Марион Зимър Брадли
Краят на Атлантида (26)

1.

Нощта спускате меките си, индигово-сини криле над високите покриви на Храма и над древния град, които тънеше в сенките под него. Слаби светлини блещукаха в мрака, а още по-далеч, отвъд плътния мрак, легнал над пристанището, морето излъчваше слабо, фосфоресциращо сияние. Плаха звездна светлина трептете над перилата на терасата, която се намираше на самия връх на голямата пирамида. Треперливата светлина падаше върху двете фигури, загърнати в наметала, който стояха, облегнати на балюстрадата.

Деорис потръпваше от студения бриз и постепенно придърпваше полите на тежкото си наметало. Вятърът си играеше с тях, дърпаше качулката й, докато накрая Деорис я смъкна, изложи лице на нощния хлад и остави тежките си къдрици да се веят на воля. Чувстваше се малко уплашена и много неопитна.

Строгото, замислено лице на Риведа сияеше под бледата звездна светлина с почти нечовешко спокойствие. Но беше отронил нито дума, откакто се бяха качили на терасата и мрачната неподвижност на очите му задуши няколкото й плахи опита да заговори. Когато магът изведнъж се раздвижи рязко, като събуден от сън, и Деорис трепна уплашено.

Риведа се облегна с една ръка на балюстрадата и каза повелително:

— Кажи ми какво те безпокои, Деорис.

— Не знам — измънка момичето. — Толкова много нови неща се случват наведнъж… — но изведнъж гласът й стана суров и ти продължи почти грубо: — Сестра ми Домарис пак очаква дете!

Риведа я изгледа с привити очи.

— Разбрах. А ти какво очакваше?

— О, и аз не знам… — раменете на момичето се отпуснаха тъжно, — С Микон беше някак по-различно. Той беше…

— Беше Син на Слънцето — подсказа с мек глас Риведа и в това му нямаше и следа от насмешка.

Деорис го погледна натъжено и уплашено.

— Да. Но Арват… и то толкова скоро — като животни!… Защо, Риведа, защо?

— Кой знае? — гласът на Риведа заглъхна натъжено. — Домарис би могла да стигне далеч…

Деорис вдигна отново очи, пълни с въпроси.

Магът се усмихна нежно.

— Странно нещо е женският ум, Деорис. Ти си съхранила невинността си и не можеш на знаеш колко силно с подчинена жената на тялото си. Не казвам, че това е нещо лошо, само понякога с жалко — той помълча и продължи мрачно: — И тъй, Домарис с избрала пътя си. Очаквах го, е все пак… — той хвърли поглед към Деорис. — Ти ме попита защо. По същата причина повечето момичета в Сивия храм са саджи и използват магия, без да съзнават значението й. Но ние, маговете, предпочитаме нашите жени да бъдат свободни — да бъдат шакти садхана — знаеш ли какво се нарича това?

Деорис поклати мълчаливо глава.

— Жена, които съзнава силата си и може да я ползва, за да насочва и допълва силата на мъжа Домарис имаше такава сила и можеше да стане „шакти сидхана“… някога.

— Сега вече не, така ли?

Риведа не й отговори направо, а продължи да разсъждава на глас:

— Жените рядко изпитват необходимото желание, необходимата нужда, а често им липсва и смелост. За повечето от тях знанието с игра, а магията — играчка, средство да си доставиш не изпитани вълнения.

Деорис попита плахо:

— А няма ли друг път за една жена?

— За жена от твоята каста? — магът сви рамене. — Нямам право да те съветвам — и все пак, Деорис…

Риведа отново замълча — но в същи и миг нощната тишина бе разкъсана от женски писък. Магът се обърна бързо и гъвкаво като хищник; зад него Деорис, сключила ръце на гърлото си, се опитваше да различи нещо в мрака. Забеляза на най-горната площадка на стълбата две облечени и бяло фигури и една друга, сива и сгърбена, която се беше изправила по-близо до тях.

Риведа произнесе рязко няколко думи на непознат език и се обърна учтиво към облечените в бяло фигури:

— Не се страхувайте, горкото момче е напълно безобидно. Умът му не е съвсем наред.

Вкопчена в ръката на Раджаста. Домарис отвърна тихо и задъхано:

— Той… се изправи от сенките… като призрак!

Звучният смях на Риведа изпълни мрака.

— Давам ви думата си, че е напълно жив — и не може да причини зло и на муха.

Облеченият с сиво хела беше се шмугнал в сенките и отново бе изчезнал от погледа им. Риведа продължи със страхопочитание, толкова дълбоко, че граничеше с ирония:

— Поздрав на теб, Пазителю; отдавна бях изгубил надежда, че ще ме удостоиш с посещение!

Раджаста каза саркастично:

— Не заслужавам любезността ти. Риведа. Надявам се, че не сме прекъснали размислите ти?

— Не, не бях сам — отвърна невъзмутимо Риведа и кимна на Деорис да дойде по-близо. — Какъв пропуск, господарке — обърна се той към Домарис, — сестра ти никога не беше виждала тая прекрасна гледка — наистина гледката не е за изпускане, особено в звездна нощ.

