Марион Зимър Брадли
Краят на Атлантида (31)

2.

Понякога Деорис се чудеше как бе възможно никога да не е зачевала от Риведа — понякога дори питаше него, но отговорът бе или ироничен смях, или гневно избухване, и само понякога мълчалива милувка и замислена усмивка.

Тя бе почти на деветнадесет години, когато установи, че изискванията му към нея за изпълнение на ритуалите, звуци и интонации станаха направо фанатична. Той сам се зае да школува допълнително гласа й, докато той доби неимоверен диапазон; едва сега Деорис започваше по-цялостно да осъзнава значението и силата на звука — думите, който събуждаха спящото съзнание; жестовете, които вадеха на бял свят спомени и неподозирани способности и желание…

Една нощ към края на годината той отиде с нея в Сивия храм. Голямата зала беше напълно празна, все така озарена от студена светлина, от която стените и пода изглеждаха покрити със скреж. Въздухът беше свеж, но странно неподвижен. Отсъствието на всякакви трептения създаваше усещането, че са излезли от действителния свят. По петите им се влачеше Рейота — безгласен призрак в сиви дрипи. Сивата светлина превръщаше жълтеникавото му лице в мъртвешка маска. Деорис трепереше от студ в жълтите воали. Беше се свила зад една колона и слушаше плахо резките нареждания на Риведа. Гласът му беше преминал в онзи звучен баритон, който Деорис добре познаваше и се бе научила да приема като първо предупреждение за урагана, който отново се надигаше в неспокойната му душа.

Той се обърна към Деорис и постави в треперещите й ръце една потънала в сребристо сияние сфера — вътре в нея бавно се движеха неясни светлинни спирали. Той притисна пръстите на лявата й ръка около сферата и й направи знак да застане в средата на знака, изписан с мозаични плочки в средата на пода. Самият той държеше в ръка дълга сребърна пръчка — насочи я към ученика, но когато го докосна, Рейота издаде странен, нечленоразделен звук и ръката, която бе протегнал да я поеме, трепна сякаш от само себе си и не се подчини на волята му. Риведа сви с досада рамене, задържа пръчката и посочи на ученика друго място.

Сега линиите между тримата очертаваха — триъгълник — Деорис държеше светлата сфера във вдигнатата си ръка; цялото държание на Рейота изразяваше съпротива и страх, като че ли над него бяха издигнали меч; самият Риведа бе по-неуверен от обикновено; не можеше напълно да си изясни какво го подтикна към днешното решение. Разбира се, винаги съществуваше неутолимият му глад за знания, но и желанието да подложи на изпитание силите си, а и силите ла обученото от него момиче — искаше да разбере каква е границата на силата и у полуумния чужденец, чийто разсъдък до ден днешен оставаше за Риведа затворена книга.

Магът отново сви рамене и промени малко позицията си — пространството между тримата трябваше да има точно определена форма… в момента, в който зае правилното положение, той усети колко рязко нарасна напрежението в триъгълника Деорис премести леко ръката си, която държеше сферата; Рейота също помръдна едва забележимо.

Триъгълникът се затвори!

Деорис започна да пее тихо — не толкова песен, колкото напевен говор, със своя, особена мелодичност — звукът ту спадаше, ту се надигаше като вълна. Още при първия звук Рейота като че ли внезапно оживя. Съзнание трепна в безизразните му очи, но той не помръдна и на косъм.

Пеенето стана скръбно, мрачно, тежко… започнала глъхне — и спря. Деорис сведе глава и бавно, много бавно, с невероятна грация и пестеливост на движенията, които говореха за дългогодишни, старателни упражнения, се отпусна на колене, издигнала кристалната сфера в двете си ръце. Риведа вдигна пръчката… и Рейота се наведе напред — ръцете му се задвижиха сякаш независимо от волята му… движенията му бяха много бавни, като че ли си припомняше нещо, научено в детството и отдавна забравено.

Когато фигурите се разместиха, промени се и светлината; в кристалната сфера заблещукаха кехлибареножълти светлинки.

