само Риведа, но и поколението му! Никога не биха се намесили, за да я спасят! А сега, когато детето изчезна, и животът на Деорис няма да бъде застрашен…

Домарис зарови лице в парцалите, с които бе увито бебето. След малко отново вдигна глава. Очите й бяха сухи.

— Прокълнати — прошепна ти. — Да, и това е карма… — после се обърна към Рейота и добави: — Ще се грижа за нея като родна майка — кълна се!