Деорис, отново нахлузила качулката си, гледаше мрачно новодошлите, сякаш бяха натрапници. Домарис пусна ръката на Раджаста и отиде при нея.

— Ако се бях сетила, щях да те доведа тук отдавна — каза тя и внимателно се взри в лицето на сестра си. В мига, преди малоумният да я уплаши, тя беше видяла Риведа и Деорис да стоят много близо един до друг, почти прегърнати. Гледката, незнайно защо, я накара да изтръпне. Тя хвана сестра си за ръката и я отведе обратно до балюстрадата — Наистина е прекрасно. Вижда се лунната пътека… — и снишавайки гласа си до шепот, продължи: — Деорис, не искам да ти досаждам, но за какво говорехте все на пак?

Огромната сянка на Риведа се изправи до тях.

— Обсъждахме мистериите, господарке. Исках да разбера дали и тя е избрала пътя, по който сестра й върви с чест — думите на мага бяха любезни, дори почтителни, но нещо в тона му накара Раджаста да се намръщи.

Свил юмруци, за да овладее гнева си, Жрецът на Светлината каза рязко:

— Деорис е посветена за жрица от най-ниската степен в Храма на Каратра.

— Знам — усмихна се Риведа. — Нима си забравил, че аз я посъветвах да отиде там?

С насилено спокойствие Раджаста отвърна:

— И прояви голяма мъдрост, Риведа. Дано всички твои съвети са толкова мъдри — после хвърли поглед към опечената сянка на ученика, който отново се беше появил, и попита. — Успя ли да намериш ключ към душата му?

Риведа поклати глава.

— Дори в Атлантида не открих нищо, което да събуди у него някакъв смътен спомен. Въпреки това — той млъкна за миг и продължи: — Въпреки това съм убеден, че той има невероятни магически способности… и познания. Миналата нощ го поставих и Кръга на учениците. Раджаста трепна.

— С празен ум? — попита той обвинително, — Без да съзнава какво прави! — но лицето му се изписа сериозно безпокойство. — Позволи ми поне веднъж да те посъветвам, Риведа — не като Пазител, а като приятел и сродник. Внимавай — за свое собствено добро. Той е… празен — идеалният проводник на злото.

Риведа се поклони. Деорис, която го наблюдаваше неотклонно, видя как едно мускулче заигра над силно стиснатата му челюст. Когато проговори, магът сякаш откъсваше думите си на хапки и ги изплюваше към Раджаста:

— Аз съм маг, сроднико, и познанията ми са… достатъчни и подходящи… за да охранявам този проводник, бъди така добър — и ми позволи да се занимавам сам със своите дела, приятелю!

Раджаста въздъхна и каза тихо и пепеливо:

— Можеш да унищожиш разума му.

Риведа сви рамене.

— Няма кой знае какво за унищожаване — възрази той. — А мога и да го върна към съзнание — той помълча и допълни бавно, с убийствена заплаха: — Или може би предпочиташ да го пратя и селото на лудите?

Настъпи дълго, ужасно мълчание. Домарис усети как сестра и се вцепени — мускулите й се напрегнаха, раменете й затрепериха от ужас. Готова да я успокои, Домарис здраво стисна ръката й в своята, но Деорис рязко се дръпна.

Риведа продължи, напълно спокоен:

— Подозренията ти са неоснователни, Раджаста. Опитвам се просто да върна душата на този нещастник. Не се занимавам с черна магия; намеците ти ме оскърбяват, Пазителю.

— Знаеш, че не съм искал да те обидя — отвърна Раджаста с уморен старчески глас, — но в Ордена ти има неща, които не можем да ограничим, дори да е необходимо.

Сивият маг остана неподвижен. Лицето му издаваше необичайно за него съмнение в собствената му преценка; накрая Риведа се предаде и отиде при Раджаста, който се подпираше на балюстрадата.

— Не се гневи — каза той разкаяно, — и аз не исках да те обидя.

Жрецът на Светлината дори не го погледна.

— След като не можем да разменим и две думи, без да почнем да се обиждаме, по-добре да мълчим — каза той хладно. Риведа, засегнат от тона му, се изправи и загледа мълчаливо към залива.

Пълната луна се издигате все по-нагоре, като позлатено мехурче, което се издига по вълните и си играе в прибоя на море от приказна светлина. Деорис въздъхна възторжено, без да може да откъсне поглед от облените в лунна светлина вълни и посребрените покриви… Усети ръката на Риведа на рамото си и се приближи още малко към него. Големият оранжев диск се издигаше, надвиснал над вълните, и постепенно светлината му озари лицата им. Деорис, полупрозрачна като сянка в мрака, Домарис, бледа като снежнобелите си одежда; Раджаста, подобен на светла сянка и Риведа, изправил се като тъмна каменна колона на пътя на светлината. Зад тях една сива сянка се бе сгушила като купчина парцали в най-далечния ъгъл на терасата — незабелязана и пренебрегвана от всички.