Риведа произнасяше дълги, напевни фрази с равномерен, пулсиращ ритъм. Гласът на Деорис се издигаше тихо над неговия. В очите на ученика все така проблясваха искрици съзнание, по движенията му бяха накъсани — като на кукла на конци, и той продължаваше да мълчи. Риведа даваше вид на напълно съсредоточен в своята задача, но все пак го следеше с крайчеца на окото си.

Щеше ли да си спомни достатъчно? Възможно ли бе познатият ритуал — а че ритуалът му бе познат, Риведа можеше да се закълне — да е достатъчен, за да събуди спящата памет на момчето? Риведа рискуваше много, като залагаше на предположението, че Рейота наистина е посветен в тайната.

Напрежението нарастваше, пулсираше в звуците, отекващи във високия сводест таван. Сферата сияеше все по-силно — докато стана почти напълно прозрачна и играта на спиралите от цвят и огън можеше да се проследи точно; после пак помръкна; и пак засия силно.

Устните на момчето се отвориха. То ги облиза конвулсивно; очите на восъчножълтото му лице приличаха на очи на затворник, който наднича иззад решетки. Изведнъж той също запя — със странен, пресипнал, задъхан глас, като че ли мозъкът му тръпнеше от усилие и заплашваше да пръсне черепа му.

„Не, каза си Деорис, колкото и слабо да бе запозната с това, което ставаше… този ритуал не е нов за него“.

Риведа рискува и успя. Две части от ритуала бяха всеизвестни; но Рейота знаеше третата част, тайнството, което превръщаше обикновения ритуал в призоваване на невероятна мощ. Рейота знаеше — и бе принуден от волята на Риведа, разбуден от спомените и въздействието, което песнопенията имаха върху помрачения му разум, да произнесе на всеослушание тайните думи — да ги използва — открито!

Деорис почувства приятна възбуда. Бяха разрушили древната стена, обгърнала в тайна старото заклинание, чуваха и виждаха нещо, което никои, освен най-висшите служители на една, вече почти легендарна секта, можеха да видят и чуят — и то след полагане на страшна клетва за мълчание до смърт!

Магическото напрежение нарастваше все повече, тялото на Деорис изтръпваше, трептенията нахлуваха като вълна в мозъка й. Сега гласът и движенията на Рейота ставаха по-ясни и уверени; споменът отваряше съзнанието му, разтърсваше тялото му. Сега той беше основната фигура в триъгълника — с ясен, звучен глас, с уверени, точни движения. Зад мъртвешката маска на лицето очите му горяха с жив огън. Мелодията се понесе като стихия, като гигантска вълна в океана, и понесе Риведа и Деорис като сламки в кипящ водовъртеж.

В сферата проблесна светкавица; огън пламна на върха на сребърната пръчка, която Риведа все още стискате в ръката си. Разположените в триъгълник тела се огъваха под напора на невероятна сила, почти видима, пулсираща енергия, чието сияние ту пламваше ярко, ту почти угасваше. Над тях просия светкавица и гръмотевичен грохот разцепи въздуха.

Тялото на Риведа се отметна назад — вдървено и изправено като колона, и тогава внезапен ужас обзе Деорис. Те принудиха Рейота да извърши това — да предизвика свещените сили, да разбуди великото тайнство. И защо? Та това бе светотатство — черна магия и богохулство — тя беше длъжна да го спре — по някакъв начин! Но вече нямаше сила да спре дори себе си. Гласът не й се подчиняваше, тялото й се бе превърнало в статуя от лед; властната стихия на силата ги помиташе.

Станалото вече непоносимо пеене постепенно прерасна в една-едннствеяа Дума — словото, което ничие човешко гърло не би могло да произнесе — за него бяха нужни трима, за да го преобразят от нищо незначеща последователност от срички в безумен ритъм, който изкривяваше времето и владеете над пространството. Деорис чувстваше как Словото изгаря езика й, струваше й се, че ще го изтръгне от гърлото, черепът й пулсираше и сякаш всеки миг щеше да се пръсне…

Светкавиците плиснаха червен огън наоколо — белите езици на пламъците ближеха нагоре, нагоре — земята се разтърсваше, ценеше се небето, а Словото звучеше, звучеше, звучеше… Деорис изпищя, замаха сляпо, и на два, разтърсвана от гърчове. Риведа скочи напред и я сграбчи, искаше да я запази, да я защити от ужаса наоколо, но сребърният жезъл бе слепвал с пръстите му и се гърчеше като змия, сякаш внезапно бе добил свой живот. Триъгълникът беше разкъсан, но пламъците продължаваха на поглъщат всичко, бледи, неумолими — велика мощ, разкъсала оковите си, за да се обърне срещу тези, които я бяха осквернили.

Рейота несъзнателно се свличаше на колене, като че ли притискан от огромна ръка. Восъчното му лице се гърчеше, коленете му се подвиваха, но преди да падне, той успя да скочи напред и направи опит да се добере до Деорис. С дивашки рев Риведа размаха жезъла, за да го прогони, но с невероятната сили на лудите Рейота го удари през лицето, избягвайки на косъм огнения ореол на жезъла. Риведа падна, почти в безсъзнание; а Рейота, крачейки през яростните пламъци, като че ли не бяха нещо повече от отражения в огледало, сграбчи конвулсивно свитите ръце на Деорис и изтръгна сферата от тях. После се обърна, удари още веднъж Риведа, който се мъчеше да се изправи на крака, откъсна жезъла от пръстите му и с един-единствен дълъг, всепроникващ вик удари с него сферата, после вдигна жезъла и сферата и с все сила ги запрати в различни краища на залата.

Сферата се разби на стотици парчета.

Безобидни късчета кристал се посипаха по каменните плочи. Върхът на жезъла просветна за последен път и изгасна. Светкавиците изчезнаха.

Рейота се изправи лице в лице с Риведа. Гласът му беше нисък, гневен — напълно нормален.

— Проклет черен магьосник!

3.

Въздухът отново беше хладен, сив — и празен. Чувстваше се само далечен дъх на озон. Цареше пълна тишина — като изключим стенанията на Деорис, който се мяташе в безумна болка, и тежкото дишане на Рейота. Риведа бе поставил главата на момичето в скута си — с големи усилия, защото собствените му обгорели, треперещи ръце висяха безпомощно от китките. Лицето му беше неестествено бяло, а очите му горяха, сякаш изчезналите светкавици се бяха скрили в тях.

— Някой ден ще те убия заради това, което направи, Рейота.

Рейота, чието мургаво лице бе изкривено от болка и гняв, гледаше мрачно мага и припадналото момиче. Когато преговори, гласът му едва се чуваше:

— Ти вече ме уби, Риведа — уби и себе си.

Но Риведа вече беше забранил за съществуванието му. Деорис простена тихо, и започна несъзнателно да дере гърдите си. Риведа внимателно я постави да легне на каменния под и започна да отделя обгорелите воали от тялото й. Работата вървеше бавно, защото и той едва си служеше с пръстите си. Дори той, опитният лечител, изтръпна от това, което видя, когато най-сетне оголи гърдите й. Деорис въздъхна и се отпусна в дълбок припадък — в продължение на един безкраен миг Риведа беше убеден, че е умряла.

Рейота стоеше неподвижно, само леко потръпваше. Беше навеел глава и съзнанието му очевидно се колебаеше на тънката граница между възвръщане и окончателно, спасително бягство в лудостта.

Риведа отметна глава и срещна тъмните, обвиняваща очи на ученика си. Направи повелителен жест и Рейота покорно се наведе, взе безжизнената фигура на Деорис и я постави в протегнатите ръце на Риведа. Тя продължаваше да лежи отпусната, като мъртва. Магът стисна зъби, обърна се и я поведе вън от Храма. Зад него единственият човек, който някога бе проклинал Риведа и бе оживял, вървеше покорно, мърморейки си под носа си като идиот. Но — в очите му проблясваше скрита искра, която не съществуваше преди.