Деорис започна да различава подробности и озарената от лунна светлина картина: по-тъмните сенки на корабите с прибрани платна — стройните им мачти стърчаха самотно над блещукащите вълни; тъмната маса на Града на Змията, сред която тук-там мъждукаха светлинки. Внезапно тя вдигна ръка и повтори във въздуха очертанията на града и пристанището; после възкликна изненадано:

— Господарю Риведа, виж ако човек проследи линията на града с ръка оттук, прави Свещения знак!

— Убеден съм, че строителите са го имали предвид — каза спокойно Риведа. — Случайността има понякога пръст в тези неща, но не и тук.

Тих глас прошепна наблизо:

— Домарис?

Младата жрица трепна и отвърна:

— Тук съм, Арват.

Неясната бяла фигура на съпруга й се отдели от сенките и тръгна към тях.

Той се огледа усмихнато.

— Поздрав, господарю Раджаста… господарю Риведа. На теб също, малка Деорис — не, вече не трябва да ти казвам така, нали, котенце? Поздрав на Адсарта, жрицата от Храма на Каратра! — и той се поклони с малко пресилена тържественост.

Деорис се разкиска неудържимо, но се спря, отметна къдрици и му обърна гръб.

Арват се усмихна и прегърна леко жена си.

— Предположих, че ще те открия тук — каза той. Гласът му беше едновременно загрижен и пълен с упрек. — Изглеждаш уморена. Когато приключиш със задълженията си за деня, е редно да почиваш, а не да се уморяващ допълнителни, като се катериш по всички тези стълби.

— Никога не се уморявам — каза тя бавно, — поне не истински.

— Знам, но… — ръката около кръста й я притисна малко по-здраво. Гласът на Риведа прозвуча, странно рязък, през траещите по терасата сенки:

— Няма жена, която да е готова да приеме разумен съвет.

Домарис вдигна гордо глава.

— Освен жена аз съм преди всичко човек.

Риведа спря на нея поглед, пълен с онази странна, тържествена почит, която толкова я беше изплашила навремето.

— Не мисли, че е така, господарка Изарма. Ти си жена — на първо място и завинаги. Нима това не е напълно ясно?

Арват се намръщи и гневно се обърна към Риведа, но Домарис го хвана за ръката.

— Моля те — прошепна тя, — не го гневи. Убедена съм, че не е искал да ме засегне. Той не е от нашата каста и можем спокойно да не обръщаме внимание на думите му.

Арват се подчини, но измърмори.

— Нали точно жената в теб обичам толкова много, скъпа. Останалото е твое — и аз никога няма да се намеся в тази част от живота ти.

— Знам, знам — каза тя тихо и успокоително.

С присъщата си търпелива кротост Раджаста добави:

— Аз не се боя за нея, Арват. Знам много добре, че освен жрица е и жена.

Риведа хвърли насмешлив поглед към Деорис.

— Струва ми се, че ние двамата сме излишни — подхвърли той и поведе момичето към другия край на терасата и двамата отново потънаха в съзерцание, загледани в огньовете, които пламтяха по вълнолома.

Арват се обърна към Раджаста и каза усмихнат, за да се извини:

— И аз съм предимно мъж, когато става дума за Домарис.

Раджаста отвърна на усмивката му.

— Това е напълно разбираемо, синко — каза той и загледа внимателно Домарис. Ясните лунни лъчи придаваха мек блясък на тежката й червеникава коса и милостиво изтриваха следите от умора по младото й лице. „Защо, питаше се старият жрец, тя така остро възрази на думите на Риведа, че е преди всичко жена?“ Той се загледа в морето и започна да си спомни, донякъде против волята си „Когато носеше детето на Микон, Домарис беше въплъщение на женствеността, беше жена и само жена и го подчертаваше с всеки свой жест, гордееше се и беше щастлива, че е жена. Защо е този гняв, като че ли Риведа и е обидил — а всъщност и оказваше най-високата почит, на която е способен?“

С бърза усмивка Домарис протегна ръце и прегърна с едната Арват, а с другата — стария жрец, привличайки ги към себе си. Облегна се леко на Арват — достатъчно, за да го убеди в нежността и покорството си. Домарис беше умна жена и отдавна бе доловила горчивината, която Арват потискаше дълбоко в себе си. Никой мъж на тази земя не можете да означава нещо за Домарис след Микон — за нея съществуваше само споменът, който ревниво пазеше далеч от останалия си живот. Но се поддаваше на естествения женски инстинкт, който я подтикваше да не бъде напълно безразлична към мъжа, чието дете носеше в утробата си.

Домарис се усмихна, за да успокои стария жрец, и каза:

— Раджаста, сигурно скоро ще помоля да бъда освободена от задълженията си в Храма — ще имам други неща, за които да мисля — и продължи усмихнато. — Да си отиваме у дома, Арват, вече наистина съм уморена и искам да поспя.

Раджаста последва съпрузите. Арват, изпълнен със собственическа гордост, нежно помагаше на жена си да слиза по стълбите. Старият жрец въздъхна успокоено; Домарис бе на сигурно място при Арват.